Глава Четвърта
Знак

Тъмни чиновници и мъртви началници на пощите - Върколак в Стражата - Великолепната карфица - Г-н Ментелик чете писмена, които ги няма - Коафьорът Хюго е изненадан - Г-н Паркър на пазар за труфила - Естеството на Неистините за Благото на Обществото - Принцеса в кулата - Човек не умира, докато се споменава името му

- Айде Сега, Г-н Меентелиг, Какво Добро Може Да Се Постигне С Насилие? - боботеше г-н Помпа. Огромните му крака се клатеха от мятането на Олян в хватката му.
Грош и Станли се бяха свили в далечния край на съблекалнята. Един от натуралните лекове на г-н Грош шуртеше от масата и обагряше дюшемето в мораво.
- Бяха все злополуки, г-н Ментелик! Нещастни случаи, всичките! - каканижеше Грош - Всичко тук след четвъртия беше пълно със Стража! Все нещастни случаи, тъй казаха те!
- Да бе! - изкрещя Олян - Четирима за пет седмици, нали? Обзалагам се, че тук през цялото време все това става! О божичко, това направо ме уби! Пишете ме умрял, а? Само дето още мърдам! Ветинари значи, а? Знае той, как да спести цената на едно въже, няма що! Свършено е с мен!
- Една само чашчица бром със сяра и веднага ш'се почуствате по-д'бре, сър - вметна с разтреперан глас Грош - Ето, чайникът вече ври...
- Една чаша чай няма да е достатъчна! - взе се в ръце Олян или поне започна да се държи сякаш се е взел в ръце, вдъхна дълбоко и театрално и продължи - Добре, г-н Помпа, добре, сега вече можете да ме пуснете.
Големът го освободи от хватката си. Олян се изправи.
- Е, г-н Грош?
- Кат' Ви гледам аз, на истински мязате в крайна сметка - каза замислено старецът - Някой от тъмните чиновници ням'ше да го избие така на ковчежник, ням'ше. А си помислихме, виждате ли, че сте един от онея специалните хора на нег'ва светлост. - Грош се засуети около чайника - Без да се обиждате, ама у Вас има повечко цвят отколк'то у типичния драскач.
- Тъмни чиновници ли? - учуди се Олян и в този момент го озари споменът - А да ... имате предвид онези яките мъже в черни костюми и бомбета, нали?
- Същите. Някои са чираци в Гилдията на Убийците. Гадни неща могат д'ти сторят ако си го наумят, тъй подочух.
- Не ги ли нарекохте драскачи?
- Тъй де, ама не казах, с к'во драскат и по к'во, хъ-хъ. - Грош забеляза изражението на Олян и се закашля - Д'ме прощавате, сър, нямах т'ва предвид, аз само д'се пошегувам. Смятаме ние, че последният началник пощите, дето имахме, г-н Кутсузагробов, та той беше тъмен чиновник. И хич не го обвинявам, с име като неговото. Та той все душеше навсякъде.
- И за какво мислите, че е душил? - попита Олян.
- Е, така де, г-н Млък, той беше първият, свестен чиляк беше, та той падна в голямата зала от петия етаж и пльок, сър, пльок на мраморния под. Та право на главата си. Беше малко ... размазано, сър.
Олян хвърли един поглед към Станли, който се беше разтреперил.
- А после г-н Сайдбърн. Той падна по задното стълбище и си счупи врата, сър. А, извинявайте сър, но стана единайсе и четирисе и три - Грош отиде до вратата и я отвори, Отнесенко влезе и Грош пак затвори вратата - В три часа сутринта, тогаз беше. Търкул през пет етажа стъпало по стъпало. И всеки кокал по него дето можеше да се строши, сър, беше строшен.
- Значи се е разхождал горе без осветление, така ли?
- Не'нам, сър. Но за стълбищата знам, сър. На стълбищата цялата нощ светят лампи. Станли ги пълни всеки ден тях, прецизно като Отнесенко.
- Доста ще да ги използвате тези стълби, а? - учуди се Олян.
- Не, сър, никога, освен само за пълненето на лампите. От оная страна почти всичко е задръстено с поща. Но Правилникът на Пощенската Служба е изричен, сър.
- Ами със следващия? - продължаваше да пита Олян, но вече малко по-хрипливо - Пак ли някоя злополука с падане?
- О, не, сър. Г-н Игнавия, тъй се казваше. Казаха, че било сърцето му. Той просто си лежеше мъртъв на петия етаж, сър, мъртъв като кютук, а лицето му изкривено, все едно е видял призрак. По естествени причини било, тъй казаха. Еее добре де, по туй време Стражата беше запълнила всичко тук, за т'ва може д'се разчита на нея. Нямало е никой наблизо, тъй казаха те, и по него нямало ник'ва следа. Чудна работа, че не сте чули за туй, сър. Беше във вестника.
Само дето човек няма особени шансове да следи новините, когато е в килията за смъртници, помисли си Олян.
- Нима? - каза той на глас - А как ли ще да са разбрали, че е нямало никой наблизо?
Грош се приведе и понижи заговорнически глас:
- В Стражата има върколак, всички го знаят туй, а един върколак, сър, още малко и ш' земе, пустите д'го земат, да подуши и цвета на дрехите дето е носил някой.
- Върколак - каза с равен глас Олян.
- Да. Както и да е, а онзи преди него...
- Върколак значи.
- Тъй де, казах Ви, сър - изтъкна Грош.
- Проклет върколак значи.
- К'во ли няма по света, сър. Както и да е, ...
- Върколак - и Олян най-сетне се събуди от кошмара си - И нищо ли не казват на посетителите?
- Е сега, сър, как да го сторят туй? - зауспокоява го Грош - Табела ли да окачат на входа? "Добре Дошли в Анкх-Морпорк, Имаме Си Върколак", а, сър? В Стражата е тъпкано с джуджета и с тролове и голем имат, от свободните, без да казвам нещо срещу присъстващите, г-н Помпа, и още един-два гнома и зомби и ... дори един Нобс.
- Нобс? Какво е Нобс?
