Глава Дванадесета
Кълвачът

Предизвикателството - Да местиш планини - Многообразните употреби на Зелето - Бордът дискутира - Г-н Ментелик на колене - Димящото Гну - Пътят на Кълвача

Стана сутрин.
Нещо сръга Олян.
Той отвори очи и плъзна поглед по лъскавия черен бастун, подмина ръката хванала сребърната дръжка във форма на череп и се спря на лицето на лорд Ветинари. Отзад в ъгъла тлееха очите на голема.
- Не ставайте, моля ви - каза Патрицият - Сигурно сте имали напрегната нощ?
- Извинявайте, сър - измънка Олян, вдигайки се с мъка.
Пак беше заспал на бюрото си. Устата му вонеше все едно Отнесенко беше спал в нея. Зад главата на Ветинари можеше да се видят г-н Грош и Станли надзъртащи разтревожено из-зад вратата. Лорд Ветинари седна насреща му след като избърса пепелта от стола.
- Сигурно сте чели днешния "Вестник" - рече Ветинари.
- Бях там като го печатаха, сър - във врата на Олян изглежда бяха пораснали допълнителни кокали. Той се постара някак да поизправи главата си.
- Ах, да. От Анкх-Морпорк до Генуа има около две хиляди мили, г-н Ментелик. А Вие твърдите, че можете да докарате до там съобщение по-бързо от щракалките. Заявили сте го като предизвикателство. Много интригуващо!
- Да, сър.
- Дори и на най-бързата карета би и отнело към два месеца, г-н Ментелик, а ме осведомиха, че ако пътувате без спиране, бъбреците ви ще ви излязат през ушите.
- Да, сър. Знам, - прозина се Олян.
- Нали знаете, че ще е измама да се ползва магия?
Олян отново се прозя:
- И това го знам, сър.
- А да сте попитали Архиканцлера на Невиждания Университет преди да предложите той да определи посланието за това любопитно състезание? - поинтересува се лорд Ветинари и разгъна вестника. Олян зърна замалко заглавията:
НАДПРЕВАРАТА ЗАПОЧНА!
"Летящият Пощаджия" срещу Голямата Магистрална Линия
- Не, милорд. Казах всъщност, че посланието трябва да бъде определено от високоуважаван гражданин отличаващ се с най-висока степен на неподкупност, такъв като Архиканцлера, сър.
- След което той вече едва ли ще каже не, нали? - забеляза Ветинари.
- Надявам се, че няма, сър. Него поне Мангизов няма да може да подкупи.
- Хъм, - Ветинари потропа веднъж-два пъти по пода с бастуна си - Ще Ви изненада ли, ако Ви съобщя, че в града тази сутрин преобладава мнението, че ще победите? Голямата Магистрална никога досега не е оставала извън строя за повече от седмица, щракограмата стига до Генуа на няколко часа и все пак, г-н Ментелик, хората си мислят, че ще се справите. Не намирате ли, че е изумително?
- Ъ...
- Но Вие естествено сте човекът на деня, г-н Ментелик - тонът на Ветинари стана внезапно приятелски - Та Вие сте вестоносецът на боговете! - в усмивката му имаше нещо змийско - Надявам се, че знаете какво правите. Нали знаете какво правите, г-н Ментелик?
- Вярата мести планини, милорд, - каза Олян.
- Действително, от тук до Генуа ги има в изобилие, - отбеляза лорд Ветинари - На вестника утре вечер ли бяхте казали, че ще тръгвате?
- Точно така. С ежеседмичния дилижанс. Но за този курс няма да вземаме пътници за да спестим от тегло, - Олян погледна Ветинари в очите.
- Няма ли да ми подскажете нещо повече? - подпита Патрицият.
- Най-добре за всички ще е да си мълча, сър, - отвърна Олян.
- Предполагам, че боговете не са оставили заровен някъде наблизо изключително бърз вълшебен кон?
- Не знам за нищо подобно, сър, - призна си честно Олян - Но, разбира се, човек никога не знае преди, да се помоли.
- Неее, - проточи Ветинари.
Сега ми прилага пронизващия поглед, сети се Олян. Но ние знаем, как да се оправим с това, нали? Просто го оставяме да си ме пронизва докато отмине.
- Мангизов няма как да не приеме предизвикателството, естествено, - каза Ветинари - Но той е ... хитроумен и предприемчив мъж.
На Олян това му се стори като много дипломатичен начин да се каже "гадно копеле". И това беше оставено да отмине.
Негова Светлост се изправи:
- Значи утре вечер. Не се и съмнявам, че ще има малка церемония за пред пресата?
- Аз всъщност не съм планирал нищо такова, сър, - каза Олян.
- Не, разбира се, че не сте, - каза лорд Ветинари и му отправи нещо, което можеше да се нарече само ... поглед.

Горе долу същия поглед му отправи и Джим Прав, след което каза:
- Хубаво, шъ кажем някоя дума във ваша полза и си имаме добри кончета по станциите, г-н Ментелик, ама ние, нали знаете, сме само до Шибън? Там шъ трябва дъ смените каретата. Е, Генуа Експрес са си бая добри. Знаем се с момчетата им.
- Ама сигурен ли сте, че шъ наемате цялата кола? - включи се Хари докато бършеше един кон - Скъпичко шъ си е, щото шъ трябва да пуснем друга кола за пътниците. Курса си е популяран, няма как.
- В колата да няма нищо освен пощата, - настоя Олян - И охрана.
- Я, да не мислиш, че шъ те нападат? - Хари изтиска кърпата до съвършена сухота без никакво усилие.
- А вие как мислите? - контрира Олян.
Братята се спогледаха.
- Тогава аз шъ я карам, - реши Джим - Не ми викат Оловната тръба току тъй, я.
- Да не говорим, че чух, че в планините имало разбойници, - добави Олян.
- Имаше навремето, - каза Джим - Вече се поразредиха.
- Толкова по-добре значи, - усмихна се Олян.
- Де дъ знам, - навъси се Джим - Тъй и не разбрахме, к'во ги е разкарало.

Никога недей да забравяш, че тълпата, която днес ръкопляска на коронацията ти, е същата тълпа, която утре ще ръкопляска на обезглавяването ти. Хората обичат да има шоу.
Хората обичаха да има шоу...
... така че, долар по долар, идваше поща за Генуа. И идваше ли идваше.
Този който го обясни, беше Станли. И го обясни на няколко пъти, защото в това отношение Олян имаше сляпо петно.
