Увaжаеми приятели на форум “Русе”,

тук можете да прочетете статии, анализи, коментари и статистики свързани с отбора – “Дунав” – Русе и футбола като цяло в нашия град.

Идеята е милеещите за русенския футбол привърженици, да имат възможноста да изразят или прочетат за любовта към играта.

Да покажем заедно, че сме по-различни от другите фенове, без омраза, а подкрепяйки с любов отбора си.

Материали и заявки, за включване към всеки от проектите, се приемат на и-мейл адрес

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от vivanov на 18.01.05 22:54.

от Петър Николов

За разлика от нивото на река Дунав, което през зимата и лятото спада драстично, а се покачва неимоверно на пролет и есен, нивото на футбола по това голямо европейско поречие е спаднало отдавна и не се покачва през пълноводните сезони, напротив – стои си малко над кота нула, на футболен език казано “Б” и “В” група. Като започнеш от Видин та чак до Силистра.

Не са по-различни нещата и в речната столица на България – Русе. Откакто явлението ФК“Раковски” изгоря като комета и повлече след себе си създаването на редица фантомни частни клубове у нас, които не оставиха трайни следи във футболната ни история, Русе не помни футбол на ниво “А” група. Навремето футболната идея на няколко местни бизнесмени, наречена “Раковски” изяде по нечестен път мястото на традиционния “Дунав”, чиито спонсор Барбуков затъна в недоимък и заряза отбора, който изпадна за първи път във “В” група в близо вече 50 годишната си история, в която има и победа над Рома в турнира за Купата на УЕФА. От там започна и ходенето по мъките за този клуб и неговите привърженици. Отборът започна да се лута дълги години между “Б” и “В” група, фалита, лъжеспомоществувателите, оставките, протестите на феновете срещу алчните управници.

Оказа се, че “В” група не е дъното и през миналия сезон Русе изпадна пред угрозата за първи път откакто тази игра е дошла в града да няма мъжки представителен футболен отбор след разпадането на ПФК “Дунав” АД, който е в процес на ликвидация. И безпрецедентното щеше да се случи, ако не бяха група футболни деятели, които начело с кмета на града поставиха ново футболно начало като учредиха нов ФК с името “Дунав”, само че не по търговския закон, а по закона за юридически лица с нестопанска цел, макар и да тръгнаха от футболната нула – “А” регионална група. Набързо сглобеният състав от опитни и млади играчи спечели Купата на Аматьорската лига още същия сезон, надигравайки по пътя си, макар и също изпадналите в немилост от футболната действителност, но далеч по обиграни състави на третодивизонните Янтра(Габрово) на полуфинала и Сливен на финала, които заедно с Дунав и тимове като Локомотив (Горна Оряховица), Етър, и Ботев (Враца) бяха част от някогашния футболен елит на България.

Тази година “сините” от Русе обявиха новата си цел – влизане във втория професионален ешалон и в първите шест кръга в “Североизточната” В група постигнаха шест победи. Както се казва апетитът идва с яденето и от ръководството на клуба в лицето на президента Севдалин Петров заявиха, че няма да позволят отборът да губи от посредствени тимчета и при първи колебания на треньори и играчи, ще предприемат твърди действия, нещо което отдавна е позабравено – да градиш манталитет на победител.

Много от утвърдените като местни футболни деятели хора са свикнали да си живуркат, стига да получават възнаграждения, макар и мизерни за футболните ни стандарти, в резултат на което са изостанали на години в това, за което си мислят, че стават – да организират функционирането на един отбор, така че да върви напред. Нещо повече - използат остарели методи и са далеч от съвременното развитие на футбола, което означава технологии, култура, авторитет, професионализъм, мислене в перспектива и не само футболни умения в този ред на мисли. Липсата на качествени ръководни кадри в град като Русе може да се преодолее само чрез подмладяване или внос отвън на хора, които няма да се изприщват от страх, когато местните посредници им прозвънят да уговорят мач, обикновено във вреда на Дунав и русенския футбол като цяло. И слава богу, че известни с продажния си нрав хора са аут от стадиона в квартал “Здравец” за много дълго време или поне докато там са свекърът-президент Севдалин Петров и зетят-играещ треньор Енгибар Енгибаров. Шуробаджанашка работа, ама хубава. Футболни, неопетнени хора, с добро име във футболните среди, усетили дисциплината и организацията на немския клубен футбол и най – важното, имат желанието да пренесат видяното в “Дунав” с една ясна концепция: да се печели от футбол като се развива един клуб. И така за една година отборът постигна завидни успехи не само при мъжете. Юношите старша-възраст заеха трето място в миналогодишния турнир за Купата на БФС, като на полуфинала дори победиха носителя на Купата Левски(София) с 1:0 в Русе, въпреки че отпаднаха, а някои от по-младите формации се добраха до участие в републиканското първенство.