- Ефрейтор Ноби Нобс, сър. Не сте ли го срещали още? Казват, че той си имал официална тапия, че бил човек, а кой ще има нужда от такава, а? За щастие е само един, тъй че не може да се размножава. Тъй де, от всичко по малко си имаме. Много космополитично, сър. Не харесвате ли върколаци?
Познават те кой си по миризмата, мислеше си Олян. Умни са като човек и могат да ти хванат следата по-добре от който и да е вълк. Могат да проследят дирята след дни, дори ако си се покрил с отвличаща миризма, всъщност, особено ако си се покрил с отвличаща миризма. Е, има и начини да се оправи човек, ако знае, че по петите му ще има върколак. Нищо чудно че ме сгащиха така. Трябва да има закон срещу това!
- Не особено - каза той на глас и отново погледна Станли. Полезно беше да се наблюдава Станли, докато Грош говореше. Сега очите на момчето се бяха завъртяли така, че беше останало само бялото им.
- Ами г-н Кутсузагробов? - продължи да разпитва Олян - Този дето е водил разследване за Ветинари? С него какво стана?
Станли се тресеше като храст при силен вятър.
- Ъъъ, на Вас нали Ви дадоха връзка с ключове, сър? - подпита Грош с глас звънтящ от невинност.
- Да, разбира се.
- Е, обзалагам се, че един ключ липсва - каза Грош - Стражата го прибра. Само един имаше. Някои врати трябва да си остават затворени, сър. Всичко свърши и край с него, да, сър. Г-н Кусузагробов умря при производствена злополука, тъй казаха те. Нямало е никой наблизо. Не Ви трябва да ходите там, сър. Някои неща така се разкапват, че най-добре да ги зарежеш, да, сър.
- Не мога - заяви Олян - Аз съм началникът на пощите. Това е моята сграда, нали? Аз решавам къде да ходя, Младши Пощальон Грош.
Станли затвори очи.
- Да, сър - каза Грош с тона, с който се говори на малки деца - Но хич не Ви трябва да ходите там... сър.
- Главата му беше по цялата стена! - изврещя Станли.
- Майчице, ей сега вече го разстроихте, сър. - въздъхна Грош и се засуети около момчето - Няма нищо, м'чето ми. Ей с'гичка ш'ти дам от хапчетата...
- Станли, коя е най-скъпата карфица, произвеждана някога индустриално? - намеси се бързо Олян.
Все едно беше дръпнал ръчката на някакво устройство. Само за миг изражението на Станли премина от агонизираща мъка към това на професионална експертиза.
- Индустриално значи? Като не се броят специалните карфици изготвени за изложения и панаири като например Гигантската Карфица от 1899 г., бих казал, това веротно ще е Широкоглавата Свръх-дълга Номер Три, известна като "Пилето", произвеждана за дантелоплетачния пазар от видния карфичар Джосая Долдръм. Ръчно заострени и с неговата запазена марка - сребърна главичка с микроскопично гравирано изображение на петле. Смята се, че преди смъртта му са произведени по-малко от сто броя. Според "Каталог на карфиците" на Хюбърт Паяков отделните екземпляри варират между петдесет и шестдесет и пет долара, сър, в зависимост от състоянието им. Една Широкоглава Свръх-дълга Номер Три би била гвоздеят на колекцията на всяка истинска карфичена глава.
- Е аз само ... натъкнах се на това тук на улицата - каза Олян и изтегли от ревера си една от сутрешните си покупки - Вървя си аз по Пазарска Улица и я гледам между две павета. Рекох си че изглежда необичайно. Като за карфица де.
Станли отблъсна все още суетящия се Грош и грижливо взе карфицата от пръстите на Олян. В другата му ръка като по вълшебство се появи много голяма лупа. Стаята затаи дъх докато карфицата беше подложена на задълбочено изследване. Накрая Станли вдигна изумено очи към Олян:
- Вие сте знаели? И сте я забелязали на улицата? А пък аз си бях помислил, че не разбирате нищо от карфици!
- О, не и истински сериозно, само се бях поувлякъл като момче - каза скромно Олян и махна пренебрежително с ръка, колкото да намекне, че е бил толкова глупав, че да превърне някакво си ученическо хоби в пристрастие за цял живот - Знаеш как е... някой друг стар месингов Империал, една две странности като слепнат чифт или двуглавка, от време на време някое пликче смесени карфици за проба... - Слава на боговете, мислеше си той, за уменията му в скоростното четене.
- О, в тях никога няма нищо струващо си - изтъкна Станли и отново включи на лекторски глас - Въпреки че повечето карфичени глави действително започват с някоя случайно придобита лъскава авангардна карфица и със съдържанието на кутиите за карфици на бабите им, ха-ха, пътят към изграждането на истински ценна колекция не минава през простото пилеене на пари в най-близката карфичарска лавка, о, в никой случай. Всеки дилетант може да стане "цар на карфиците" с достатъчно разходи, обаче за същинската карфичена глава истинското удоволствие е в дебненето, в карфичните изложения, разпродажбите по частни къщи и, знае ли човек, може някое случайно проблясване в сметта да се окаже добре запазен Дабълфаст или непокътната двуостра. Както се казва: "Като видиш карфица и си я вземеш, цял ден ще си имаш карфица" *.
Олян замалко не изръкопляска. Това повтаряше почти дума по дума написаното от Дж. Ланюго Оулсбъри във въведението към труда му. И, което беше много по-важно, той вече беше завързал нерушима дружба със Станли. Сиреч, поясни по-тъмната му страна, Станли се беше сприяелил с него. Паниката на младежа беше изцяло изместена от насладата от карфиците и той вдигна новата си придобивка към светлината.
- Великолепна е - възкликна той, забравил за всякакви ужаси - Чиста работа като чисто нова карфица! В класьора ми вече има подготвено място чакащо само нея, сър!
- Да, като си помисля, защо не.
Главата му беше по цялата стена... Някъде тук имаше заключена врата, от която Олян нямаше ключ. Четирима от предшествениците му бяха станали покойни предшественици тъкмо в тази сграда. И нямаше измъкване. Да си генерален началник на пощите си беше работа за цял живот - по един или друг начин. Ето защо Ветинари го беше натресъл тук. Трябвал му е някой, която да не може да напусне и който по случайност да може да бъде напълно прежален. Кой го беше грижа ако Олян фон Ментелик умреше. Та той вече беше мъртъв.