- Хората пращат пликове с марки във друг плик до дилижансовата станция в Генуа, за да може първият плик да бъде върнат във втория плик, - така изразеното обяснение най-сетне успя да пробуди някакви искри в мозъка на Олян.
- Значи си искат пликовете обратно? - попита той - Че защо?
- Защото така е вече използван, сър.
- И това го прави по-ценен ли?
- Не съм съвсем сигурен как точно, сър. Както Ви казах е, сър. Мисля, че хората си мислят, че марките не са истински, докато не са свършили работата, за която са направени, сър. Помните ли първата разпечатка еднопенсовки, дето трябваше да ги режем с ножици? За плик с някоя от тях колекционерите дават по два долара.
- Двеста пъти по-скъпо от самата марка?
- Така си е, сър, - очите на Станли заискриха - Хората пускат писма до самите себе си, само за да бъде марката им, ъ, маркирана, сър. Така тя става използвана.
- Ъ... В джоба си имам няколко доста зацапани кърпички, - продума неразбиращо Олян - Мислиш ли, че хората биха купували от тях двеста пъти по-скъпо отколкото струват?
- Не, сър! - отговори уверено Станри.
- Тогава защо ще да...
- Има голям интерес, сър. Мислих си, сър, че бихме могли да пуснем по пълен комплект за големите гилдии. Всички колекционери ще си умират да ги имат. Какво ще кажете?
- Много умна идея, Станли, - одобри Олян - Да го направим. Тези за Гилдията на Шивачките може би ще трябва да вървят във плътен кафяв плик, а? Ха-ха!
Този път беше ред на Станли да изглежда озадачен:
- Моля, сър?
Олян се закашля:
- Нищо, нищо. Е, виждам, че се учиш бързо, Станли.
Е, поне за някои неща.
- Ъ... да, сър. Ъ... Не че искам да се изтъквам, сър...
- Давай, Станли, изтъквай каквото имаш да изтъкваш - окуражи го Олян.
Станли извади от джоба си малка картонена папка, отвори я и протегна благоговейно пред Олян.
- Г-н Спулс много ми помогна, - изкоментира той - Но и аз свърших доста нещо по нея.
Беше марка. Жълтеникаво-зеленикава на цвят. И изобразяваше, Олян присви очи, зелево поле с някакви постройки на хоризонта.
Подуши я. Миришеше на зеле. Ах, да.
- Отпечатано със зелево мастило и лепилото и е приготвено от броколи, сър, - обясняваше гордо Станли - В чест на Зелепроизводството на Равнините Сто, сър. Мисля, че ще върви много добре. Зелето е толкова популярно, сър. Толкова много неща могат да се направят от него!
- Добре, виждам че...
- Зелева супа, зелева бира, зелев локум, зелева торта, зелев крем... *
- Да, Станли, мисля че...
- ... мариновано зеле, зелево желе, зелева салата, варено зеле, препържено зеле...
- Да, а сега не може ли да...
- ... зелево фрикасе, зелева лютеница, Зелева Изненада, наденици...
- Наденици ли?
- Пълнени със зеле, сър. Практически със зеле може да се направи всичко, сър. И още има...
- Зелеви марки, - затвори темата Олян - Както забелязвам, за петдесет цента. Ти си имал скрити дълбини, Станли.
- На Вас ги дължа, г-н Ментелик! - изригна Станли - Аз вече надрастнах детинската забавачка на карфиците, сър! Светът на марките, можещ да научи младежа на толкова много за историята и географията и който същевременно е здравословно, приятно, увлекателно и във всяко отношение достойно хоби, се откри пред мен и...
- Да, да, благодаря ти! - направи още един опит Олян.
- ... и внасям мойте тридесет долара в кюпа, сър. Всичките ми спестявания. За да Ви покажа, че Ви подкрепям, сър.
Олян чу това до последната дума, но трябваше да мине известно време докато го проумее.
- Кюпа ли? - продума той накрая - В смисъл на залагане ли?
- Да, сър. Голямото залагане, - сподели радостно Станли - За Вашето надбягване със щракалките до Генуа. Хората мислят, че е голяма забава. Доста букмейкъри предлагат туй-онуй, сър, така че г-н Грош го организира, сър! Макар че той казва, че ставките не били добри.
- Ами че как иначе - каза с отпаднал глас Олян - Никой с ума си няма да...
- Той каза, че ще можем да спечелим само по долар за всеки осем, които залагаме, сър, но ние си рекохме...
Олян се изстреля на крака и завика:
- Осем срещу едно за мен? Букмейкърите си мислят че ще спечеля? Колко сте заложили всички?
- Ъ... около хиляда и двеста долара като ги броихме за последно, сър. Ама това...
Ята гълъби се дигнаха от покрива, когато Олян изкряска:
- Докарай ми г-н Грош тук незабавно!

Кошмарна гледка беше да се наблюдава лукавство по лицето на г-н Грош. Старецът се потупа с пръст по едната си ноздра.
- Вие сте тоя, дето измъкна пари от сюрия богове, сър! - ухили се весело той.
- Да, - възкликна отчаяно Олян - Но да предположим само, че съм ... ами че това беше просто един номер...
- Адски добър номер, сър, - изкиска се старецът - Адски добър. Който може да извърти номер на боговете и да изкара пари, тоя е способен на всичко, тъй ш' кажа!
- Г-н Грош, няма начин кола да стигне до Генуа по-бързо от щракограма. Та дотам са две хиляди мили!
- Да, разбирам, ч'се налага да кажете тъй, сър. И стените имат уши, сър. Гроб съм. Но всички ние си поговорихме, сър, и си казахме, че бяхте много добър с нас, сър, и че наистина вярвате в Пощенската Служба, сър, тъй че решихме ние, че е баш време д'си сложим парите на устата, сър! - заяви Грош, този път с нотка непокорство.
Олян на няколко пъти си отвори и затвори устата. Накрая се спря на:
- Имаш предвид "каквото на устата, там и парите" ли?
- Вие сте човек, дето знае някой друг трик, че и трети и четвърти, сър! Ей, д' земете д'отидете във весникарския офис и д'кажете, ш'ви надбягаме, ей! Гепи Мангизов Ви падна право в капана, сър!
Ето как стъклото става диамант, помисли си Олян и въздъхна:
- Отлично, г-н Грош. Благодаря ти. Осем на едно значи, а?
