Сините в атака / Градове / Русе

от песхо

Страхотен порой се излива над мен. Аз съм гол до кръста на стадионa в Габрово. Не, това не е сън. Дъждът е осезаемо студен и водата влиза под колана в гащите, в джобоветe и не оставя нищо сухо в нас, дори и телефоните ни. Съдията не прекратява мача въпреки наводнения терен. Бележат два гола във вратата на Дунав. Губим, но не спираме да пеем през цялото време. Какво ни е останало освен една гола, мокра чест, която да браним с гордостта на душите си и вярата, че голямата победата е близо, ако не днес, то утре или някъде там, на някое малко място в живота, отделено за този миг. Може би тогава, в деня на Победата, ще имаме деца. Tе ще бъдат големи, почти колкото нас сега, ще се радваме заедно, с насълзени очи на трибуните, че това все пак се е случило. Нашата Победа е дошла, по-добре късно отколкото никога. Дочакана, както чакаш деца, внуци и правнуци, сред които умираш спокоен, че може би не си живял напразно. Наистина. Но освен деца, искаме да оставим на това поколение – следващото, нещо повече от неосъществени мечти, несбъднати идеали, бездушие, дилема за истинското и неистинското, за живота и неживота, любовта и изневярата, невярата, сексуалните революции, феминизма, работата, студените войни, каузите, заради които хора стават камикадзета. Нашата борба.

Прибирам се към автобуса мокър до кости, падаме на полуфинала с 2-0 от Хасково. Зад мен псуват незнайно защо шефовете на другия отбор. Странен турнир е това – Купата на аматьорската лига. В чудни групи играе “Дунав” с отборите на Главиница, Острица, Каварна, Шабла, квартални отборчета от Варна... мачове, на които ходят само най-върлите фенове. Сами сме си виновни, че този път няма да ходим до София за финала.

Мразя стадиона в Габрово. Всеки път ни бият. Всеки път ме вали дъжд и си тръгвам като бита мокра кокошка. Какво като после си показвахте задниците, залепени на стъклата на автобуса на футболистите от Хасково! Нали ни биха. Но нашата борба остава. Тя ще бъде утре пак и вдругиден, и другата седмица, другата година. Започва още днес, след поражението. Някои не успяха да останат с нас, но ние се борим въпреки смъртта, обезверяването, оскотяването и лудостта, с която те заразява животът понякога.

Футболът е религия. Лъжовна религия. Като всички останали. Футбола е живот. Истински живот. Имаш само един. Религията ти носи вярата в красивото, доброто, в победата, с която влизаш във футболния рай, възнесен от победния гол, от красивото изпълнение, след края на житейските 90 минути. След края на съдийския сигнал, когато чуваш всевишната свирката на Господ, че играта е свършила и се понасяш над секторите, изпочупените седалки, избуялите плевели и потрошени стъкла, в които се оглежда светлината и мрака. Това беше живота. Стадионите, носещи името на велики хора, днес са арена на мръсотията, моралната и физическа слабост. Това беше иронията.

Футболът ни е като нашата църква. Опитваха се да правят алтернативни синоди и футболни лиги. Но Максим и Батето са непоклатими. А футбола, и църквата ни са един затворен кръг, в който всички си живеят охолно в спомени за доброто минало и разрушаващото се настояще. Стоят си в храмовете, пият блага ракия и чакат да преборим дявола в душите си, който е седнал по турски със скръстени ръце в коремите ни и не се плаши от светената вода и запалените свещи в църквата, с които плакнем очите господни, които ни гледат от иконите за нашите грехове. Остава ни само надеждата да повярваме преди да дойдат последните ни дни, в които църквата и футбола ще станат неизбежните освободители от земния ни път, футболните ангели небесни и вечното библейско блаженство на райския стадион ще ни очакват с отворени порти, а Белият старец ще е от нашия отбор. Дотогава времето може да разклати непоклатимите, а ние да се изправим от стоежа по турски.

Красотата предизвиква война. Историята се движи по тази сюжетна линия, а тънката нишка между любовта и омразата се скъсва, за да се смесят в тежък за понасяне коктейл. Смеси бира, ракия, водка и вино в голяма чаша. После се опитай да я изпиеш до дъно. Няма да разбереш какво точно изпитваш накрая, но ще ти бъде гадно, ужасно гадно човече и ще се сринеш от стола, на който седиш. Любимият отбор вече ти е омразен щом играчите те предават, вземайки риза от ближния съперник, щом подлагат и двете си бузи за шамарите му, докато ти ги прегръщаш усмихнато в кръчмата и ги каниш на по бира, искаш им автографи и лепиш техни плакати по стените на стаята си. После изведнъж играта сякаш спира, бележат гол пред спящата защита, вратарят затваря очи и топката пронизва мрежата на душата ти. Тогава ада слиза при рая, и настъпва огромна тишина, като след ядрен удар, от който вълната е понесла всичко живо и шумящо със себе си, за да го удари в стената на смъртта. После ставаш, заливаш тишината с порой от псувни. От балконите завалява дъжд от телевизори, стъклени сервизи, антени, шопски салати, канапета, ракии, столове, прозорци и врати, недоволни жени. Дъжд от разбити сърца.