И тогава той се постара да не мисли за г-н Помпа.
Колко ли още големи ще да работят за свободата си служейки на града? Дали нямаше някой г-н Резачка, току що изваден от ямата с талаш, където е прекарал сто години? Или г-н Търнокоп? Може би някой г-н Секира? И дали един от тях не е бил там, когато оня последния карък е намерил ключа от заключената врата, или поне някой свестен шперц, и тъкмо когато се е канел да я отключи, зад него някой на име да речем г-н Чук, да, о богове, точно така, е вдигнал юмрук за внезапен, окончателен, терминиращ удар?
Нямало било никой край него значи? Но те не бяха хора, те бяха ... ами бяха си инструменти. Ето ти я производствената злополука.
Главата му беше по цялата стена...
Ще трябва да я разчепкам аз тая работа. Налага се, иначе то ще се спотайва и ще ме дебне. Докато всички ми казват само лъжи. Ха, на майстор шмекер шмекерии ще пробутват.
- Ммм? - произесе той като се усети, че е пропуснал нещо.
- Питах, дали може да отида и да я оставя в моята колекция, г-н Началник пощите? - повтори Станли.
- Какво? А, да. Добре. Да. И я лъсни едно хубаво.
Докато момчето се оттегляше с шантавата си походка в неговия край на съблекалнята, Олян забеляза, че Грош го гледа някак странно.
- Добра работа, г-н Ментелик - рече той - Добра работа.
- Благодаря, г-н Грош.
- Остро зрение ш'да сте имали, остро - продължаваше старецът.
- Е, светлината нали се отразяваше от нея и да вземе да ми блесне направо...
- А неее, имах предвид, че не е лесно да се видят павета по Пазарна Улица, щото е покрита с тухли, да.
Олян отвърна на безизразния му поглед с един още по-безизразен:
- Тухли, павета, на кой ме пука?
- Е да, вярно. Не е толкоз важно. - съгласи се Грош.
- А сега - смени темата Олян, почувствал нужда от малко свеж въздух - имам да свърша малко работа. Бих искал да дойдете с мен, г-н Грош. Можете ли да намерите някакъв кози крак? Вземете го, моля. Ще се нуждая също и от Вас, г-н Помпа.
Върколаци и големи, големи и върколаци, точеха се мислите на Олян. Засега оттук няма мърдане. Така че бих могъл и да го взема насериозно.
Ще им покажа аз на тях един знак.
- Имам един такъв навик - каза им той, докато ги водеше по улиците - Отнася се до знаци.
- Знаци ли, сър - Грош се стараеше да се придържа колкото се може по-близо до стените.
- Да, Младши пощальон Грош, знаци - повтори Олян и си отбеляза как старецът се присви на "младши" - Особено знаци с липсващи букви. Видя ли такъв, автоматично прочитам това, което казват липсващите писмена.
- И как може да стане това, сър, щом като те липсват? - поинтересува се Грош.
А, ето едно обяснение за факта, че си заседнал в разкапваща се вехта сграда и по цял ден само си правиш чай от камънаци и треволяци, помисли си Олян. А на глас каза:
- Има си чалъм. Е, може и да греша, разбира се, но... А, тук сме наляво...
Улицата беше доста оживена и салонът беше точно срещу тях. Беше тъкмо каквото Олян се надяваше.
- Voila, - обяви той, и, припомняйки си аудиторията си, добави - Което ще рече, ето го.
- Че т'ва е няк'ва бръснарница - даде колебливия си принос към разговора Грош - За дами.
- От стара коза яре си ти, Контроливър, нищо не ти убягва. - насърчи го Олян - А надписът на табелата над вратата с тези големи зеленикави букви е...?
- "При Хуго" - прочете Грош - И какво?
- Точно така, "При Хюго". С "у", а не с "ю", както сигурно би предпочел този коафьор, причината за което е ... тук сигурно би могъл малко да ми помогнеш, надявам се...?
- Ъъъ... - Грош се взираше трескаво в писмената, подканяйки ги да разбулят значението си.
- Топло, Контроливър - пак взе нещата в свои ръце Олян - Няма "ю", защото няма и никога не е имало такава буква във въодушевяващия лозунг, украсяващ фронтона на нашата обична Пощенска Палата, г-н Грош. Имам предвид предницата на сградата. Това е причината за "Макът нощен" и за "Не мат да срат", г-н Грош.
Трябваше да мине някое време, докато умственият изгрев озари г-н Грош, но когато това се случи, Олян вече беше готов за него.
- Не, не, не! - запротестира той, хвана стареца за мазната му яка, едва не събаряйки го, когато оня хукна напред - Ние не действаме по този начин, нали?
- Но т'ва е имущество на Пощата! Т'ва е по-лошо от кражба, по-лошо! Т'ва е предателство! - крещеше Грош.
- Именно - рече Олян - Г-н Помпа, ако само попридържите нашия приятел тук, аз ще отида и ще ... обсъдя въпроса - Олян му връчи освирепелия младши пощальон и поизтупа костюма си. Изглеждаше малко поизмачкан, но и така щеше да мине.
- И какво ще правите? - поиска да знае Грош.
Олян включи лъчезарната си усмивка:
- Нещо, в което съм добър, г-н Грош. Ще говоря с хората.
Пресече улицата и отвори вратата на салона. Звънна камбанка. Във фризьоския салон имаше редица малки кабинки и въздухът беше сладък и захаросан и някак си като че ли розов. Точно до вратата имаше малко бюро с голям отворен дневник. Беше пълно с цветя, а младата жена зад бюрото му хвърли надменен поглед, който щеше да струва на шефа й много пари.
Тя изчака Олян да заговори пръв.
Той си придаде мрачно изражение, приведе се над бюрото и произнесе с глас, имащ всичките белези на шепот, обаче можещ да се чуе доста надалеч:
- Мога ли да се видя с г-н Хюго, моля? Много е важно.
- По каква работа го търсите?