- Късмет имахме д'го земем и т'ва, сър. Че те стигнаха до десет на едно и спряха д' приемат повече. И с'га не приемат друго освен как точно ш' спечелите, сър.
Олян малко се пооживи.
- На някой да му е хрумнало нещо добро? - поинтересува се той.
- Аз реших да спекулирам с един долар на "чрез мятане на огън от небето", сър. Ъ... няма ли как д' ми подскажете нещичко, а, сър?
- Вървете да си вършите работата, г-н Грош, - сряза го строго Олян.
- Дасър, но разбира се, сър, съж'лявам, че попитах, сър, - заизвинява се Грош и си отиде заднешком.
Олян се хвана за главата.
Дали е така и с катерачите на планини, мислеше си той. Катериш все по-високи и по-високи върхове и знаеш, че някой ден ще попаднеш твърде нанагорно. Но продължаваш да катериш, защото е, ах, колко хубаво да вдъхнеш въздуха там горе. И знаеш, че някога ще си умреш падайки.

Как може хората да са толкова тъпи? Сигурно се държаха здраво за невежеството си, защото им изглеждаше познато.
Гепи Мангизов въздъхна.
Имаше си кабинет в Кулата на Тепето. Не че му допадаше чак толкова, защото всичко се тресеше от движението на семафора, но беше необходимо за добрия имидж. Гледката обаче беше несравнима. Дори и само парцелът си струваше това, което беше платено за Голямата Магистрална.
- Трябват почти два месеца да се стигне до Генуа с карета, - изтъкна той загледан над покривите на къщите към двореца - Е, предполагам, че ще може да съкрати мъничко от това. По щракалките обаче ще стигне за някой друг час. От какво има да се плашите?
- И каква е неговата игра? - попита Зеленобут. Останалите директори бяха насядали около масата и изглеждаха разтревожени.
- Де да знам, - отговори Мангизов - Какво ме засяга?
- Но боговете са на негова страна, Гепи, - възрази Финтър.
- Защо не разгледаме този въпрос сериозно, а? - завразумява ги Мангизов - Това негово заявление на никого ли не му изглежда малко странно? Да не би да е обичайно за боговете да ръсят дарове? Особено пък такива, които да пълнят стомаха? Не, тези дни те се ограничават с неща като милост, търпение, мъжество и вътрешна сила. Неща, които не може да се видят. Боговете са склонни да дават на личност, но не и в наличност, ха-ха.
Останалите директори го изгледаха малко отсъстващо.
- Нещо не схванах това последното, друже, - оплака се Стоули.
- Казах на личност, а не наличност, - заобяснява Мангизов, но се отказа и махна с ръка - Недейте да се напрягате чак толкова, по-ясно е като се напише. Накратко дарът свише на г-н Ментелик представляваше голям сандък с монети, някои от тях в нещо забележително приличащо на банкови чували и всичките в модерна валута. Това не ви ли навежда на някои мисли?
- Да, но нали и върховните жреци казват, че той...
- Ментелик е шоумен, - сряза го Мангизов - Да не мислите, че боговете ще му карат пощенски дилижанс? А? Това е само отвличане на вниманието, не разбирате ли? Беше само за да се види пак на първа страница, нищо повече. Не е чак толкова трудно да се види. Той изобщо няма план, освен героично да се провали. Никой не очаква, че той наистина ще спечели, нали?
- Чух, че хората се скъсват да залагат на него.
- На хората всъщност им харесва да ги правят на глупаци, стига това да обещава известно забавление, - просвети ги Мангизов - Да знаете някой добър букмейкър? Нещо ми се прииска да заложа малко пари. Примерно пет хиляди долара, а?
Това изтръгна от тях малко нервен смях и той побърза да се възползва от това:
- Айде малко по-разумно, господа. Никакви богове няма да се притекат на помощ на нашия началник Пощите. Нито пък някой магьосник. Те хич не обичат пилеене на магии, а ако той използва нещо такова, ние веднага ще разберем. Не, той просто привлича внимание, нищо друго. Което не означава, - той намигна - че не бива, как да кажа, да удвоим несъмнената си сигурност.
Те се ободриха още повече. Това вече изглеждаше като нещото, което искаха да чуят.
- Абе изобщо, в планината се случват инциденти, - вметна Зеленобут.
- Така си е, - не отрече Мангизов - Обаче в случая имах предвид Голямата Магистрална. Поради което възложих на г-н Пони да уточни нашите процедури. Г-н Пони?
Инжинерът се размърда нервно. Беше изкарал тежка нощ:
- За протокола, сър, бих искал да се запише, че настоявах да затворим шест часа преди събитието.
- Действително, и протоколите ще посочат, че отговорих, че това е напълно невъзможно, - каза Мангизов - Първо защото ще е напълно неоправдана загуба на постъпления и второ, защото неизпращането на никакви послания би било много лошо послание от наша страна.
- Да, обаче затваряме един час преди събитието и чистим барабаните, - обяви г-н Пони - Всяка кула ще изпрати съобщение за готовност до Тепето, след което ще заключи всичките си врати и ще чака. Никой няма да бъде допускан да влиза или излиза. Ще конфигурираме кулите на дуплекс, това че рече, - преведе той за директорите - че превръщаме надолната линия във втора нагорна, така че трафикът до Генуа да е двойно по-бърз. Няма да приемаме на Линията каквито и да е други съобщения, докато, ъ..., трае надпреварата. Никакъв овърхед, нищичко. И отсега нататък, сър, сиреч от момента, в който изляза от тази стая, прекратяваме приемането на нов трафик от вторичните кули. Даже от Двореца, че дори и от Университета, - той изсумтя и добави с известно удовлетворение - Особено пък от пустите му студенти. Щото някой си играе игрички с нас, сър.
- Това не е ли малко драстично, г-н Пони? - усъмни се Зеленобут.
- Много се надявам, че е, сър. Мисля, че някой е намерил начин да пуска щракограми, които повреждат кулите, сър.
- Но това е невъзмо...
Г-н Пони трясна с ръка по масата:
- Ама нещо много разбирате, сър! Да не би да сте седяли цяла нощ докато го разнищите? Да Ви се е случвало да отваряте диференциален барабан с отварачка за консерви? Да сте забелязвали случайно, че щампованата арматура може да изхвръкне от ексцентрика ако щракнеш буквата К и я пуснеш до кула с адрес по-висок от твоя, но само ако преди това си щракнал Q и пружината на барабана е навита докрай? * Да Ви се е случвало да видите, че лостовете на клавишите са заклинили един друг, а пружината насилва стрелката нагоре и накрая гледаш пулта пълен със зъби? Е, на мен всичко това ми се е случвало!
