|
Това, което ще разкажа, е страшно, грозно и болезнено.
Моля тези, на които не им се четат "гадости" и които предпочитат да не знаят за Тъмната страна на човеците, да не четат. Просто да подминат.
Бях на 16.
Те бяха големи, силни мъже.
Бях толкова малка, наивна и доверчива, че дори когато единият внезапно ме събори, до последния момент вярвах, че неволно се е спънал и е паднал върху мен… Че случайно е станало…
Тогава дори не знаех още думата за Това…
…после съм губила съзнание - не знам дали от шока или от побоя…явно някакъв самозащитен клапан се е задействал. Може би в такива моменти все пак съществува някакъв ангел-хранител, който безмълвно се приближава и помага някак на жената да не полудее. Ужасът е толкова голям, че цялата се превръщаш в една голяма Болка и Страх… Не знам колко време е минало. Всичко е накъсано на парчета, някакви откъслечни видения, фрагменти и усещания… Глух удар, който някак странно отеква навътре в тялото, лепкавата кръв, потекла от носа ми… Огромната мъжка длан, запушваща устата ми, пръстите впити в шията ми, задушаването, чувството за паника и безсилие…тъпа болка…после остра болка… Мирисът на сперма, пот, кръв и повръщано… Тъмнината… И пак задушаване… И пак страх… Много, много…. кошмарно много страх… Парализиращ, вцепеняващ страх…
Нечовешки, животински страх...
И срам…..
После… Тъмно. Паника, хаос. Не знам къде отивам. Реланиум. Искам да заспя, а не мога. Болка – навсякъде. Тече ми кръв, много кръв – от "там". И не спира. Майка ми плаче. После излиза от стаята и пак идва, за да ми каже, че баща ми също плаче. Бил се затворил в стаята, пушел и не искал да говори…
После… Пак майка ми. Води ме на гинеколог. Когато вижда тялото ми, лицето на гинеколога някак се сгърчва. Преглежда ме, като ме докосва едва-едва, сякаш съм от стъкло и всеки миг ще се разпадна на парчета. Всъщност вече съм се разпаднала. "Там" ме боли и ми тече още кръв. Лекарят вика майка ми, обръщат се с гръб в другия край на кабинета и нещо си говорят. Не чувам какво, но разбирам, че не трябва да знам. Замаяна съм, сетивата ми са като упоени. Явно продължава да действа онзи защитен клапан, който не ми позволява да си спомня… Всъщност всичко помня – но е като насън. Имам чувството, че умирам…или че вече съм умряла… Прибираме се вкъщи – у дома е тихо, тъмно и траурно. Сякаш наистина съм умряла…
После постепенно избледня. Дори повярвах, че вече не помня. Че го е нямало. Сякаш нещо хлопна, затвори се. Като изрязано с ножица. Не се е случвало, няма го. Край. Аз съм добре, добре, добре съм…
После пораснах… Бях красива и дългокоса. Знаех как да съблазнявам – не знам как се научих. Просто изведнъж забелязах, че се получава от само себе си. И почнах да го правя - мъжете за мен станаха плячка, жертва, която поглеждах, хипнотизирах – не знам как се получаваше, наистина. Години по-късно научих от психолозите, че това било нормално за жените, жертви на насилие. Завличах мъжете някъде и ги чуках, разбира се. Не ги обичах. Не знам защо го правех. Сексът не ми харесваше, дори не изпитвах удовоствие. Харесваше ми усещането за власт. Играта на прелъстяване и изоставяне. За пълен контрол над мъжа. След това винаги ги изоставях – внезапно и безцеремонно… Обикновено ги изгонвах като мръсни котета. Исках да видя мъжа слаб, безпомощен и унизен. Не вярвам да са ме обичали. Просто ги беше страх – не знам от какво всъщност. Може би от тъмния ми поглед, от сексуалността, която струеше от всяка моя пора като отровен наркотик… Или от усещането за опасност… Без да се усетя бях усвоила ролята на вамп до съвършенство. На мъжете им харесваше да съм точно такава и ме отразяваха като огледало – не ми позволяваха да бъда друга. Бях като в затворен куб, чийто стени постоянно опипвах и не знаех как да изляза.