- Как да Ви кажа... малко е деликатно... - започна Олян и видя как върховете на цялата редица глави в процес на накъдряне се заобръщаха към него - Но можете да му кажете, че новините са добри.
- Е, след като новините са добри...
- Кажете му, че ми се струва, че мога да убедя лорд Ветинари, че всичко може да бъде уредено без да се повдигат обвинения. Поне така се надявам. - Олян понижи гласа си точно толкова, че да е достатъчно да увеличи любопитството на клиентките, но не и толкова, че да има опасност да не го чуят.
Жената се втренчи в него ужасена.
- Можете ли? Ъ... - тя посегна към богато украсената говорна тръба, но Олян любезно й я взе от ръката, подсвирна майсторски в нея, вдигна я до ухото си и озари жената с усмивка.
- Благодаря Ви - каза и той. Нямаше значение за какво. Усмихвай се, казвай точните неща с точния глас и винаги, ама винаги излъчвай увереност като свръхнова звезда.
В ухото му изписука един глас, приглушен като паяк затворен в кибритена кутия:
- Шцагво щъваж джучш?
- Хюго? - каза Олян - Колко хубаво, че можеш да ми отделиш време. Аз съм Олян. Олян фон Ментелик, генералният началник на пощите. - той проследи с поглед говорната тръба губеща се в тавана - Толкова мило от твоя страна, че ми съдействаш, Хюго. Става дума за онези липсващи букви. Седем липсващи букви, за да бъда точен.
- Бводзя? Джошиче ви джочубведжчи? Щацвоц бгвъбжзяфхшацзе!
- Нищо такова не нося, Хюго, обаче ако бъдеш толкова добър да погледнеш през прозореца си, ще видиш личния ми помощник, г-н Помпа. Застанал е от отсрещната страна на улицата.
И е висок към два метра и половина и държи огромен кози крак, добави наум Олян. Намигна на младата дама зад бюрото, която го беше зяпнала със страхопочитание. Постоянно трябва да се поддържат уменията за общуване с хората добре смазани.
Откъм горния етаж се дочу приглушена ругатня. През слуховата тръба тя прозвуча като:
- Бвъшджиче джадзо бжъбжебвач!
- Именно - съгласи се Олян - Струва ми се, че ще е най-добре да се кача и да говоря с Вас на четири очи...

Десет минути по-късно Олян внимателно пресече пътя и се усмихна на персонала си:
- Г-н Помпа, ще бъдете ли толкова добър, моля, да се качите ето там и да откъртите нашите букви? Постарайте се да не повредите нещо. Г-н Хюго много ни съдействаше. И още, Контроливър, ти нали си живял тук от доста време, нали? Сигурно ще знаеш откъде може да се намерят в този град хамали или нещо такова? Искам тези букви до обяд да са си по местата на нашата сграда, разбрахме ли се?
- Но т'ва ш' струва купища пари, г-н Ментелик - промълви Грош гледайки го изумено.
Олян измъкна една кесия от джоба си, разтърси я и тя се раздрънча.
- Сто долара ще са повече от достатъчни, нали? - обясни той - Г-н Хюго много се извиняваше и особено много гореше от желание да помогне. Казва, че ги купил преди година от някакъв човек в някаква кръчма и сега би бил повече от щастлив да плати за да бъдат върнати. Изумително е колко сърдечни могат да са хората, стига да се подходи към тях по правилния начин.
От другата страна на улицата нещо издрънча. Г-н Помпа вече беше свалил "Х"-то без видими затруднения.
Говори меко и си осигури услугите на възедър тип с кози крак, помисли си Олян. В крайна сметка цялата работа можеше да излезе поносима.

Бледата слънчева светлина проблясна по "У"-то, когато го нагласиха на мястото му. Бяха се насъбрали доста зяпачи. Населението на Анкх-Морпорк винаги обръщаше внимание на хора по покриви, в случай че се яви възможността за интересно самоубийство. Изръкопляскаха, просто така по принцип, когато последната буква беше закована където и се полагаше.
Четирима мъртъвци, мислеше си Олян, докато гледаше към покрива. Интересно, дали Стражата ще ми каже нещо? Те изобщо знаят ли за мен? Дали мислят, че съм мъртъв? Аз искам ли да говоря с полицаи? Не! Проклятие! Единственият начин да се измъкна от това е да продължа бегом напред, не да се измъкна по терлици. Проклет да е проклетият Ветинари.
Но имаше начин да спечели.
Можеше и да направи пари!
Ами че той си е част от правителството, нали? Правителствата нали взимаха парите на хората. Те нали са точно за това.
Той пък имаше умения в общуването с хората, нали така? Можеше да убеждава хората, че месингът е злато, което само мъничко е поизбледняло, че стъклото е диамант, че утре ще има безплатна бира.
Е, той ще ги надиграе всичките! Няма да се опитва да избяга, все още не! Щом като един голем може да си изкупи свободата, защо да не може и той? Той ще снове натам насам и ще си дава зор и ще се прави на много работоспособен и ще праща всички сметки на Ветинари, защото е било извършено в служба на държавата! И онзи няма да има какво да възрази, нали?
И ако Олян фон Ментелик не съумее да загребе мъничко отгоре, тоест много отгоре и отдолу, а може би и по малко от всички страни, значи изобщо не го е заслужавал! И тогава, когато всичко потръгне и парите завалят... е тогава ще дойде време и за планове за големия удар. Достатъчно много пари могат да купят достатъчно мъже с ковашки чукове.
Работниците се покатериха обратно на плоския покрив. Още веднъж се чуха възгласи на нестройно одобрение от към тълпата, решила, че забавлението си го биваше, въпреки, че никой не падна.
- Какво ще кажете, г-н Грош? - попита той.
- Добре изглежда, да, добре изглежда - измърка Грош, когато тълпата се пръсна и те се завръщаха към Пощенската палата.
- И нищо не е било обезпокоено, нали?
За изненада на Олян Грош го потупа по рамото и прошепна:
- Не знам защо нег'ва светлост Ви е пратил тук, сър, наистина не знам. Намеренията Ви са добри, то се вижда. Но ако послушате съвета ми, сър, бягайте оттук по живо по здраво.