- За саботаж ли говорим? - оживи се Мангизов.
- Наричайте го както си щете, - Пони се беше изнервил до нещо като опиянение - Тая сутрин отидох до двора и изрових стария барабан, дето го взехме миналата сутрин от Кула 14. И да пукна, ако там не се е случило точно това. Повечето аварии обаче стават горе по вишките, в кутиите на кепенците. Та тогава значи ...
- Значи нашият г-н Ментелик организира кампания по саботирането ни... - проточи замислено Мангизов.
- Нищо такова не съм казвал! - сепна се Пони.
- Няма да споменаваме имена, - рече гладко Мангизов.
- Просто калпав дизайн, - каза Пони - Като си помисля, по-скоро някое от хлапетата по случайност е открило това и го е повторило за да види, какво ще се случи. Такива са си те, момчетията от кулите. Дай им някаква хитроумна машинария и те по цели дни ще се мъчат да я докарат до строшаване. Цялата ни Линия е една набързо скалъпена бъркотевина, ама наистина.
- И защо вземаме на работа такива хора? - видимо се учуди Стоули.
- Защото само такива хора са достатъчно луди за да прекарат живота си натискайки клавиши на някоя кула на мили от където и да е, - отговори разпалено Пони - На тях това им харесва.
- Но нали все някой в кулата трябва да натиска клавишите, за да се случат всичките тези ... ужасни неща? - продължи да разнищва Стоули.
Пони въздъхна. Те изобщо не се интересуваха. За тях всичко беше само пари. И представа си нямаха, как работят нещата. И когато изведнъж се налагаше да разберат, трябваше да им говориш като на бебета.
- Момчетата просто следват сигнала, сър, както казват те, - обясни той - Гледат съседната кула и повтарят каквото видят колкото могат по-бързо. Няма време да мислят какво е и що е. Всичко, което е за тяхната кула излиза на диференциалния барабан. Те само тракат с клавиши и натискат педали и дърпат ръчки, колкото могат по-бързо. Те се гордеят с това. Измислят какви ли не номера да ускорят предаването. И не ща никакви приказки за саботаж, не и в този момент. Дайте да изпратим съобщението с цялата възможна скорост. На момчетата това ще им хареса.
- Картината си я бива, - замисли се Мангизов - Тъмна нощ, кулите чакат и ето, една по една те изгряват и струята от светлини забърза през континента, леко и тихо пренасяйки своето... нещо си. Трябва да намерим някой поет да напише нещо по въпроса, - той наведе глава към г-н Пони - Във Вашите ръце сме, г-н Пони. Вие сте човекът с плана.

- Нямам такъв, - каза Олян.
- Нямаш план? - заповишава тон г-ца Миличкова - Да не би да ми казваш, че ти ...
- По-кротко, по-кротко! - зашътка и Олян - Не искам целият свят да научи!
Бяха седнали в малкото кафене срещу Карфицоразменницата, която, както забеляза Олян, тази ден не кипеше от дейност. Той просто трябваше да се разкара от Пощата за да не му гръмне главата.
- Та ти предизвика Голямата Магистрална! Не ми казвай, че само си разтягал локуми и си очаквал все нещо да изникне? - рече г-ца Миличкова.
- Ама досега това винаги е действало! Какъв е смисълът да обещаеш нещо изпълнимо? Що за постижение ще е това? - оправда се Олян.
- Да си чувал някога, че преди да почнеш да бягаш, трябва да се научиш да ходиш?
- На теория, да.
- Само да си го изясня напълно, - захвана се г-ца Миличкова - Утре вечер, тоест вечерта след днеска, ти смяташ да пратиш карета, сиреч нещо на колела теглено от коне, което на добър път може да вдигне до четиринадесет мили в час, да се надпреварва с Голямата Магистрална, тоест с всичките му семафорни кули, които за един час могат да пратят съобщение на стотици мили, за целия път чак до Генуа, тоест до града, който е наистина, ама наистина, много далече от тук?
- Да.
- И си нямаш някой чудодеен план?
- Нямам.
- И защо ми го казваш това на мен?
- Защото точно в този момент в този град ти си единствената личност, която евентуално би могла да ми повярва, че нямам план! - възкликна Олян - Когато казах на г-н Грош, той само се потупа по ноздрата, което между другото хич не е гледка за гледане, и каза: "Разбира се, че нямате, сър. Не и вие? Ха-ха-ха!"
- И значи просто си се надявал, че нещо ще изникне? Какво те накара да мислиш така?
- Досега винаги е изниквало. Единственият начин да ти изникне нещо е наистина да се нуждаеш да изникне.
- И как се предполага да ти помогна аз?
- Баща ти е построил Линията!
- Да, но аз не съм, - възрази жената - Никога не съм се качвла по кулите. Не знам никакви големи тайни, освен че винаги е на косъм от пълно рухване. А това го знае всеки.
- Но хора, които не могат да си позволят да губят, залагат пари на мен! И колкото повече им казвам, че не бива, толкова повече залагат те!
- Не мислиш ли, че е малко глупаво от тяхна страна? - отбеляза сладко г-ца Миличкова.
Олян затропа с пръсти по края на масата.
- Е добре тогава. Сещам се за още една убедителна причина да ми помогнеш. Малко е сложничко, така че мога да ти кажа само ако обещаеш да си седиш кротко и да не правиш резки движения.
- Защо, да не мислиш, че ще взема да правя така?
- Да, мисля, че за няколко секунди ще се опитваш да ме убиеш. Та бих искал да ми обещаеш да не го правиш.
Тя сви рамене:
- Изглежда интересно.
- Обещаваш ли? - настоя Олян.
- Добре де. Надявам се, че ще е вълнуващо, - г-ца Миличкова изтръска малко пепел от цигарата си - Давай.
Олян на няколко пъти вдъхна дълбоко. Тове беше то, значи. Краят. Променяш ли твърде дълго начина, по който хората виждат света, накрая променяш и начина, по който гледаш на самия себе си.
- Аз съм този, заради когото ти загуби онази работа в банката. Аз подправих онези чекове.
Изражението на г-ца Миличкова не се промени, ако не броим известно присвиване на очите. После тя избълва цял облак дим:
- Обещах, нали?
- Да. Извинявай.
- Бях ли си кръстосала пръстите? *
- Не. Наблюдавах те.