Надеждите за завръщането на “Дунав” в голямата игра обаче са свързани с новите членове на УС на клуба, а именно “Приста ойл” и “Мегахим” – фирми с безспорна репутация в национален и международен мащаб, както и “Екон 91”. Te все още опипват почвата във футбола, но дават ясни индикации, че са готови да се намесят по-сериозно във футболните дела, ако “Дунав” докаже с игра и поведение, че това е новият отбор на Русе. Засега “сините” разполагат с необходимите средства, остава само да ги оправдаят, тъй като бюджет от около 150 000 лв. за В група не са никак малко пари. С финансовата мощ на подобни спонсори “Дунав” може да се чувства спокоен в “А” група и да даде поредното доказателство за поговорката, че където е текло пак ще тече. А съставът и в момента не се нуждае от коментар. С трима защитници с голям опит в професионалния футбол като Енгибаров (ЦСКА, Славия, Бохум), Памуков (Локомотив Русе, играл в ЦСКА и Марек), Мирослав Енев (Дунав и Етър), халфът Ивайло Кирилов (Марек) и нападателят Димитър Димитров е изградено стабилно ядро около, което да се обиграват млади състезатели, за които тепърва да се говори.

Създаването на един силен “Дунав”, подържан от няколко мощни фирми, със сигурност ще даде въздух за възстановяването на друг стар русенски отбор – Локомотив, който също беше пометен от липсата на пари и остави пустеещ стадиона в квартал “Тракцията”. Към Локото ще могат да се пренасочат по-дребните спомоществуватели, които имат желание да инвестират или просто да помагат на футбола. А там по традиция се раждат футболни таланти, които скорострелно поемат към големите отбори. От това ще спечели и Русе, и цяла България.

Редактирано от vivanov на 18.01.05 22:59.

от Flow

“Дунав” е отбор с място във футболната история на България и като такъв предизвиква определен интерес и провокация във нашенския запалянко. Но “Дунав” е ненавиждан от другите дотолкова, доколкото тук присъства тезата за съперничеството. Иначе “Дунав” винаги е бил олицетворение за спортсменство, дух, мъжество и майсторство на зеления терен. Играчите от няколко поколения обличали синята фланелка са били възпитавани във вяра в победата и начина за нейното постигане – чрез труд и честност.
За разлика от Левски и ЦСКА, няма известен случай в историята ни, който да ни уличава в поръчково съдийство. А и съгласете се всъщност, че провинциалните отбори никога не са се славели с протекциите на съдиите. Съгласете се също че някак не се връзва тезата да биеш тъй наречените грандове с помощ на хората облечени в черно - с техните си хора. И все пак футболните анали показват че “Дунав” не веднъж е бил и Левски и ЦСКА и то не с измъчени победи, а с красноречива игра и поведение (и на двата отбора) на игрището. Много от звездите на едно или друго поколение неведнъж са изпадали в комични ситуации пред русенска публика и пред играчите от нашето славно минало. Защо славно ли? Не ние нямаме двадесет купи във витрината си, но от друг ъгъл погледнато ние имаме много повече…
Ние имаме нашата чест. Ние никога не сме се съмнявали че отбора ни е паднал умишлено, а още по-малко в това че е спечелил плащайки си. Нашият клуб никога не е бил васал или сателит. Това ни стига за да приемаме всяка една минута, всеки един гол, всеки един мач, като спечелена купа. Защото купите се печелят със сърцата на хората, а не с парите и влиянието на една или друга власт или институция (визирам БКП и МВР).
Ако направим паралел между нашия отбор и някои от останалите, между политиките и методите на нашия и някои от мен засегнатите клубове, ще видим че дунавци имат основание да мразят и Левски и ЦСКА и всички други омазали се с меда от задкулисните игри и маниакалните цели, които са преследвали. Тези цели се наричат шампионски… Но колкото и да е бил подкопаван и унижаван “Дунав” не мрази никого.
Футболната игра е като в живота и в нея всеки има право да избира какъв да бъде – да постигне фалшиви медали и титли или да си остане по-истински и различен от всички други.
Русенския привърженик не се затваря в стереотипни идеологически пространства. Той не се самоосъзнава, като богопомазан, но все пак се възприема като част от едно велико минало, една велика история и един велик клуб. Нашия фен се отнася с респект към Левски и ЦСКА толкова, колкото и към Панайот Хитов (Тутракан) и Вихрен (Сандански). Защото купите и титлите не могат да предизвикат уважение, когато са “извоювани” с измама нали?
Та ние не мразим никого – просто обичаме нашия “Дунав” и се опитваме да покажем малодушието и аморалността на някои, заради които клуба на нашето сърце е бил принуден да търпи унижения.
С днешна дата “Дунав” по безапелационен начин “мачка” всичко по пътя си към Б група. Нивото и качеството на игра, което демонстрира определено не е за В група, но както е казано всяка нещо си иска своето. Затова след юридическата метаморфоза, която беше нужна за да започне възраждането на този голям български клуб сърцата на русенските привърженици, отново тръпнат в очакване, че историята ще се повтори и те отново ще имат своите големи футболни личности и герои. Имат ги и сега, имаха ги и на финала за аматьорската купа – това бяха опитните Енгибар Енгибаров, Миро Енев и Илиян Памуков (син на легендарното русенско крило Стоян Илиев – Лисика). Енги е ключовото звено, треньор и днешен лидер на отбора. С работата си в клуба и примера си на терена той допринася страшно много за бързото развитие на младите момчета в отбора. А знаем че Б и В групите са място точно за това – за да се трупа опит и да се раждат таланти. Мисля че с тазгодишното им обиграване и привличането на три, четири опитни футболисти догодина А групата ще може да бъде атакувана и се наемам да предвидя, че отново Енги ще е ключовата фигура за постигане на всичко това.
Благодарим ти Енги, остани си такъв, а ние ще бъдем с вас на всяко домакинство, всяко гостуване, всяка победа и загуба, както сме го правили винаги. И по начин по-различен от всички други, който ще подхожда на нашия “Дунав”– със сърце и душа …