Олян хвърли един поглед към вратите на сградата. Г-н Помпа беше отзад. Просто ей така застанал с ръце висящи покрай тялото му. Огънят в очите му беше като стара жарава.
- Не мога да направя това - каза чистосърдечно той.
- Драго ми става, като го казвате, сър, но т'ва не е място за млад човек с бъдеще - настояваше Грош - Колкото до Станли, на него само му дай да има карфиците си, Вие обаче, сър, Вие можете да отидете далече.
- А не, изобщо не мисля, че мога така - възрази Олян - Честна дума. Моето място, г-н Грош, е тук.
- Боговете да Ви благословят задето казахте това, сър, боговете да Ви благословят - просълзи се Грош - Някога ние бяхме герои. Хората ни искаха. Всички гледаха, кога ш' дойдем. Всички ни познаваха. Ех някога, тук беше голямо нещо. Някога бяхме пощальони!
- Ей, шефе!
Олян се озърна. Трима души се бяха забързали към него и му се наложи да подтисне автоматичния порив да си плюе на петите, особено след като единият от тях извика:
- Да, това е той!
Единият от тях беше сутрешният зарзаватчия. Възрастна двойка се тътреше зад него. По възрастният мъж, имащ решителното лице и добросъвестната изправена осанка на човек ежедневно укротяващ опърничави зелки, спря на два пръста пред Олян и изрева:
- Ти ли си 'пощальонът, млади момко?
- Да, сър, предполагам, че съм аз - измънка Олян - С какво бих могъл да....
- Ти си ми доставил това писмо от Аги, това тук е Аги! Аз съм Тим Паркър! - гърмеше мъжът - Е, 'някои хора ще да кажат, че е било ле-'eко късничко!
- О - опита се да вметне една дума Олян - Добре, ама аз...
- Кураж се иска за това, млади момко, кураж!
- Много съжалявам, че... - започна Олян. Уменията да се оправяш с хората не струваха кой знае колко с г-н Паркър. Той беше от онези дебелокожи хора, чиито представи за допустимо равнище на шума бяха приблизително като разбирането му за лично пространство.
- Съ'жаляваш ли? - изкрещя Паркър - Че какво има да му съ'жаляваш? Не си виновен ти, момчето ми. Че ти тогава още не си бил роден! По-скоро аз има да съжалявам, задето бях такъв ахмак, че да си помисля, че на нея не и пука, ха! Тол'кова се бях омърлушил, момчето ми, че направо отидох че се записах в... - червеното му лице се сбърчи - Как беше... такова де, камили, с'мешни шапки, пясък, абе там дето се ходи да забравиш...
- Клачианския чуждестранен легион? - подсказа Олян.
- Да, това 'беше! А като се върнах, срещнах Сади, а пък Аги срещнала нейния Фредерик, пък и двамата 'вече се бяхме установили и се забравихме и никой от нас не се сещаше че другият е жив и не щеш ли, да пукна, това писмо от Аги да дойде за мен! Та аз с мойто момче изгубихме половин сутрин да я дирим! И, да я караме накратко, момчето ми, в съ'бота се 'женим! Зарад' теб, млади момко!
Г-н Паркър беше от онези старци, които с годините ставаха все по-корави, така че като плясна Олян по гърба, беше все едно че го халоса със стол.
- А Фредерик и Аги няма ли да възразят...?
- А, не мисля! Фредерик се 'поминал преди десет години, а пък вече пет години откакто Сади я погребахме в 'Малките Богове! - изкрещя бодро г-н Паркър - Да де, и двамата ни е мно'го мъка за тях, но пък, както казва Аги, то си е било писано, а пък 'ти си бил изпратен от висша сила. Аз пък казвам, че трябва да си мъжко момче, да идеш да доставиш това писмо след цялото това време. Мнозина щяха да го за'бутат някъде, все едно е без значение! Ще ни окажеш голяма услуга на мен и на бъдещата втора госпожа Паркър, ако дойдеш за почетен гост на нашта сватба, а аз от'говор "не" хич не приемам! А и нали тази година съм Първомайсторът на Гилдията на Търговците и Продавачите! Ние може да не сме лъскави тузари като Убийците или Алхимиците, ама сме много, а аз ще кажа някоя дума в твоя полза, можеш да разчиташ на мен! Мойто момче Джордж тук след малко ще доприпка с поканите, дето вие да ги разнесете, сега като сте отново в бизнеса! За мен ще е голяма чест, мойто момче, ако си стиснем ръцете...
Той протегна ръчището си. Олян го пое и за пореден път се подтвърди, че старите навици не умират. Уверено ръкостискане, прям поглед...
- А, 'честен човек си ти, няма измама - рече удовлетворено Паркър - Аз никога не гре'ша! - и той потупа Олян по рамото, от което едната му колянна става изхрущя - Как ти е името, момко?
- Ментелик, сър. Олян фон Ментелик. - отговори Олян. Страхуваше се, че ще оглушее с едното ухо.
- Я, фон значи - рече Паркър - Е, хубаво, хич не го даваш зле като за чужденец, а изобщо не ми пука, кой как'во ще каже за това! Е сега трябва да вървя. Че Аги иска да си купи разни 'труфила!
Жената се приближи до Олян, вдигна се на пръсти, целуна го по бузата и му каза:
- Аз пък познавам добрия човек, като го видя. Имате ли си дама?
- Какво? Не! Изобщо! Ъ... не! - сепна се Олян.
- Непременно трябва да имате - усмихна му се сладко тя - И колкото и да сме Ви благодарни, ще Ви посъветвам да й предложите лично. Толкова ще се радваме да Ви видим в събота!
Олян я изгледа докато ситнеше след отдавна изгубения си годеник.
- Доставили сте писмо? - възкликна ужасен Грош.
- Да, г-н Грош. Не че имах намерение, но като се случи да...
- Взели сте едно от старите писма и сте го доставили? - дуднеше Грош, все едно главата му изобщо не побираше идеята...
... Главата му беше по цялата стена...
Олян примигна:
- Но нали се предполага, че ние доставяме пощата, човече! Това ни е работата! Не помниш ли?