- Ммм, - известно време тя седеше втренчена замислено в червения край на цигарата си - Е добре. Най-добре ми кажи и останалото.
И той и каза останалото. Всичкото останало. Доста и хареса моментът, когато го обесиха и го накара да го повтори. Покрай тях градът си се случваше. Помежду им пепелникът се препълни от пепел. Когато той свърши, тя известно време го гледаше през завесата от дим.
- Нещо не разбирам частта, където даде всичките откраднати пари за Пощенската Служба. Защо го направи?
- И на мен ми е малко мътно.
- Имам предвид, ти очевидно си егоистично копеле с морал на... на...
- ... на плъх, - помогна и Олян.
- ... да, на плъх, благодаря ти... и изведнъж се оказваш любимецът на големите религии, спасителят на Пощенската Служба, официалният вземач на майтап на богатите и могъщите, героичен конник, откъдето и да те погледнат чудесен човек и, разбира се, ти спаси една котка от горяща сграда. Е, и двама души също, но всеки знае, че това с котката е най-важното. Кого се опитваш да измамиш, г-н Ментелик?
- Себе си, предполагам. Отбил съм се от кривия път. Продължавам да си мисля, че мога да престана всеки момент, щом го поискам, но тъй и не преставам. Обаче знам, че ако не бях могъл да престана всеки момент като го поискам, изобщо нямаше да го правя. Ъ... а има и още една причина.
- Която е...?
- Аз не съм Гепи Мангизов. Това някак-си е важно. Някой може и да каже, че няма голяма разлика, да но аз мога да я видя тази разлика от моето положение. То е като това при големите, като ходят някъде да не бъдат чукове. Моля ти се? Как мога да бия Голямата Магистрална?
Някое време г-ца Миличкова гледаше право през него, така че му стана неудобно. После проговори с отстранен глас:
- Колко добре познавате Пощата, г-н Ментелик? Сградата, имам предвид.
- Разгледах повечето от нея преди да изгори.
- Но никога не си бил на покрива, нали?
- Не. Не намерих път до там. Горните етажи бяха претъпкани с писма, когато... аз ... се опитах... - гласът на Олян заглъхна.
Г-ца Миличкова изтръска цигарата си:
- Иди там довечера, г-н Ментелик. Приближи се малко по-близо до небесата. И тогава падни на колене и се помоли. Нали знаеш, как се моли човек? Просто събираш ръце пред себе си ... и се надяваш.

Някак си Олян премина през остатъка от деня. Имаше да се свършат още някои началник-пощенски работи - да се говори с г-н Спулс, да се вика по строители, да се надзирава несекващото разчистване и да се набира нов персонал. Е, в случая с персонала ставаше дума по-скоро за утвърждаване на решенията на г-н Грош и г-ца Маккалариат, а те изглежда разбираха какво правят. Само от време на време по случайност се опираше и до неговото отсъждане, като например:
- Ние прегръщаме ли многообразно? - изникна по едно време пред бюрото му г-ца Маккалариат.
Настана бременна пауза. Която роди множество малки паузи, всяка от които още по-смущаваща от родителя си.
- Не и доколкото ми е известно, - успя най-накрая да измисли Олян - Защо питате?
- Една млада дама би искала да знае. Тя казва, че така правели в Голямата Магистрална.
- А. Подозирам, че е имала предвид прегръщане на многообразието, - Олян си припомни речта на Мангизов пред "Вестника" - Ние обаче не правим това, защото не ни е ясно, какво ще да означава. Ние вземаме на служба всекиго, който може да чете и да достигне пощенската кутия, г-це Маккалариат. Вземам на работа вампири, ако са членове на Въздържателната Лига, тролове, ако си бършат краката, а ако има върколаци, направо горя от желание, да имаме пощальон, който да отвръща на хапането. Всекиго, който да може да върши работата, г-це Маккалариат. Нашата задача е да носим пощата. Сутрин, обед, вечер и нощем. Нещо друго?
Този път очите и пробляснаха:
- Нямам затруднения с никой от кандидатите относно това какъв е, г-н Ментелик, но се налага да протестирам относно джуджетата. Г-н Грош ги взема на работа.
- Прекрасни работници, г-це Маккалариат. Особено уважаващи писменото слово. И много работливи, - тросна се Олян.
- Обаче не ни казват, какъв им е... какви са по... точно какви... дали са дами или господа, г-н Ментелик.
- А. Пак ли става дума за тоалетните? - отпадна духом Олян.
- Чувствам се отговорна за моралното благосъстояние на намиращите се под мое попечителство млади личности, - заяви строго г-ца Маккалариат - Вие се смеете, г-н Началник Пощата, аз обаче няма да ставам за смях.
- Вашето безпокойство Ви прави чест, г-це Маккалариат, - каза Олян - При проектирането на новата сграда на тези аспекти ще бъде обърнато особено внимание и ще кажа на архитекта да се консултира с Вас на всеки етап, - добре прикритите гърди на г-ца Маккалариат забележимо се издуха при такова придобиване на власт, - Междувременно обаче, уви, ще трябва да се оправяме с това, което ни е оставил пожарът. Надявам се че в качеството Ви на част от ръководството, Вие ще уверите всички в това.
Огньове на ужасяваща гордост пробляснаха в очилата на г-ца Маккалариат. Ръководството!
- Разбира се, г-н Началник Пощата, - увери го тя.
Но най-често работата на Олян беше просто да ... бъде. Половината сграда беше почерняла черупка. Хора се натъпкваха в това, което беше останало, писма се сортираха направо на стълбището. И всичко като че ли вървеше по-добре, ако той се размотаваше наоколо.
Не можа да се насили да спре да мисли за празния постамент за някогашната статуя на бога.

Когато се заздрачи, той вече се беше подготвил. Имаше множество подвижни стълби, а големите бяха подпряли дори и горните етажи. Сажди покриваха всичко, а някои стаи зееха открити към небето, но той се качваше все по-нагоре и по-нагоре. Промъкна се през остатъците от тавана, пропълзя през люка и се озова на покрива.
Не беше останало чак толкова от него. Сгромолясването на цистерната беше повлякло след себе си и доста от горящия покрив и над голямата зала беше останало по-малко от една трета. Но пожарът почти не беше засегнал един от краката на П-то и покривът там изглеждаше здрав.