Редактирано от vivanov на 18.01.05 23:03.

от Flow

В живота на всеки от нас се случват неща, които могат да ни накарат да се запитаме – защо на мен, защо това, защо сега…
Футболът е част от живота на хората – за едни в по-голяма степен, за други в по-малка. Футболът е емоцията без която много от нас не могат, емоция която в съботните следобеди ни приковава към телевизионния екран, скарва ни с жените и приятелките ни, засилва ни към близкия букмейкърски пункт и изобщо е нещото, което за много от нас се изразява в любимо хоби, занимание, тема на разговор и прочие…
Футболът е начин бащите да бъдат по-добри бащи, като заведат детето си на мач, като му купят фланелка на любимия отбор и му инсталират поредната футболна симулация на домашния компютър.
Футболът е нещото, което преди доста време е било създадено и наречено просто игра… Игра която има за цел да обединява интересите на хората и да ги забавлява. Макар на времето футбола да е бил много по-варварски и груб спорт, той е бил такъв на терена, а не извън него. Но какво наблюдаваме в настоящата футболна действителност в различни точки на света? Трибуните се превърнаха в бойни полета, а хората в обезумели зверове. Но футбола винаги е носил тази тръпка в себе си и в “обединението” си е разединявал общности и маси по религиозна или расова принадлежност. В миналото са го доказали безбройните вражди между католици и протестанти на шотландските дербита между “Рейнджърс” и “Селтик”. Преди и сега много фенклубове имат фракции наречени скин-хедс и движения който нямат нищо общо с футболната игра а са по-скоро антисоциални явления. Нужно е да се знае че хората които участват в такива организации са най-лесни за манипулиране на каквото и да било. Това са хора които нямат нужното самообладание и решителност сами да решават живота си и да вземат решения. В българската действителност го доказаха привържениците на “Левски” и ЦСКА… Видяхме смъртен случай, осакатено за цял живот момиче и какво ли още не. Подобна хронология е доста черен нюанс в живота ни и с ваше позволение аз ще се лиша от по-нататъшни обобщения по този въпрос. Та кой в крайна сметка стои зад поведението на тези хора? Кой ги манипулира? Мисля че отговора на този въпрос е много простичък и тривиален – шефовете на фенклубовете. Това са хора които явно нямат необходимите качества, за да дадат и укажат едни правилни и трезви изисквания към подопечните си съмишленици. Всъщност шефовете на фенклубовете са най-големите подбудители и инициатори на всички негативни постъпки на феновете на неговия отбор. Защото след като обединяваш техните интереси и предпочитания, организираш им екскурзии, изготвяш сценариите кога, какво да се пее… трябва да можеш да ги контролираш. А в България подрастващите привърженици на футбола освен контрол откъм фенклуба, са лишени и от контрол в самата семейна среда. След няколко години тези безконтролни и неориентирани младежи се превръщат в антисоциални субекти без бъдеще.
Простащината и идиотизмите по стадионите трябва да спрат. Как да стане това?
Отговори за решението на този проблем могат да бъдат намерени навсякъде, но най-важния отговор трябва да намерим в самите нас. Той е там някъде и чака да бъде открит, чака да еволюира в нещо по-добро и да допринесе за нормалните отношения между хората, да ги лиши от злобата и омразата и да сложи устоите на един по-добър свят.
Свят в който бащите спокойно да могат да заведат децата си на мач.
Свят в който футбола да върне първоначалното си предназначение – да радва и забавлява.
Свят в който червени, сини, лилави, жълти и зелени ще могат дружески да си подадат ръка и да разберат че са последователи на една идея – тази на футболната игра.

Дали това време ще дойде?
С оглед на всичко не-футболно което ни се случва покрай футбола, подобна романтична мисъл е лишена от всякакъв здрав разум. Много от нас ще кажат че е невъзможно и нищо няма да се опитат да поправят. Много от нас ще попитат “как”?
Аз вече казах как, а ако някой не е разбрал нека се запита Защо?