- Доставили сте писмо... - пое си въздух Грош - Каква му беше датата?
- Как да я помня? Беше отпреди четиридесет години!
- Как изглеждаше? В добро състояние ли беше? - не мирясваше Грош.
Олян се втренчи в дребничкия пощальон. Около тях беше започнала да се образува малка тълпа, както ставаше всеки път в Анкх-Морпорк.
- Точно като четиридесетгодишно писмо в евтин плик! - озъби се той - Ето как изглеждаше! Изобщо не е било доставено и това провали живота на двама души. Аз пък го доставих и сега те са щастливи. Какъв е проблемът, г-н Грош... Да, какво има?
Последното го каза на някаква женица, дърпаща го за ръкава.
- Питах, дали е вярно, че пак отваряте старата палата? - повтори тя - Дядо ми работеше тук!
- Браво на него - отвърна Олян.
- Той каза, че тук има проклятие! - осведоми го жената като че ставаше дума за нещо много приятно.
- Нима? - рече Олян - Добре, защото точно сега няма да ми дойде зле някое хубаво проклятие, правичката да си кажа.
- То живее под пода и те прави луууд! - продължаваше жената, толкова наслаждаваща се на думата, че изглежда се гнусеше от идеята да я довърши - Луууд!
- Нима? - каза хладно Олян - Е, ние не вярваме, че хората полудявали в Пощата, нали г-н Гр... - и се сепна. Защото г-н Грош изглеждаше като такъв, който вярва в полудяването.
- Абре глупава бабо! - изкрещя той - Що ти трябваше да му казваш това, а?
- Г-н Грош! Трябва да говоря с вас насаме! - отсече Олян.
Хвана стареца за раменете и едва ли не го пренесе през учудената тълпа, вмъкна го в сградата и затръшна вратата.
- Писна ми от всичко това! - развика се той - Писна ми от неясни намеци и мрънкане, разбирате ли? Стига толкова тайни. Какво става тук? Какво е ставало тук? Кажи ми веднага, иначе...
В очите на дребничкия старец се четеше само страх. Това не съм аз, помисли си Олян. Не това е начинът. Умения в общуването, а?
- Кажи ми веднага, Старши пощальон Грош! - заповяда той.
Очите на стареца се разшириха:
- Старши пощальон?
- Аз съм началникът на пощите в близката околност, нали? - изтъкна Олян - Това значи, че мога да повишавам в звание, нали? Точно това имам предвид, Старши пощальон. На изпитателен срок, естествено. А сега ще ми кажеш ли какво...
- Да не сте наранили г-н Грош, сър! - иззвънтя един глас зад гърба му.
Грош погледна в тъмнината покрай Олян и каза:
- Всичко е наред, Станли, няма нужда от това, нали не искаме някой Малък Момент - после прошепна на Олян - Най-добре е да ме пуснете полека, сър, а...
Олян го пусна на земята с преувеличена грижливост и се обърна. Момчето стоеше зад него с изцъклен поглед и държеше голям чайник над главата си. Тежък чайник.
- Не бива да наранявате г-н Грош, сър - изхриптя той.
Олян извади една карфица от ревера си:
- Разбира се, че не бива, Станли. Между другото, това дали не е автентична Средно остра на Клейфидър?
Станли захвърли чайника, изведнъж забравил за всичко освен двата сантиметра сребриста стомана между пръстите на Олян. Едната му ръка вече вадеше лупата.
- Я да видим, я да видим - каза той със сдържан, замислен глас - О, да. Хъ. Съжалявам, не. Лесно е да се направи такава грешка. Погледнете белезите на рамото, ето тук. Виждате ли? И главата й изобщо не е вита. Тази е машинна изработка. Вероятно на някой от Братя Хепили. Бракувана, като я гледам. Обаче няма тяхната емблема. Сигурно я е направил някой инициативен чирак. Опасявам се, че не е особено ценна, освен ако не намерите някой, специализирал се по куриози от карфичарницата Хепили.
- А аз, ъ, да взема да направя чаша чай, може ли? - измънка Грош, вдигайки търкалящия се по пода чайник - Пак се справихте отлично, г-н Ментелик. Ъ... Старши пощальон Грош, нали т'ка?
- И ти върви с, да, със старши пощальон на изпитателен срок Грош, Станли. - проговори Олян толкова мило, колкото му стигнаха силите. После погледна нагоре и добави по-остро - Искам само да си поговоря с г-н Помпа.
Станли се озърна към голема застанал точно зад гърба му. Да не повярваш колко тихо може да се движи един голем. Беше прекосил залата като сянка и сега се беше изправил с юмрук вдигнат като гняв божи.
- О, не бях забелязал, че сте тук, г-н Помпа - каза дружелюбно Станли - Защо сте си вдигнали ръката?
Дупките на лицето на голема окъпаха момчето в червена светлина:
- Аз... Исках Да Задам Един Въпрос На Началника На Пощите? - каза той бавно.
- А, добре тогава - каза Станли все едно че само преди един момент не се канеше да пръсне черепа на Олян - Искате ли си карфицата, г-н Ментелик? - допълни той и когато Олян махна щедро с ръка, продължи - Чудесно, ще я включа в благотворителния карфичен аукцион за идния месец.
Когато вратата се затвори зад тях, Олян погледна голема в безстрастното му лице:
- Току-що го излъгахте. Разрешено ли Ви е да лъжете, г-н Помпа? И като сме си на думата, защо не свалите тая ръка.
- Да, Инструктиран Съм Относно Естеството На Неистините За Благото На Обществото.
- И щеше да му пръснеш главата! - възмути се Олян.
- Надявах Се Да Не Се Наложи - избоботи големът - Обаче Не Бих Могъл Да Допусна Да Ви Бъде Причинено Нежелателно Нараняване. Това Беше Тежък Чайник.
- Не можеш да правиш така, бе идиот! - Олян си беше отбелязал думата "нежелателно".
- Нима Трябваше Да Му Позволя Да Ви Убие? - попита големът - Нямаше Да Бъде Негова Вината. Той Не Е Наред С Главата.
- Много по-неправилно щеше да е да го халосаш по главата. Виж, аз се оправих!