Там беше останал един от старите гълъбарници и някой живееше в него. Това не беше чак толкова изненадващо. В Анкх-Морпорк искаха да живеят много повече хора отколкото имаше за живеене Анкх-Морпорк. Цяла една под-цимилизация процъвтяваше по покривите, между кулите и орнаменталните куполи и сводове и комини и...
... и щракалкови кули. Точно така. Той беше видял щракалковата вишка и някого горе още преди животът му да се беше променил към странно. Защо ли му беше на някакъв гълъбарник семафорна кула? Определено гълъбите не ползваха такива, нали?
Тази беше колонизирана от три водоливника. Те си обичаха щракалковите кули - нали да си нависоко значеше всичко за един водоливник - и лесно се вписваха в системата. Създание, което прекарваше цялото си време във взиране, и което можеше да запише съобщение, беше жизненоважен компонент. Те дори не искаха заплащане и никога не ги хващаше скука. Какво изобщо можеше да е скучно за същество, което беше готово да гледа години наред едно и също нещо?
Наоколо из града щракалките тъкмо запалваха огньовете си. Само Университетът, Дворецът, Гилдиите и червивите с пари или пък извънредно тревожните поддържаха свои собствени кули през нощта, но голямата терминална кула на Тепето грееше като прасоколедна елха. Комбинации от жълти квадратчета премигваха по главната кула. Безмълвни от това разстояние, намигващи сигналите си над надигащите се мъгли, открояващи съзвездията си на фона на вечерното небе, щракалките бяха по-вълшебни от вълшебството, по-омагьосващи от самата магия.
Олян се загледа.
Какво толкова беше магията в края на краищата, освен нещо ставащо като се щракне с пръсти? Какво му беше магичното на това? Мърморене на разни думи и чудати картини в стари книги, в неправилните ръце тя беше адски опасна, то не и наполовина толкова опасна, колкото би могла да бъде в правилните ръце. Вселената беше претъпкана с тая гадост, тя караше звездите да си седят горе, а краката да си седят долу.
Но, виж, това, което ставаше сега, ей това вече беше магично. Обикновени мъже го бяха измислили и стъкмили, бяха построили кули на салове в блатата и по заледените върхари на планините. Те псуваха и, още по-лошо, използваха логаритми. Газеха през реки и плуваха през тригонометрия. Не мечтаеха в обикновения смисъл на думата, но въобразиха един нов свят и го облякоха в метал. И от всичката тази пот и попържни и математика беше изникнало това ... нещо, прехвърлящо думи през целия свят леко като звездна светлина.
Мъглата запуска филизи по улиците обгръщайки сградите като острови в прибоя.
Тя му беше казала да се моли. А между другото боговете му дължаха туй онуй. Нима не беше така? Получиха прекрасно приношение и купища небесен кредит без да са направили, фактически, каквото и да е.
Тя му беше казала да коленичи. Не беше шега.
Той коленичи, събра длани и произнесе:
- Отправям тази молитва към всяко божество, което...
Плашещо безшумно щракалковата кула от отсрещната страна на улицата запали светлините си. Един след друг грейваха големи квадрати. За момент Олян зърна пред един от кепенците силуета на лампаджията. Котаго той се разтвори в мрака, кулата замига. Беше достатъчно близко за да освети покрива на Пощата.
От другата страна на покрива бяха застанали три тъмни фигури и го наблюдаваха. Сенките им играеха, когато шарката на светлините се сменяше по два пъти на всяка секунда. Но това все пак разкриваше, че фигурите са човешки или поне хуманоидни. И те вървяха към него.
Богове, е, боговете можеха и да са хуманоидни. И никак не обичаха да се бъзикат с тях.
Олян прочисти гърлото си.
- Наистина се радвам да ви видя... - изграчи той.
- Ти ли си Олян? - запита го една от фигурите.
- Вижте, аз...
- Тя каза, че ще коленичиш, - произнесе друг член на небесната тройка - Да ти се пие чай?
Олян бавно се изправи. Виж, това не беше божествено поведение.
- Кои сте вие? - поинтересува се той. И окуражен от липсвата на гръмотевици допълни - И какво правите на моята сграда?
- Плащаме си наема, - отговори една от фигурите - На г-н Грош.
- Той никога не ми е казвал за вас!
- За това не ни питай нас, - сви рамене централната сянка - А и изобщо дойдохме само да си приберем останалите партакеши. Съжалявам за пожара ви. Не бяхме ние.
- А вие сте... - поиска да знае Олян.
- Аз съм Лудия Ал, този е Нормалния Алекс, а това е Адриан, който казва, че не е луд, но не може да го докаже.
- Защо ви е наем на покрива?
Тримата се спогледаха.
- Гълъби? - предложи Адриан.
- Точно така, ние сме любители на гълъби, - включи се сенчестата фигура на Нормалния Алекс.
- Да, но е тъмно, - възрази Олян. Тримата обмислиха това.
- Прилепи, - реши накрая Лудия Ал - Опитваме се да отгледаме самонасочващи се прилепи.
- Не мисля че прилепите имат подобен инстинкт за насочване към дома, - осведоми ги Олян.
- Да, не е ли трагично? - въздъхна Алекс.
- Като идвам тук нощ след нощ и като виждам всичките празни прелки и всеки път ми иде да заплача, - додаде Нерешения Случай Адриан.
Олян вдигна очи към малката вишка. Беше пет човешки боя висока, с контролни ръчки на полиран панел при основата. Изглеждаше ... професионална и добре използвана. И преносима.
- Не мисля, че сте отглеждали тук каквито и да е птици, - отсече той.
- Прилепите са бозайници, - не се предаваше Нормалния Алекс.
Олян поклати глава.
- Спотайващи се по покривите с ваши собствени щракалки, не ... вие сте Димящото Гну, нали?
- Ех, с ум като твоя, нищо чудно че си шеф на г-н Грош, - отбеляза Нормалния Алекс - А какво ще кажеш за чаша чай?

Лудия Ал извади гълъбово перо от канчето си. Гълъбарникът беше изпълнен с плътната, задавяща воня на стари курешки.
- Няма как да не харесваш птички, за да ти харесва тук горе, - измърмори той и мушна перото в брадата на Нормалния Алекс.
- Потръгнало ви е тук, а? - подметна Олян.
- Да съм казал, че ми харесва? А и не живеем тук. Само дето си имате хубав покрив.
Във фактически останалия без гълъби гълъбарник беше тъпкано. Макар че винаги остава някой гълъб, готов да се шмугне през жиците и да те клъвне. Гледаше ги от един ъгъл с безумни очички, а гените му си спомняха времето, когато е бил гигантско влечуго и е могъл да разпердушини тея маймунски синове с едно щракване със зъби. Навсякъде се въргаляха разглобени машинарии.