Защото футболният двубой е долу на терена, а не извън него…

Ние сме великата публика на един още по-велик отбор – казвал съм го вече. Ние сме “Дунав” и сме по-различни от всички други – и това сте “чули” от мен. Защо сме велики и различни ли? Защото колкото по-различни сме от простащината, тиранията и насилието на футболния хулиган – толкова по-велики сме от всички останали…

САМО “ДУНАВ”!!!

Редактирано от vivanov на 20.01.05 22:56.

от Flow

Хайде пак… Късно след дванайсет е. В дясно от мен са окачените плакати и клубни емблеми на отбора на моето сърце. ПС-то озарява клавишите със синьото си, призрачно сияние, а малко встрани от клавиатурата е чаша с недопита кола. И отново мисли, спомени, трансформиращи се в носталгия по едно друго време, един пълен стадион и един като че ли друг отбор… А всички си оставаме същите – ден след ден, година след година и само поредния бял кичур ни напомня, че живеем, че нещо се случва, че се променяме и че това, което е било няма да се върне… Но промяната не е ли чисто физиологична? А любовта каква е? Какъв характер носим ние самите в себе си – духовен или чисто социален? Какъв е светът в който живеем – технократски или природосъобразен? Истината е че ние, характера ни, любовта, характера на любовта и света са в неразривна връзка и образуват един от малките елементи, които изграждат живота ни… За каква любов говоря?! Та това е нещото на което все по-малко хора обръщат внимание. Но аз искам да ви обърна внимание точно върху тази дума и нейната приложимост в социалния живот или в по-пряк смисъл около футболен клуб -“Дунав” – Русе…

Ще ви разкажа една история. Тя може би ще бъде вашата история, може би ще откриете частица от себе си в нея, а може и нищо да не откриете…
Някога бях едно от онези малки момчета, които бащите водеха на мачове на любимия “Дунав” и при головете на Шери-то ги вдигаха високо над главите си. И бащите и момчетата неистово крещяха “Г-о-о-л!” и като че ли цялото щастие на земята в този момент се събираше в едно детско и едно бащинско сърце…

Винаги ще помня тази картина – до края на дните си. Мислил съм си как аз един ден ще заведа моя син на мач, как ще му купя клубна фланелка и шалче и в неговите щастливи детски очи ще виждам себе си… Но както сами се сещате Шери-то, отдавна вече не играе, поколенията си заминаха едно след друго, а на мен ми остана само голата, горчива и наивна обич към “Дунав”. Чувството е еднакво силно, както и преди, но не и емоцията. Преди години покрай онези мачове с Хебър (тогава Искър) и Черно Море на градския я усетих отново, но то тогава и онзи провален сезон за влизане в А група, тръпката я няма. А с момчетата наистина повярвахме, че нещото ще се случи. Основахме официален фенклуб на отбора си, ясно си спомням как на първата сбирка бяхме 12 човека (има го документирано тъй като всеки от нас се подписа под протокола), а след това малката стая на улица “Пиротска” (зад пощата) започна да се оказва тясна за сбирките. И тогава наистина имаше любов – силна концентрирана на едно място, под един покрив, заради една идея и един отбор… Любовта я има и сега, обичаме отбора си, но в настоящето всички сме пръснати като пилци без да знаят какво и как да правят с любовта си към “Дунав”, без да имат повод да я споделят, да вярват…
Всъщност с последната дума сгреших. Вярата се върна! О, да и сега тя е по-силна и по-желана от всякога. Защото вярата е пътят към успеха. Ако не вярваме в нещо защо изобщо да го правим?! И аз съм щастлив от този факт и от всеки един запалянко на “Дунав”, който започна да заема от години овакантеното от самия него място на стадиона. Защото това място му принадлежи! Защото то е на всеки русенец, на всеки родител и дете! Защото “Дунав” винаги е бил част от обществения живот в града ни и фактор за социалната градация и принадлежност на русенския жител в отношение и възпитание към спорта, спортсменския дух и честността! Защото “Дунав” е и това освен всичко друго. Защото “Дунав” носи значение и осъзнатост на отговорност, както към себе си така и към хилядите свои привърженици! Защото ние, хората, които го обичаме винаги сме били русенци преди всичко и след това останалото. Но за да бъдем русенци огромна роля изигра именно този велик отбор, като чертаеше моралните категории и поведения долу на терена с едно единствено средство – честност…

И днес е така – “Дунав” тръгва от нищото, за да изгрее като феникс от пепелта, за да възкръсне, а заедно с него и хиляди други… Ние! – неговите привърженици, хората които го обичаме. Това е любов, това е обич… Нашата любов не е меркантилна и не асоциираме обичта си в сини или червени цветове, защото нашите сърца имат само един цвят и той се нарича “Дунав”!

Нека новата 2005-та година бележи раждането, градацията и възхода на една нова ера, ознаменувана с много победи, успехи и отличия за нашия велик, любим и единствен отбор - “Дунав”!

Да бъде!