Минаха години докато осъзная, че си отмъщавах… Отмъщавах си за Тогава - на Онези мъже… В съзнанието ми случката беше изтрита, но душата ми я помнеше. И тялото ми помнеше. И искаше да отмъщава – подмолно, завоалирано, фино, но и свирепо… Ненаситно и неутолимо. Исках да си го върна. Исках да ги боли, исках този път Аз да доминирам…. Да контролирам. Аз да определя колко точно. А исках да е много… Поне сто пъти повече…
Всъщност мене не спираше да ме боли от това. Болката ми се смесваше с ожесточението ми и понякога си мислех, че все пак ми става добре. Обаче не ми ставаше – просто не знаех как да спра. През повечето време си въобразявах, че съм щастлива. Но не бях…
Така и не разбрах защо ми се случи Това. Сигурно е било съдба, стара карма, която съм довлачила и съм платила? За какво съм платила – може би аз самата в минал живот съм била някакво мъжко, мускулесто и грубо изчадие – и съм съсипала нечия женска душа? Помните оня клип на "Ще избягам ли от теб", нали? Всеки е и насилник, и жертва. Жертвите са бъдещи насилници, а насилниците – бивши жертви. В този живот. Нима насилието се предава по веригата – тук и през следващите ни превъплъщения? И как се излиза изобщо от този кръг?
После се влюбих. За първи път. Драматично, тежко, болезнено, изпепеляващо. Той също ме обичаше, но по някаква причина не можахме да сме заедно. И си платих за онова, което аз на свой ред бях причинила – този път със сърцето си. Но освен че ме нарани, Любовта ме и излекува. Той беше първият мъж, на когото разказах – за Онова. Стана случайно – той неволно направи нещо, което издърпа спомена и го просна пред мен. Аз пребледнях и блокирах – напълно загубих говор. Той разбра, че имам Тайна. Знаеше, че ако я чуе, ще го заболи. И аз знаех. Въпреки това хвана ръцете ми и каза, че няма да мръдне оттук, докато не му разкажа всичко. И аз му разказах. Тогава за пръв път се разплаках. И плаках ужасно много – сигурно няколко часа. С глас. Той ме сложи на коленете си и ме прегърна много силно. Не каза нищо – просто ме прегърна. И ме държа така през цялото време. Това беше най-здравата и магическа прегръдка в живота ми. Лековита прегръдка… Тогава нещо се стопи… Имах чувството, че цялата съм парче лед, което се топи… И плаче. Ужасно много плаче…
После…спах много, много дълго…
Битката за душата ми ми отне още няколко години. Любовта изигра решаваща роля, но много ми помогна и психотерапията. Няма смисъл да лъжа, че е било лесно. Изобщо не беше. За всичко се плаща, а за спасението си платих с още много сълзи, депресии, моментни пропадания и опити за бягство, после връщане, самообвинения, агресия, срам, алкохол, безразборен секс, после пак срам, и после пак усилие и борба. Най-трудно си простих това, че тогава не направих нищо. Дори в полицията не отидох. От страх и срам…
А така ми се иска да ги бях застреляла в упор…
Всъщност вече не искам. Най-накрая съм свободна.
Сега съм на 33. Живея нормално, спокойно и хармонично. Имам красив дом, добра професия и купища приятели. Обичана съм – и аз обичам. Мъжете ме харесват, аз тях – също. Харесвам секса и нямам никакъв проблем с него. Е, с любовта имам малък, но то кой ли няма. Простила съм – и на тях, и на себе си. Кръгът е прекъснат и Онова е отдавна прочетена, изстрадана и затворена страница.
И въпреки това понякога сънувам Оня ден и Онези мъже… Онова най-скрито късче от Тъмната ми страна, за което никой не знае. Всъщност рядко напомня за себе си – и само насън…
Наистина съм добре…
* * * * *
Послепис
Смисълът (за мен) на тази изповед, е да ви разкажа за Ада – но и да ви кажа как се излиза от там. За "тези неща" трябва да се говори открито и с истинските думи – нищо, че е болезнено и грозно. Знам, че много жени ще се познаят в този текст. Знам също, че най-вероятно ще замълчат. И аз знам защо – и те знаят. Знам, че мъжете ще се почувстват зле – всеки по неговата си причина. Повечето ще реагират агресивно и ще ме нарекат с грозна дума – това е "упойката" за душата им….за да не ги боли. Някои обаче ще ме чуят, ще изтърпят да ги заболи мъничко - и ще се вгледат в жената до тях. Дори само на една жена да успея да помогна да се излекува (да, това е думата – излекува) и само на един мъж да я разбере – значи си е струвало да ви обезпокоя, разказвайки ви за Тъмното…
В случай, че някой се пита "Защо точно в този клуб?" – а не в Женския клуб примерно: защото смятам, че това не касае само жените. И защото пряко касае секса – макар и откъм болната му страна.
* * * * *
По-надолу ще се опитам да синтезирам и споделя с вас целия си натрупан опит и познание по темата във вид на конкретни съвети и препоръки.
Нищо лично.
|
Насилието