- Г-ца Миличкова ли ви каза за мен? - попита Олян.
- Тя каза, че не си пълен задник, - сподели Нерешения Адриан.
- Което от нея си е похвала, - уточни Нормалния Алекс.
- И още каза, че си толкова крив, че можеш да минеш странично през тирбушон, - допълни Нерешения Адриан - Но като го казваше се усмихваше.
- Това не е задължително да е добре, - забеляза Олян - Откъде я познавате?
- Работихме с брат и, - каза Лудия Ал, - По кулите Модел 2.
Олян слушаше. Беше цял нов свят.
Нормалния Алекс и Лудия Ал бяха ветерани в щракалковия бизнес. Още малко и щяха да станат четири години оттогава. Когато консорциумът взе властта, те бяха изхвърлени от Голямата Магистрална в същия ден, в който Нерешения Адриан беше изхвърлен от комина на Гилдията на Алхимиците, в техния случай защото си казаха каквото им беше на душата за новото ръководство, а в неговия, защото не беше достатъчно бърз, когато мензурата забълбука.
Накрая всичките се хванаха на работа във Втората Магистрална Линия. Дори вложиха пари в нея. Както и мнозина други. В нея имаше всевъзможни подобрения, беше по-евтина за експлоатация, в нея имаше от пиле мляко, от муха каймак и различни други забележителни продукти от още половин дузина хвъркати. И така докато Джон Миличков, който винаги използваше обезопасително въже, свърши в зелевото поле и това беше краят на Втората Магистрална.
Оттогава тримата се хващаха на всякаква работа, достъпна за новите квадратни формички в света на старите кръгли отвори, докато всяка нощ, там горе, кулите святкаха своите послания. Толкова близко, толкова примамливи, толкова ... достъпни. Всеки знаеше, че по някакъв мътен, полу-разбираем начин Голямата Магистрална беше открадната във всякакъв смисъл освен на думи. Тя беше в ръцете на врага.
Така че те си стъкмиха своя си неформална системка, използваща Голямата Магистрална, без Голямата Магистрална да разбере.
Беше малко като кражба. Всъщност беше си точно като кражба. Фактически си беше кражба. Но нямаше закон срещу нея, защото никой не подозираше, че има такова престъпление, а пък и дали наистина беше кражба, когато никой не си търсеше откраднатото? А и кражба ли беше да крадеш от крадци? Абе изобщо нали всяка собственост е кражба, с изключение на моята.
- Значи сега вие сте, как беше ... разбивакери? - провери правилността на изводите си Олян.
- Точно така, - подтвърди Лудия Ал, - Защото разбиваме системата.
- Това не е ли малко голословно при условие, че само святкате с разни лампи?
- Да де, ама "светии" вече беше заето, - отбеляза Нормалния Алекс.
- Добре, а защо "Димящото Гну"? - попита Олян.
- Това е разбивакерски термин за много бързо съобщение пуснато през системата, - обясни гордо Нормалния Алекс.
Олян обмисли това.
- Става, - реши накрая той - И аз да бях екип от трима души, имената на които всичките започват с една и съща буква, и аз щях да си избера точно такова име.

Те си бяха намерили начин за влизане в семафорната система, а именно: през нощта всичките щракалкови кули бяха невидими. Виждаха се само светлините. Освен ако нямаш изключително чувство за посока, единственият начин да разбереш, кой праща съобщението, беше по кода. А инжинерите знаеха купища кодове. Ооо да, купища.
- Значи си пускате съобщенията безплатно? - интересуваше се Олян - И никой ли не забелязва?
В отговор получи три мръснишки усмивки.
- Лесна работа, - каза Лудия Ал - стига да знаеш как.
- А как разбирате, че една кула ще се строши?
- Ние ги счупихме, - обясни Нормалния Алекс - Забиваш диференциалния барабан. Трябват им часове да се оправят, защото операторите трябва да...
Олян пропусна остатъка от изречението. Съвсем невинни думи се вихреха в него като парчетии понесени от потоп, изникващи замалко на повърхността и отчаяно махващи с ръка преди отново да потънат. Различи няколко случая на "така че" преди да зачезнат и дори "свързва се" и "контролна верига", но разбушувалите се многосрични техницизми се надигаха и поглъщаха всичко.
- ... а това отнема половин ден, - приключи Нормалния Алекс.
Олян погледна безпомощно другите двама:
- И какво точно значеше това?
- Значи, че ако пратиш точното съобщение, можеш да счупиш механизъма, - резюмира Лудия Ал.
- Цялата Магистрална Линия ли?
- Теоретично да, - започна Лудия Ал - защото изпълнителният и терминиращият код...
Олян се отпусна докато приливът не отмине. Не се интересуваше от машинария и ключ за него беше нещо, с което отключваш врати. Най-добре беше просто да чака и да се усмихва. Имаше едно нещо за техничарите - обичаха да обясняват. Трябваше само да ги изчакаш да достигнат твоето ниво на разбиране, дори ако това значи, че накрая им се наложи да послъжат.
- ... но вече няма как да го направим, защото чухме, че те сменят...
Олян за някое време се загледа в гълъба, докато не настъпи тишина. Аха. Лудият Ал беше свършил и не изглеждаше да е било с тържествен финал.
- Значи не можете да го направите, - заключи Олян и отпадна духом.
- Не и сега. Дъртият г-н Пони може и да е малко баба, но може да си седне на задника и да разнищва проблеми. Той постоянно сменя всичките кодове! Чухме от един от аверите, че сега всеки сигналчик ще си има персонален код. Много са предпазливи. Знам, че госпожица Прелест-Хубавинка си мислеше, че можем да ти помогнем, но това копеле Мангизов затегна нещата. Страх го е, че можеш да победиш.
- Ха! - възкликна Олян.
- Все нещо ще измислим за седмица или две, - опита се да го утеши Нерешения Адриан - Не можеш ли да поотложиш нещата дотогава?
- Не, не мисля.
- Съжаляваме, - измърмори Нерешения Адриан, подмятайки си някаква стъклена тръбичка, пълна с червена светлина. Когато я преобърна, тя засвети жълто.
- Какво е това, - поинтересува се Олян.
- Прототип, - отговори Нерешения Адриан - Можеше да направи Линията три пъти по-бърза нощем. Използва перпендикулярни молекули. Да, ама Голямата Магистрална изобщо не е отворена за нови идеи.