Тв репресиите не могат да върнат хората на стадиона

от Петър Николов

Наскоро стана ясно, че родният зрител няма да може да наблюдава футболни мачове от Европа, когато те се играят едновременно със срещи от българския шампионат. Идеята на УЕФА била да задържи хората по стадионите. И футболният съюз тръгва да спасява родните трибуни от празнота, изпълнявайки заръките на евроцентралата.
Едва ли липсата на телевизионна футболна емоция ще накара много хора да отидат отново на мач. Българският фен ще предпочете да си пие бирата и да следи резултатите от големите първенства по Интернет или просто да си намери друго забавление. А да отиде на стадиона го спира не друго, а качеството на футбола, което се предлага там. От какъв зор ще мръзна аз два часа, ще дам 4-5 лева за билет, транспорт, семки, минерална вода, бира (напоследък парите май взеха да стават повече?), щом мачът е уговорен и интригата я няма. Трябва да си луд или мазохист, че да се тунтуркаш по дървените пейки или талашитените седалки в дъжд и сняг, а някакви богати сополанковци да се търкалят по терена и да блъскат топката.
А и кого го засяга, че никой не им гледа мача. Те парите си ги знаят. Странно, откъде ли? Кой отбор се издържа у нас от продажба на билети, артикули и тв права? Няма такъв тим и такъв филм. А колко стадиони отговарят на изискванията на УЕФА? Те са порутени, разбити, без една нормална тоалетна, ламарини летят от козирката и това е най-интересното за 90 минути, драги зрители.
Ако моят любим Дунав (Русе) играеше истински мачове в "А" или поне "Б" група, нито за миг нямаше да остана пред телевизора. Искам да знам, че секторът е пълен, че ще се радвам истински на победата или ще скърбя заради загубата. Тогава няма кой да ме накара да вися пред телевизора, дори да съм болен. Отивам на мач! А когато се върна пресипнал и изморен, може да проверя какво става на "Олимпиящадион" или "Хайбъри", а УЕФА ще може да спи спокойно за българския футбол.

7дни спорт

ФК “Скалите”- професионален подход към аматьорския футбол в Русе

Радко ДИМИТРОВ,
вестник "ФОРУМ"

В последните години в Областната футболна група в Русенско неизменен победител беше ФК Приста 2000 (кв.Средна кула, Русе). През миналия сезон логично първенството им бе отнето от ФК Дунав (Русе), но и през този изглежда, че на футболистите от русенския квартал ще им бъде трудно да станат първенци на ОФГ-Русе. Причината е появата на един чисто нов клуб, който направи шеметен дебют в първенството на България, премазвайки всичките си противници през есента. Сега, на пролетния старт на ОФГ- Русе, ще ви разкажем историята на новия лидер - ФК “Скалите”.


През април 2004 г. по идея на кмета на Басарбово Николай Колев, началника на I РПУ в Русе Николай Денев и ръководството на фирма “Скални материали” АД - Русе бе учреден ФК “Скалите”. Сред учредителите са още изпълнителният директор на “Скални материали” АД Венелин Терзиев, председателят на местната земеделска кооперация Трифон Трифонов, секретарят на Община Русе Анастас Георгиев и дори самият областен управител Румен Януаров. По съдебна регистрация русенският клуб е сдружение с обществено полезна дейност, като всички останали аматьорски клубове в България. Разликата тук е, че по стил на работа в “Скалите” се приближават до професионалните клубове. В този смисъл получените резултати не би трябвало да бъдат изненадващи. “Решихме да възродим футбола в Басарбово, където от 10 години нямаше отбор. Нашата цел бе да приобщим младите хора в селото да се занимават с футбол, да ги предпазим от пороците на нашето време - компютърни зали, наркотици, алкохол... Но да имаме отбор, който да няма загуба, да няма равен мач и да вкарва по 5-6 гола на среща от първенството - това не сме го очаквали. Откровено си признавам, че бяхме изненадани от постигнатите резултати”, разказва президентът на клуба Михаил Стойчев. Ръководството на ФК “Скалите” вече обмисля възможностите отбора от есента да играе във “В” група. Все пак ще се потърсят контролни срещи с клубове от “Б” и “В” група, за да се види какви са реалните възможности на този състав на тима. Покани за спаринги ще бъдат отправени към “Шумен 2001”, Светкавица (Търговище), Доростол 2001 (Силистра) и др.
Участието на “Скалите” в Североизточна “В” група ще се осъществи, само при условие, че бъдат намерени необходимите финансови средства. Засега за издръжката на отбора се грижи единственият спонсор на клуба - “Скални материали” АД. Със спомоществователството на русенската фирма стадионът в Басарбово се поддържа в нормален вид. ФК “Скалите” ще кандидатства за ползване на съоръжението за срок от три години и при положение, че това стане, ще се инвестира още в модернизирането му. Ако отборът влезе във “В” група, ще провежда домакинствата си на Градския стадион в Русе, а базата в Басарбово ще се ползва за тренировки и мачове на детско-юношеските формации на клуба.
В момента гръбнакът на “Скалите” е оформен от бивши футболисти на “Дунав” - опитните защитници Мирослав Енев, Цветомир Василев, вратарят Денислав Калбанов, халфът Величко Великов, тук е и неостаряващият Иван Игнатов. В защитната линия на тима през пролетта ще се включи и Камен Симеонов, доскоро състезател на ФК “Дунав”. Наред с ветераните играят и няколко перспективни млади таланти. Силните изяви на юношите на клуба Радослав Рачев, Мариян Василев, Велизар Георгиев и Диян Митев в нападение са основната причина за успехите на тима. “Имаме известни затруднения в средната линия, но ги компенсираме с мощно нападение и стабилна игра в отбрана. Ако влезем във “В” група ще потърсим и опитен треньор, който да поеме отговорността за представянето на “Скалите”. За работата с подрастващите в детско-юношеската школа сме решили да назначим Цветомир Василев. Той е добър футболист, сега ще вземе димплома за треньор и му предстои да направи първите си стъпки на това поприще. Мисля, че може да се наложи в треньорската професия и да се справи успешно със задачата да подготвя децата и юношите”, споделя още Стойчев. “Когато се работи професионално, успехите не закъсняват. Някои от другите отбори в групата гледат от нас и се учат. Ясно е, че ако нямаш солиден спонсор и добър треньор, няма как да пробиеш в аматьорския футбол”.

