от Flow

Хайде пак… Късно след дванайсет е. В дясно от мен са окачените плакати и клубни емблеми на отбора на моето сърце. ПС-то озарява клавишите със синьото си, призрачно сияние, а малко встрани от клавиатурата е чаша с недопита кола. И отново мисли, спомени, трансформиращи се в носталгия по едно друго време, един пълен стадион и един като че ли друг отбор… А всички си оставаме същите – ден след ден, година след година и само поредния бял кичур ни напомня, че живеем, че нещо се случва, че се променяме и че това, което е било няма да се върне… Но промяната не е ли чисто физиологична? А любовта каква е? Какъв характер носим ние самите в себе си – духовен или чисто социален? Какъв е светът в който живеем – технократски или природосъобразен? Истината е че ние, характера ни, любовта, характера на любовта и света са в неразривна връзка и образуват един от малките елементи, които изграждат живота ни… За каква любов говоря?! Та това е нещото на което все по-малко хора обръщат внимание. Но аз искам да ви обърна внимание точно върху тази дума и нейната приложимост в социалния живот или в по-пряк смисъл около футболен клуб -“Дунав” – Русе…

Ще ви разкажа една история. Тя може би ще бъде вашата история, може би ще откриете частица от себе си в нея, а може и нищо да не откриете…
Някога бях едно от онези малки момчета, които бащите водеха на мачове на любимия “Дунав” и при головете на Шери-то ги вдигаха високо над главите си. И бащите и момчетата неистово крещяха “Г-о-о-л!” и като че ли цялото щастие на земята в този момент се събираше в едно детско и едно бащинско сърце…

Винаги ще помня тази картина – до края на дните си. Мислил съм си как аз един ден ще заведа моя син на мач, как ще му купя клубна фланелка и шалче и в неговите щастливи детски очи ще виждам себе си… Но както сами се сещате Шери-то, отдавна вече не играе, поколенията си заминаха едно след друго, а на мен ми остана само голата, горчива и наивна обич към “Дунав”. Чувството е еднакво силно, както и преди, но не и емоцията. Преди години покрай онези мачове с Хебър (тогава Искър) и Черно Море на градския я усетих отново, но то тогава и онзи провален сезон за влизане в А група, тръпката я няма. А с момчетата наистина повярвахме, че нещото ще се случи. Основахме официален фенклуб на отбора си, ясно си спомням как на първата сбирка бяхме 12 човека (има го документирано тъй като всеки от нас се подписа под протокола), а след това малката стая на улица “Пиротска” (зад пощата) започна да се оказва тясна за сбирките. И тогава наистина имаше любов – силна концентрирана на едно място, под един покрив, заради една идея и един отбор… Любовта я има и сега, обичаме отбора си, но в настоящето всички сме пръснати като пилци без да знаят какво и как да правят с любовта си към “Дунав”, без да имат повод да я споделят, да вярват…
Всъщност с последната дума сгреших. Вярата се върна! О, да и сега тя е по-силна и по-желана от всякога. Защото вярата е пътят към успеха. Ако не вярваме в нещо защо изобщо да го правим?! И аз съм щастлив от този факт и от всеки един запалянко на “Дунав”, който започна да заема от години овакантеното от самия него място на стадиона. Защото това място му принадлежи! Защото то е на всеки русенец, на всеки родител и дете! Защото “Дунав” винаги е бил част от обществения живот в града ни и фактор за социалната градация и принадлежност на русенския жител в отношение и възпитание към спорта, спортсменския дух и честността! Защото “Дунав” е и това освен всичко друго. Защото “Дунав” носи значение и осъзнатост на отговорност, както към себе си така и към хилядите свои привърженици! Защото ние, хората, които го обичаме винаги сме били русенци преди всичко и след това останалото. Но за да бъдем русенци огромна роля изигра именно този велик отбор, като чертаеше моралните категории и поведения долу на терена с едно единствено средство – честност…

И днес е така – “Дунав” тръгва от нищото, за да изгрее като феникс от пепелта, за да възкръсне, а заедно с него и хиляди други… Ние! – неговите привърженици, хората които го обичаме. Това е любов, това е обич… Нашата любов не е меркантилна и не асоциираме обичта си в сини или червени цветове, защото нашите сърца имат само един цвят и той се нарича “Дунав”!

Нека новата 2005-та година бележи раждането, градацията и възхода на една нова ера, ознаменувана с много победи, успехи и отличия за нашия велик, любим и единствен отбор - “Дунав”!

Да бъде!