- Сигурно защото гърмят, като ги изпуснеш? - заяде се Нормалния Алекс.
- Ама не всеки път.
- Струва ми се, че няма да ми се отрази зле малко свеж въздух, - реши Олян.
Те излязоха в нощта. На известно разстояние оттук терминалната кула все така си мигаше, а ту тук ту так из града светеха и други кули.
- Онази коя е? - посочи той все едно питаше за съзвездие.
- Гилдията на Крадците, - обясни Нерешения Адриан - Стандартни сигнали за членовете. Тях не мога да ги чета.
- Ами онази? Не е ли първата кула по пътя за Сто Лат?
- Не, това е станцията на Стражата на Главинната Порта. Стандартни сигнали до Двора на Псевдополис *.
- А изглежда сякаш е толкова далече.
- Използват по-малки кутии, това е. Оттук не можеш да видиш Кула 2. Университетът я закрива.
Олян зяпаше като хипнотизиран светлините.
- Интересно, защо ли онази стара каменна кула на пътя за Сто Лат не е била използвана като са строили Линията? Нали е на правилното място.
- Старата магьосническа кула ли? Робърт Миличков я използваше за първите си експерименти, но е малко далечко, а и стените не са толкова здрави и ако останеш там за повече от ден наведнъж, полудяваш. Заради всичките му дърти заклинания попили по камъните.
Настъпи тишина и тогава те чуха Олян да казва с малко натегнат глас:
- Ами ако можехте да влезете в Голямата Магистрална утре, щяхте ли да имате с какво да я позабавите?
- Да, ама не можем, - отсече Нерешения Адриан.
- Да, но ако можехте?
- Добре де, имаме едно нещо наум, - продума Лудия Ал - Много грубо нещо.
- Ще счупи ли кула? - попита Олян.
- Трябва ли да му казваме това? - сепна се Нормалния Алекс.
- Досега да си срещал някой друг, за когото Трепачката да е намерила добра дума? - контрира Лудия Ал - На теория, г-н Ментелик, това може да строши всички кули.
- Всички кули по Линията? - ахна Олян.
- Ъхъ. От раз, - каза сухо Лудия Ал - Бая си е грубо.
- Наистина ли всички кули? - повтори Олян.
- Е, може би не чак всички кули, ако схванат какво става, - призна Лудия Ал, все едно всичко по-малко от пълно унищожение беше нещо от което да се срамува - Но повечето. Дори ако играят нечестно и карат съобщението до следващата кула на кон. Ние му викаме ... Кълвача.
- Какъв е тоя кълвач?
- Не, не така. Трябва да има нещо като, да речем, ефектна пауза, например ... Кълвачът!
- ... Кълвачът, - пробва по-бавно Олян.
- Сега го докара. Но не можем да го вкараме в Линията. Дебнат ни.
- Да приемем, че аз мога да го вкарам в Линията? - продума Олян загледан в светлините. Самите кули вече бяха станали съвсем невидими.
- Ти ли? Че какво разбираш ти от щракалкови кодове? - учуди се Нерешения Адриан.
- Ценя невежеството си, - отвърна Олян - Но пък разбирам от хора. Вие си мислите все за хитрини с кодовете. А аз си мисля за това, което виждат хората...
Те го изслушаха. Заспориха. Минаха на математика, а междувременно думите плаваха в нощта покрай тях.
Накрая Нормалния Алекс каза:
- Добре, добре. Технически е изпълнимо, но хората в Голямата Магистрална трябва да са глупаци, за да допуснат такова нещо.
- Да, но те ще си мислят за кодове, - възрази Олян - А мен ме бива да правя хората на глупаци. Такава ми е работата.
- Мислех, че работата ти е началник на пощата. - намръщи се Нерешения Адриан.
- Ох, да. Тогава, това ми е призванието.
Димящото Гну се спогледаха.
- Тая идея е тотално луда, - ухили се Лудия Ал.
- Радвам се, че ти хареса, - каза Олян.

Понякога идва време, когато просто трябва да пропуснеш нощния си сън. Анкх-Морпорк обаче никога не заспиваше, а само малко позадрямваше за да се събуди в три часа за чаша вода.
Можеше да купиш каквото си щеш в средата на нощта. Дървен материал? Няма проблеми. Олян се зачуди, дали няма някакви вампирски дърводелци, които да си правят кротичко вампирски столове. Платнище? Беше достатъчно някой града да се събудеше в малките часове и да му хрумне: "Ей, какво мога да направя само точно сега със стотина квадратни метра платнище средно качество!" и долу на пристанището ще се намерят търговци, готови да се заемат със случая.
Когато потеглиха накъм кулата, валеше ситен упорит дъжд. Олян караше каруцата, а другите бяха насядали по товара и се дърлеха за тригонометрия. Олян се постара да не ги слуша. Чувстваше се изоставен, когато математиката вземеше да изглупява.
Да се убие Голямата Магистрална... О, кулите щяха да си стоят, но щеше да отнеме месеци да се поправят всичките. Това щеше да срине компанията. Никой нямаше да пострада, казаха Гнуто. Имаха предвид мъжете в кулите.
Голямата Магистрална се беше превърнала в ядящо хора чудовище. Да я съсипеш беше омайна идея. Гнуто бъкаха от идеи за това, което да я замени - по-бързо, по-евтино, по-лесно, високотехнологично, работещо на демончета специално отгледани за процеса...
Нещо обаче не даваше мира на Олян. Мангизов, проклет да е, си беше прав. Искаш ли да пратиш съобщение на петстотин мили много, ама много бързо, начинът си беше Голямата Магистрална. Искаш ли да го завиеш с панделка, тогава ти трябва Пощата.
Гнуто му харесваха. Имаха освежаващо различно мислене. Каквото и проклятие да тегнеше над камъните на старата кула, нямаше как да навреди на умове като техните, защото те бяха имунизирани срещу лудостта като през цялото време си бяха леко побъркани. Щракалковите сигналчици по Линията бяха... ами друг тип хора. Те не просто вършеха работата си, а тя им беше животът.
Олян обаче не можеше да спре да си мисли за всичките лоши неща, които можеха да се случат, ако нямаше семафор. О, да, те си се случваха колкото си щат преди семафора, разбира се, но това сега изобщо не беше същото.
Той остави Гнуто да режат и коват в каменната кула и подкара дълбоко замислен обратно към града.