"Дунав" в пътя му към втора поредна купа за последните две години

от Flow

Някъде там, отвъд хоризонта на синьото е сърцето. Ако погледнеш в него, ако се опитваш да намериш себе си в туптящия импулс на неговата пареща болка, ако си страдал приседнал до него, ако си обичал, ако си останал сам, ако си споделил, то вероятно си живял.

Ако си посетил Русе и не си чул “сините” легенди, ако кракът ти не е стъпвал на онзи стадион, ако не си бил на поне един футболен мач, на същото това място, ако не си видял финеса на играчите, пълните трибуни, головете, - нашите, чуждите, радостта, сълзите, ако не си чул песните на победата и не си усетил тишината на загубата, ако не познаваш “Дунав” и неговите герои, то вероятно си стигнал до Рим и не си видял Папата, то вероятно си стигнал до Русе и не си видял “Дунав”, а ако не си бил в Русе, поне веднъж през живота си, то вероятно не си живял.

Ние сме малко по-различни. Асоциации с “Форест” и Милуол не са ни чужди, нито погрешни. Ние носим в себе си европейския маниер на масата, забавлението и общността, но и горещия порив на българщината, на себеотдаването, съхранението и обичта. Да, това сме ние, феновете на “Дунав” , - по-различни от всички други. Някои копират чуждите, опитват се да бъдат като тях, а ние винаги сме били и ще бъдем себе си. Опитваме, опитваме да бъдем по-добри и да вървим напред с всяка крачка към победата и… успяваме! Възраждаме се от пепелта, от нищото, от забвението, за да се завърнем по-силни и някак си по-готови, по-мъдри, по-можещи и знаещи. Ние пак сме тук! Скоро ще ни усетиш, ще можеш да преброиш автобусите и тихо да се примириш, че не си като нас. Не можеш да бъдеш като нас. Ако искаш стани един от нас – добре дошъл! Нашите сини сърца се обичат, подкрепят и живеят, заради уникалността на една половин вековна традиция, синя и огнена, непоклатима и сякаш вечна. Който не е с нас, не е против нас. Той е някъде другаде. И не ни интересува. Защото който е с нас е нещо повече и ако е с нас, значи е разбрал, почувствал е и е имал смелостта да пожелае да участва, преживее, изживее частта на една история, заради която си струва да живееш!

Ние сме “Дунав”! Това казва всичко нали? Върнахме се, пак сме тук, независимо дали ти харесва или не, но по-добре ни харесвай и не си усложнявай живота, защото нали знаеш – “Като не щеш мира, на ти секира”. А нашите секири са калявани и подостряни от времето, от десетките години на труд, пот и чест върху зелената скала на нашите възможности, а те изключителни, значими или не, са чисто човешки. Те са вярата в нашите способности, всички добри и лоши страни у човека, които носят след себе си, - победите и загубите, защото ние сме такива, каквито сме…

А пред теб остава алтернативата на секирата, ако отречеш нашето величие и красота (поради незнание!) и примиримостта от загубата…

Защото честната победа, - това сме ние – Ф.К. “Дунав” – Русе!

И сме готови за нови върхове и постижения. Дошли сме да си ги вземем, точно тук и сега, защото хиляди са сините, русенски сърца, а те чакаха достатъчно…

Послепис: И тази година по всичко личи, че “Дунав” ще завоюва аматьорската купа на България, да пожелаем успех и нека купите и победите се повтарят и в по-горните дивизии.