- Да - съгласи се Помпа - Вие Имате Талант. Жалко Че Злоупотребявате С Него.
- Разбираш ли нещо от това, което ти казвам, бе? - извика Олян - Не можеш просто да вземеш да убиваш хората!
- Защо Не? Вие Го Правите - големът свали ръката си.
- Какво? - изкрещя Олян - Нищо подобно! Кой ти каза това?
- Аз Го Сметнах. Убили Сте Две Цяло Три Три Осем Човека - рече най-спокойно големът.
- И с пръст не съм докоснал никого през целия ми живот, г-н Помпа. Може да съм бил... всички онези неща, които знаете че съм бил, но аз не съм убиец! Никога дори не съм вадил меч!
- Не, Не Сте. Обаче Сте Крали, Злоупотребявали, Мамили И Подвеждали Безскрупулно, Г-н Меентелиг. Проваляли Сте Предприятия И Сте Унищожавали Работни Места. Когато Банките Фалират, Тези Които Гладуват Рядко Са Банкерите. Вашите Действия Са Отнели Пари От Онези, Които И Без Това Не Са Имали Достатъчно. По Милиарди Начини Вие Сте Ускорили Смъртта На Мнозина. Не Сте Ги Познавали. Не Сте Ги Видели Да Кървят. Но Сте Отмъквали Залъка От Устата Им И Сте Откъсвали Последните Ризи От Гърбовете Им. От Спортен Дух, Г-н Меентелиг. Заради Бройката. Заради Удоволствието От Играта.
Олян веднага отвори устата си. И пак я затвори. И още веднъж я отвори. И още веднъж я затвори. Точно когато ти трябва не може да намериш достоен отговор.
- Ти си само една ходеща саксия, Помпа 19 - озъби се той - И откъде пък си изкопал това?
- Прочетох Описанието На Многобройните Ви Престъпления, Г-н Меентелиг. А Помпането На Вода Те Учи Да Цениш Рационалното Мислене. Отнемахте От Другите, Защото Бяхте Умен, А Те Бяха Глупави.
- Чакай малко, повечето време те си мислиха, че те мамят мен!
- Вие Им Нагласихте Капана, Г-н Меентелиг.
Олян замалко не го ръгна внушително, но точно навреме се отказа. По този начин човек може да си счупи някой пръст.
- Добре де, ама като си помислиш - опита следващия подход той - аз вече си платих за всичко! За малко не ме обесиха, мътнитеговзели!
- Да, Но Все Още Таите Мисли За Бягство Или По Някакъв Начин Да Използвате Ситуацията В Своя Изгода. Казват, Че Вълкът Козината Си Мени Но Нрава Не.
- Обаче ти трябва да се подчиняваш на заповедите ми, нали? - изръмжа той.
- Да.
- Тогава я си откъсни скапаната глава!
За момент червените очи премигнаха. Когато Помпа отново заговори, направи го с гласа на Лорд Ветинари:
- Ах, Ментелик. Въпреки всичко изобщо не внимавате. Г-н Помпа не може да изпълнява заповеди за самоунищожение. Мислех, че поне това ще успеете да съобразите. Ако още веднъж му дадете подобна заповед, ще последват наказателни мерки.
Очите на голема отново премигнаха.
- Ама как... - секна дъхът на Олян.
- Имам Съвършено Точна Памет Относно Устни Инструкиии - обясни големът с нормалния си боботещ глас - Предполагам, Че Лорд Ветинари, Отчитайки Образа На Вашите Мисли, Е Оставил Това Съобщение, Защото...
- Имах предвид гласа!
- Съвършено Точна Памет, Г-н Меентелиг - отговори големът - Мога Да Говоря С Всички Човешки Гласове.
- Тъй ли? Браво на тебе.
Олян вдигна поглед към лицето на г-н Помпа. Това лице никога не издаваше признаци на одухотвореност. Имаше нещо като нос, но той не беше нищо повече от глинена издатина. Устата му се движеше когато говореше и боговете знаеха как изобщо изпечена глина би могла да се движи така. Е, всъщност те вероятно знаеха. Очите никога не се затваряха, само притъмняваха.
- Наистина ли можеш да ми четеш мислите? - попита го той.
- Не, Правя Само Екстраполация На Базата На Предишно Поведение.
- Е, добре... - на Олян, за разлика от всичко, с което беше свикнал досега, не му достигаха думи. Гледаше безизразното лице над себе си, което въпреки всичко някак си успяваше да изрази неодобрение. Беше свикнал с изражения на гняв, на възмущение, на омраза. Бяха си част от работата му. Но какво беше един голем? Просто ... кал. Прегоряла земя. Когато хора те гледаха все едно си по-долу от прахта под краката им, това беше едно нещо, но беше някак странно неприятно, когато и прахта започнеше да те гледа така.
- ... недей - завърши нескопосано той - Върви и ... ами работи. Нали това правиш! Нали това ти е работата!

Наричаха я късметлийската щракалкова кула, Кула 181. Беше достатъчно близо до град Шибън, за да може човек да намери топла баня и свястно легло през почивните си дни, но, тъй като тук все пак беше Юбервалд, нямаше чак толкова много местен трафик и освен това, нещо много-по-важно, беше високо-високо в планините, а големите шефове не обичаха да се качват чак дотук. В добрите стари дни през миналата година, когато всяка нощ имаше Час на Мъртвите, тази кула беше извадила особен късмет, тъй-като Часът за нагорната и за надолната линии се падаше по едно и също време, така че имаше допълнителен чифт ръце за поддръжката. Сега Кула 181 си извършваше поддръжката наживо или изобщо я пропускаше, както и всички останали, но все още си беше добре човек да бъде назначен в нея.
Впрочем в нея назначаваха предимно хора. Е, долу в равнината постоянно се шегуваха, че в 181-ва служили вампири и върколаци. Истината обаче беше, че тя, също както и много други кули, нерядко се обслужваше от дечурлига. Всички знаеха, че става така. Всъщност новата управа може и да не знаеше, но и да узнаеше, не би направила нищо по въпроса, освен старателно да забрави, че е знаела. На хлапетата нямаше нужда да им се плаща.