За победата. Феновете на отборите водят войни по трибуните, улиците, клубовете, парковете, дори и в Интернет. Тези битки са кръстоносните походи на 21 век. А схватките са някакъв нормален, смислен начин да доживяваш до другата седмица въпреки злия и стиснат шеф, мързеливите и тъпи колеги, корумпираните катаджии, неучтивата бюрокрация, фалшивите, девалвирали политици, намръщените сервитьорки, вечно недовостващата приятелка и миризливите, нагли селянчета, разнасящи ксерокси по офисите (по които приятелката ти тайно си пада).

Вместо копия и доспехи, привържениците имат юмруци, боксове и вериги, вместо брони-кожени якета и страховити фланелки, от които страховити лица размахват пестници, заканват се в лозунги, обещават, кълнат се, говорят за чест и вечна слава. Вместо мечове имат ножове, вместо коне – рейсове и коли, чартъри дори, с които се придвижват до поредната гладиаторска арена, в поредния мегаполис или селце, който превземат с мощни възгласи на келтска орда. Вместо толерантност те носят социална омраза, проповядват расизъм, непримиримост срещу глобалните тирани, уважават диктаторите и живеят в някакъв собствен порядък за правдата, свободата и истината. Жадни са за бира не по-малко, отколкото са жадни за победата и отмъщението.Вярват. Понякога дори се молят в църква за своя отбор, преди да наръгат с нож или застрелят някого във схватка. Така е в Аржентина, в Англия дори, в религиозна Шотландия, Холандия и навсякъде където футбола и политиката са неразривно свързани, защото и днес политиката определя паричните потоци, течащи към футболните отбори. А религията определя клубната чест. Селтик или Рейнджърс? Тези хора наричат себе си ултраси.

В Русе няма много такива хора. Тих град. Спокоен град. Толкова притихнал, че под похлупака му рядко водата завира, няма бури и приливи. Има само отливи и сухи сезони, редувани с порои, след които водата бързо се отдръпва от брега, притихнала в своите водовъртежи и подводни течения, в които можеш да се удавиш докато плуваш или да намериш стара невзривена бомба от войната, която да те разкъса на части и да изгуби сърцето ти в реката. Всичко започва да ти става безсмислено. Но на мен не ми е топло и безсмислено. Студенината на балканския вятър пронизва кожата, капките дъжд по косата ми падат тежко в устата и се вливат в ушите. Усещам вкуса на мръсна вода и осезаемо се боря срещу настинката с тракащи зъби, завит в пердето на луксозния автобус, с който пътуваме попритихнали навръщане, мокри и унесени от пътя, старите истории, старите песни и телефонните разговори. А до мен са приятелите от агитката: Таз, Лебеда, Хинкела, Дългия, Багажника и останалите. И преди две години бяха почти същите. И преди пет. Различни по обществен статус, но с обща вяра, че ФК “Дунав” ще го бъде един ден в А група отново. Сигурно за някои е странно как името на един такъв футболен тим може да осмисля живота ти, да дава импулс на реакции, да върти света около теб, да сменя радостите с нерадостите, да те кара да забравяш за болката от загубата и да те довежда до социален делириум, ексцес. Всяка малка битка е големия път към победата, една загуба не значи поражение във войната. Винаги верни на Дунав!

Има и по-нови, млади момчета. Запалени от примера на ултрасите в Европа и стихията на големите агитки на Ювентус, Милан, Ливърпул, Реал Мадрид...Наричани фенове, запалянковци, ултраси, навиячи…Виждат ни по стадионите и решават, че искат, трябва да бъдат такива. Правят го от любов към футбола и своите идоли на терена. После изчезват нанякъде с годините. Губят се. Появяват се пак. Всеки със своята житейска история, начало и край като личност, в който остава нещо от онзи магнетичен заряд, и дивото ги зове да се завърнат пак там, в стария сектор, като сбирка на випуска, за да се срещнем в нетрезво състояние за няколко часа и да забравим да се сбогуваме, защото всеки е излазил от дупката по своя си начин или просто защото няма сили да каже довиждане.

Вече поставяме шалчета по оградите, цветя пред сектора. В памет на умрели другари. Някои имат деца. Изпоженили са се. Пръснати сме по учрежденията на живота. Университети, съдилища, офиси, компании, кръчми, затвори, наркокомуни, гробища, безименни гари, спирки, на които отдавна никой не спира или супербързи аутобани Виена-Мюнхен–Хамбург-Ню Йорк-Лондон. И всички ехтят в един глас “Само Дунав!”, което звучи мило и родно на фона на глобалната действителност, милионите долари, евро, лири, във футбола, с футболните богове Зидан, Фиго, Шефченко… играещи в неземните Реал, Барса и Милан. Звучи като песен “Обичам България, където и да съм, не съм забравил родния си град!” Затова агитките са бастионите на патриотизма и където и да играе български отбор агитката се събира, за да даде всичко от себе си, в името на българската победа.