от песхо

Страхотен порой се излива над мен. Аз съм гол до кръста на стадионa в Габрово. Не, това не е сън. Дъждът е осезаемо студен и водата влиза под колана в гащите, в джобоветe и не оставя нищо сухо в нас, дори и телефоните ни. Съдията не прекратява мача въпреки наводнения терен. Бележат два гола във вратата на Дунав. Губим, но не спираме да пеем през цялото време. Какво ни е останало освен една гола, мокра чест, която да браним с гордостта на душите си и вярата, че голямата победата е близо, ако не днес, то утре или някъде там, на някое малко място в живота, отделено за този миг. Може би тогава, в деня на Победата, ще имаме деца. Tе ще бъдат големи, почти колкото нас сега, ще се радваме заедно, с насълзени очи на трибуните, че това все пак се е случило. Нашата Победа е дошла, по-добре късно отколкото никога. Дочакана, както чакаш деца, внуци и правнуци, сред които умираш спокоен, че може би не си живял напразно. Наистина. Но освен деца, искаме да оставим на това поколение – следващото, нещо повече от неосъществени мечти, несбъднати идеали, бездушие, дилема за истинското и неистинското, за живота и неживота, любовта и изневярата, невярата, сексуалните революции, феминизма, работата, студените войни, каузите, заради които хора стават камикадзета. Нашата борба.

Прибирам се към автобуса мокър до кости, падаме на полуфинала с 2-0 от Хасково. Зад мен псуват незнайно защо шефовете на другия отбор. Странен турнир е това – Купата на аматьорската лига. В чудни групи играе “Дунав” с отборите на Главиница, Острица, Каварна, Шабла, квартални отборчета от Варна... мачове, на които ходят само най-върлите фенове. Сами сме си виновни, че този път няма да ходим до София за финала.

Мразя стадиона в Габрово. Всеки път ни бият. Всеки път ме вали дъжд и си тръгвам като бита мокра кокошка. Какво като после си показвахте задниците, залепени на стъклата на автобуса на футболистите от Хасково! Нали ни биха. Но нашата борба остава. Тя ще бъде утре пак и вдругиден, и другата седмица, другата година. Започва още днес, след поражението. Някои не успяха да останат с нас, но ние се борим въпреки смъртта, обезверяването, оскотяването и лудостта, с която те заразява животът понякога.

Футболът е религия. Лъжовна религия. Като всички останали. Футбола е живот. Истински живот. Имаш само един. Религията ти носи вярата в красивото, доброто, в победата, с която влизаш във футболния рай, възнесен от победния гол, от красивото изпълнение, след края на житейските 90 минути. След края на съдийския сигнал, когато чуваш всевишната свирката на Господ, че играта е свършила и се понасяш над секторите, изпочупените седалки, избуялите плевели и потрошени стъкла, в които се оглежда светлината и мрака. Това беше живота. Стадионите, носещи името на велики хора, днес са арена на мръсотията, моралната и физическа слабост. Това беше иронията.

Футболът ни е като нашата църква. Опитваха се да правят алтернативни синоди и футболни лиги. Но Максим и Батето са непоклатими. А футбола, и църквата ни са един затворен кръг, в който всички си живеят охолно в спомени за доброто минало и разрушаващото се настояще. Стоят си в храмовете, пият блага ракия и чакат да преборим дявола в душите си, който е седнал по турски със скръстени ръце в коремите ни и не се плаши от светената вода и запалените свещи в църквата, с които плакнем очите господни, които ни гледат от иконите за нашите грехове. Остава ни само надеждата да повярваме преди да дойдат последните ни дни, в които църквата и футбола ще станат неизбежните освободители от земния ни път, футболните ангели небесни и вечното библейско блаженство на райския стадион ще ни очакват с отворени порти, а Белият старец ще е от нашия отбор. Дотогава времето може да разклати непоклатимите, а ние да се изправим от стоежа по турски.

Красотата предизвиква война. Историята се движи по тази сюжетна линия, а тънката нишка между любовта и омразата се скъсва, за да се смесят в тежък за понасяне коктейл. Смеси бира, ракия, водка и вино в голяма чаша. После се опитай да я изпиеш до дъно. Няма да разбереш какво точно изпитваш накрая, но ще ти бъде гадно, ужасно гадно човече и ще се сринеш от стола, на който седиш. Любимият отбор вече ти е омразен щом играчите те предават, вземайки риза от ближния съперник, щом подлагат и двете си бузи за шамарите му, докато ти ги прегръщаш усмихнато в кръчмата и ги каниш на по бира, искаш им автографи и лепиш техни плакати по стените на стаята си. После изведнъж играта сякаш спира, бележат гол пред спящата защита, вратарят затваря очи и топката пронизва мрежата на душата ти. Тогава ада слиза при рая, и настъпва огромна тишина, като след ядрен удар, от който вълната е понесла всичко живо и шумящо със себе си, за да го удари в стената на смъртта. После ставаш, заливаш тишината с порой от псувни. От балконите завалява дъжд от телевизори, стъклени сервизи, антени, шопски салати, канапета, ракии, столове, прозорци и врати, недоволни жени. Дъжд от разбити сърца.