Младите (предимно) мъже по кулите се съдираха от работа при всякакво време, за едва едва стигащи им пари. Бяха самотници, закърнели мечтатели, бегълци от закона, за които законът беше забравил, или просто бегълци от всички останали. Хващаше ги един особен вид целенасочена лудост; казваха че тракането на кепенците ти влизало в главата и че слабините ти пулсирали заедно с него, така че рано или късно почваш да четеш съобщения само по тракането им. В кулите си те пиеха горещ чай от чудновати калаени канчета, силно разширяващи се към дъното, така че да не се обръщат, когато бурите разклатеха кулата. По време на отпуска те приеха алкохол от каквото им паднеше. И говореха на техен си жаргон, за магаре и не-магаре, за системен овърхед и за пакетно поле, за това да го забарабаниш и да го подпалиш, за 181 (което беше добре) или запушено (което беше лошо) или тотално запушено (ама наистина много зле), за подпълващ код и за лаком код и за жакард *...
Освен това те обичаха деца, които им напомняха тези, които са оставили там откъдето са дошли или които нямаше как да имат, а пък хлапетата обожаваха кулите. Идваха и се въртяха наоколо и вършеха разни дребни неща и изглежда попиваха семафорния занаят само от гледане. Падаха си умни, овладяваха клавишите и ръчките като с магия, обикновено имаха превъзходно зрение и повечето от тях фактически бягаха от вкъщи без да напускат родните си места. Защото горе на кулата ти се струва, че може да видиш всичко чак до Ръба на света. Със сигурност при хубаво ясно време можеше да се видят няколко съседни кули. Можеше да се преструваш, че и ти можеш да четеш съобщенията само по тракането на кепенците, докато под пръстите ти се нижат имена на далечни места, които никога не си виждал, обаче на кулата изглеждаха някак си свързани с теб...
На мъжете от Кула 181 тя беше позната като Принцесата, макар че в действителност беше просто Алис *. Беше на тринадесет, можеше да поддържа часове наред единия край на линията без ничия помощ и по-късно щеше да има интересна кариера, която... както и да е, тя запомни онзи разговор през онзи ден, защото беше странен. Не всички сигнали бяха съобщения. Някои бяха команди за кулите. Някои, като дръпнеш ръчките според далечния сигнал, правеха да стават разни неща в собствената ти кула. Всичко това Принцесата го знаеше. Доста от нещата пътуващи по Голямата Магистрална се наричаха Системен Овърхед - команди към кулите, отчети, съобщения за други съобщения, дори раздумка между операторите, макар че последното беше строго забранено тези дни. Всичко това беше кодирано. Голяма рядкост беше да видиш прав текст в Овърхеда. Този път обаче...
- Ето го пак - каза тя - Не може да е наред. Няма подателски код, нито адрес. Овърхед е, ама е в прав текст.
От другата страна на кулата, седнал с лице в другата посока, защото обслужваше линията нагоре, беше Роджър *, който беше на седемнадесет и вече работеше за куло-майсторския си сертификат. Ръката му не спря докато казваше:
- И какво казва?
- Отначало ГНУ, това знам, че е код, а после само едно име. Джон Миличков. Това да не е...
- Предаде ли го? - намеси се Дядото. Той се беше свил в ъгъла на претъпканата кабинка посредата на кулата и поправяше една рамка с кепенци. Дядото беше майсторът на кулата, беше ходил навсякъде и знаеше всичко. Всички го наричаха Дядо. Беше на двадесет и шест. Винаги правеше нещо по кулата, когато тя работеше на линията, въпреки че в другото кресло винаги имаше момче. Едва по-късно разбра защо.
- Да, защото беше код Г - отговори Принцесата.
- Значи си направила каквото трябва. Недей да се безпокоиш за него.
- Да, но и преди съм предавала това име. На няколко пъти. Нагоре и надолу. Само име, никакво съобщение, нищо! - тя усещаше, че е казала нещо нередно, но все пак продължи - Знам че това У накрая значи, съобщението да се обърне назад, като стигне края на линията, а Н значи, че не се регистрира. - това си беше фукня, но тя нали беше прекарала часове в четене на кодовата книга - Значи е само едно име, обикалящо без край нагоре и надолу! Какъв е смисълът?
В нещо определено беше сгазила лука. Роджър все още работеше на линията си, но се беше втренчил право напред с буреносен израз. Накрая Дядото каза:
- Много умно, Принцесо. Да пукна ако не си права.
- Ха! - обади се Роджър.
- Съжалявам, ако съм сбъркала нещо - измънка смирено момичето - Само дето си помислих, че е странно. Кой е Джон Миличков?
- Той... падна от една кула. - отговори Дядото.
- Значи е мъртъв? - поиска да се увери Принцесата.
- Е, някои казват... - започна Роджър.
- Роджър! - сряза го Дядото. Прозвуча като предупреждение.
- Знам за Изпращането у Дома - изтъкна Принцесата - И знам също, че душите на умрелите линейчици остават по Магистралната.
- Кой ти каза това? - попита Дядото.
Принцесата беше достатъчно умна да схване, че ако уточни, някой ще си има неприятности.
- О, просто го дочух - каза тя неопределено - Отнякъде.
- Някой се е опитвал да те изплаши - изсумтя Дядото не отделяйки очи от зачервяващите се уши на Роджър.
На Принцесата не и изглеждаше страшно. Ако си умрял, като че ли беше по-добре да си летиш между кулите, отколкото да лежиш под земята. Но тя беше също така и достатъчно умна да знае, кога да изостави някоя тема.
След дълга пауза, прекъсвана само от скърцането на новите панти на кепенците, най-накрая отново заговори Дядото. И докато говореше, излеждаше, сякаш си е наумил нещо:
- Гледаме това име да тече в Овърхеда - рече той и на Принцесата и се стори, че вятърът рамките над нея зави по-самотно, а неспирното тракане на кепенците стана по-настоятелно - Той никога не бе искал да се върне вкъщи. Той беше истински линейчик. Името му е в кода, във вятъра в такелажа и в кепенците. Никога ли не сте чували да казват: "Човек не е мъртъв, докато все още споменават името му"?