|
“Нация” съвсем спокойно може да се класира за “лебедовата песен на Тери”. Не, не си мисля глупости и му желая да напише още много книги и ако може да се пребори с или поне да забави ефекта на болеста си.
Преди време четох из мрежата че близките на Тери които са чели “Нация” преди издаването смятат че това е най-добрата му книга. Реакцията ми беше малко цинична – “аха, успокояват го човека и му повдигат духа”. Вчера обаче след многомесечно чакане книгата кацна у нас и до тази сутрин вече изядох една трета. В момента крещя безмълвно в офиса че не искам днес да работя и като никога не искам да си прекарам деня правейки физични експерименти, а искам да се прибера, да си нарежа една чиния с плодове, да си запаля една цигара и да чета, да чета докато не я свърша и след това да започна отначало.
Не съм литератор, нито много изкусен в писането, затова няма и да се опитвам да правя някакъв критически анализ. Вместо това, ще ви опиша колкото се може по-точно какво се случи с мен докато четях.
Първото нещо което забелязах е че книгата е всепоглъщаща. Бях някъде към 80-тата страница когато се усетих че трябва да вечеряме нещо с жената (която пък се беше задълбала в английска граматика). С голяма неохота отидох до кухнята. От друга страна тази пауза ми даде възможност да помисля и установих че докато чета в главата ми тече филм, които се гледа от трима души едновременно с три различни гледни точки. Преди да ги опиша искам кратко да кажа за историята в книгата (оцветено с жълто да не се вижда, но не казвам нищо повече от това което е вече известно в мрежата така че може спокойно да го прочетете).
Става въпрос за момче от Тихоокеански (само че цялата история се развива на “паралелна земя” и океана се казва Пелагийски; има някой исторически разлики с нашата земя, но не са много съществени) остров, което връщайки се от “пътешествие за възмъжаване” налита на огромно цунами и после установява че абсолютно цялото му племе е унищожено и на него се пада задачата да съхрани Нацията. В същото време английски кораб се разбива на острова и единствения оцелял е момиче от аристократично семейство която се пада бъдещата принцеса и в последствие кралица понеже в Англия някаква зараза изтребва цялото кралско семейство - бащата на момичето внезапно се оказва единствения претендент за трона.
Сега за тримата души гледащи филма. Единият е момчето в мен, чието чене е постоянно увиснало така да се каже. Което “гледа” с ококорени очи неописуемата красота на кораловия остров, трепери от страх при изпитанията на героите и неистово иска да е там, в кожата на това момче поне за малко....
Другият е тинейджърът в мен, който си спомня приключенските книги на Верн и всички останали. Този младеж веднага забеляза че основната задача на героя е много по-мащабна, сложна, направо невъзможна в сравнение с изпитанията на всички други литературни герои от младоста. Повечето от тях трябваше само да оцеляват и да спасяват някого; не им се налагаше да съхранят култура за която знаят толкова много и едновременно толкова малко (момчето Мау няма никаква представа от много неща в живота, защото се предполага да ги научи след като вече е мъж, само дето никой не е останал да му обясни). Вярно, “Две години ваканция” може да се приеме за нещо подобно – деца опитващи се да изградят работещо общество без да има възрастни наоколо, но в книгата на Верн се набляга на “повърхностни” неща като чест, прагматизъм, трудолюбие и някой други ценности характерни предимно за бялата раса (дефакто доста ограничен поглед върху цялостаната картина), докато Пратчет дълбае много, много по-дълбоко от това.
И накрая възрастния в мен, който установи с удивление че Пратчет е успял да постави поне по един супер важен и значим за всички нас философски, научен или идологически въпрос почти на всяка страница в тази книга. Абсолютно невероятно! От образователна гледна точка това е “Науката на диска” в един том вместо три и материала е поднесен с абсолютно безпрецедентно майсторство. Не съм филолог, но се занимавам с английски като любител и човек който го използва всеки ден. Не знам как го прави Тери, но подбора на думите, стилистиката и конструкцията на изреченията е толкова майсторска че просто рисува картини – предполагам и затова неговите книги са готови филмови сценарии. Чел съм всичко от него - каквото е било преведено дотук на български съм го чел по няколко пъти и на двата езика за да сравнявам (хората които идват у нас винаги се чудят на двата рафта на библиотеката – единия с всички английски издания и другия с всички български) и мога да ви кажа че за мен в “Нация” има измерим скок в качеството на писане, дори спрямо най-любимите ми (от гледна точка на използване на езика) “Туп” , “Крадец на време” и “Правене на пари”. Тези книги баха банкет, “Нация” е пиршество!!
Между другото някой път ще поставя въпроси към филолози (ако има такива наоколо) да ми обяснят някой неща които забелязах при сравнителното ми четене.
В заключение – за бога братя, ако можете да четете англиски не чакайте превода!
Заключение на заключението – тази книга не знам за кого и за какво е писана (малко лъжа тук, мисля че знам доста добре какво се опитва Тери да вкара в главите на хората – същото което и аз се опитвам през цялото време, в много по-малък мащаб разбира се), но аз я приемам като написана специално и лично за мен, което предполагам е най-вликото постижение на което един писател може да се надява!
Поздрави на всички!
|
Нация!