За победата. Феновете на отборите водят войни по трибуните, улиците, клубовете, парковете, дори и в Интернет. Тези битки са кръстоносните походи на 21 век. А схватките са някакъв нормален, смислен начин да доживяваш до другата седмица въпреки злия и стиснат шеф, мързеливите и тъпи колеги, корумпираните катаджии, неучтивата бюрокрация, фалшивите, девалвирали политици, намръщените сервитьорки, вечно недовостващата приятелка и миризливите, нагли селянчета, разнасящи ксерокси по офисите (по които приятелката ти тайно си пада).

Вместо копия и доспехи, привържениците имат юмруци, боксове и вериги, вместо брони-кожени якета и страховити фланелки, от които страховити лица размахват пестници, заканват се в лозунги, обещават, кълнат се, говорят за чест и вечна слава. Вместо мечове имат ножове, вместо коне – рейсове и коли, чартъри дори, с които се придвижват до поредната гладиаторска арена, в поредния мегаполис или селце, който превземат с мощни възгласи на келтска орда. Вместо толерантност те носят социална омраза, проповядват расизъм, непримиримост срещу глобалните тирани, уважават диктаторите и живеят в някакъв собствен порядък за правдата, свободата и истината. Жадни са за бира не по-малко, отколкото са жадни за победата и отмъщението.Вярват. Понякога дори се молят в църква за своя отбор, преди да наръгат с нож или застрелят някого във схватка. Така е в Аржентина, в Англия дори, в религиозна Шотландия, Холандия и навсякъде където футбола и политиката са неразривно свързани, защото и днес политиката определя паричните потоци, течащи към футболните отбори. А религията определя клубната чест. Селтик или Рейнджърс? Тези хора наричат себе си ултраси.

В Русе няма много такива хора. Тих град. Спокоен град. Толкова притихнал, че под похлупака му рядко водата завира, няма бури и приливи. Има само отливи и сухи сезони, редувани с порои, след които водата бързо се отдръпва от брега, притихнала в своите водовъртежи и подводни течения, в които можеш да се удавиш докато плуваш или да намериш стара невзривена бомба от войната, която да те разкъса на части и да изгуби сърцето ти в реката. Всичко започва да ти става безсмислено. Но на мен не ми е топло и безсмислено. Студенината на балканския вятър пронизва кожата, капките дъжд по косата ми падат тежко в устата и се вливат в ушите. Усещам вкуса на мръсна вода и осезаемо се боря срещу настинката с тракащи зъби, завит в пердето на луксозния автобус, с който пътуваме попритихнали навръщане, мокри и унесени от пътя, старите истории, старите песни и телефонните разговори. А до мен са приятелите от агитката: Таз, Лебеда, Хинкела, Дългия, Багажника и останалите. И преди две години бяха почти същите. И преди пет. Различни по обществен статус, но с обща вяра, че ФК “Дунав” ще го бъде един ден в А група отново. Сигурно за някои е странно как името на един такъв футболен тим може да осмисля живота ти, да дава импулс на реакции, да върти света около теб, да сменя радостите с нерадостите, да те кара да забравяш за болката от загубата и да те довежда до социален делириум, ексцес. Всяка малка битка е големия път към победата, една загуба не значи поражение във войната. Винаги верни на Дунав!

Има и по-нови, млади момчета. Запалени от примера на ултрасите в Европа и стихията на големите агитки на Ювентус, Милан, Ливърпул, Реал Мадрид...Наричани фенове, запалянковци, ултраси, навиячи…Виждат ни по стадионите и решават, че искат, трябва да бъдат такива. Правят го от любов към футбола и своите идоли на терена. После изчезват нанякъде с годините. Губят се. Появяват се пак. Всеки със своята житейска история, начало и край като личност, в който остава нещо от онзи магнетичен заряд, и дивото ги зове да се завърнат пак там, в стария сектор, като сбирка на випуска, за да се срещнем в нетрезво състояние за няколко часа и да забравим да се сбогуваме, защото всеки е излазил от дупката по своя си начин или просто защото няма сили да каже довиждане.

Вече поставяме шалчета по оградите, цветя пред сектора. В памет на умрели другари. Някои имат деца. Изпоженили са се. Пръснати сме по учрежденията на живота. Университети, съдилища, офиси, компании, кръчми, затвори, наркокомуни, гробища, безименни гари, спирки, на които отдавна никой не спира или супербързи аутобани Виена-Мюнхен–Хамбург-Ню Йорк-Лондон. И всички ехтят в един глас “Само Дунав!”, което звучи мило и родно на фона на глобалната действителност, милионите долари, евро, лири, във футбола, с футболните богове Зидан, Фиго, Шефченко… играещи в неземните Реал, Барса и Милан. Звучи като песен “Обичам България, където и да съм, не съм забравил родния си град!” Затова агитките са бастионите на патриотизма и където и да играе български отбор агитката се събира, за да даде всичко от себе си, в името на българската победа.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от vivanov на 10.09.05 17:18.