Не е задължително периодът на разпад на отношенията да е дълъг, нито пък следва непременно да е гаден... Май най-вече от начина на раздялата зависи...

По принцип човек ако усети или пък прозре, допусне край на връзка - може бързо да сече - точно с цел да (си) спести агония и да запази уважението и останалото. Рискът тук е да се среже нещо, което иначе било би жизнено, но да не се остави време, да не се полива и обгрижва, тъй както в случай друг би могло да стане. Зависи (мисля) от преценката на минал опит - например ако човек счита, че в предишна връзка е загубил време и/или свобода/достойнство/възможност за развитие и т.н. - в последваща ще ги пести и един вид наваксва, ускорявайки развитието и евентуално края.

Иначе отговорът на въпроса защо ти се иска да вярваш в любовта е в програмирането ни... Такъв ни е дизайна - искаш не искаш, рационално или не - осъществяването и реализацията ни като човеци предполага любов. Но тя не е еднаква при различните хора - има степени, посока, начин - стотици всевъзможни комбинации, освен това се и променя съобразно опит, знания, интелект и чувственост... Какво ни пречи не само да осъзнаем това динамично многообразие, но и да го приемем, съответно споделим за кратко или дълго с някой друг, с когото се харесваме като партньори?

И тук стигам до разтълкуването на последните ми думи в предишния пост -
Създавайки връзки в зрелите си години, не падайки в илюзорни представи за хората въобще и в частност себе си - има по-голям шанс да се получи устойчива и прекрасна комбинация. Ако и когато самочувствието, себевъзприемането, реализацията, независимостта ти не зависят основно от партньора, а си имаш реалните основи, върху които да растеш - тогава ми се струва много по-възможно връзката да е балансирана, обогатяваща взаимно, негубеща ти време и неограничаваща развитието. Защо тогава да се свърши? Защо, ако това се случи - любимият да се превърне в един досаден (даже!) враг?

Всъщност отивам по-далеч или май настрани от "класическия" оптимизъм - този, който заявява "чашата е наполовина пълна". Според мен чашата може да се напълни, може да е празна - но си остава чаша. Така и с любовта - дали я имаме или я губим - тя си е все любов - съществува, струва си да вярваме в нея, да я търсим и постигаме. Та тя не е статично състояние - процес е. Развива се във времето и може да е всякаква във всичко.

Животът не е нито несправедлив, нито справедлив - това са оценки на човеците. Животът е непрекъснато развитие, промяна, увеличаваща се ентропия, естествен отбор, разум и разбира се любов...

А пък Дюма си струва! Точно в онази възраст трябва да се чете, за да го има и сега... :) :)

_____

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите