Доста истина има в думите ти...
Един възможен изход от тази ситуация, през която почти всички минаваме - спиране на самосъжалението, особено това, което прикриваме дори от себе си.
Това го знам... видях го при развода на родителите си, така, че мен тази точка не ме лови особено... позволявам си самосъжаление само пред хора, никога насаме или вътрешно. И то е от това " самосъжаление", с което просто трябва да вляза в тона, на съчувстващите ми... нали знаеш - леко хамелеонствам в социален план, за да се отърва от ровещи в душата ми досадници.



Романтичната ти натура, съчетана с придобит от опит прагматизъм, те кара хем да съзнаваш възможния край - тъй също и предварително да го изстрадваш, ограничавайки (може би) в една или пък друга степен развитието на връзката си. Амчи недей така бе! Дори и да настъпи край - той ще е поради някаква си безбъдещност или безсмисленост. Ако ти сложиш край - то ще си го осъзнала предварително, ако другият е инициатор - ще го разбереш впоследствие. Такъв е опитът ни - факт.

Вярно. Абсолютно.
Но това, че осъзнавам, как сама се наранявам не ми помага.
Ама мен не ме е страх от края на конкретната връзка, не ме боли от него - той се предполага, ала много ме е страх от ДЪЛГИЯ процес на разпадане на отношенията ПРЕДИ да дойде краят..
Не искам да преживея подобно нещо втори път и да видя как един любим за мен човек се превръща в досада или враг... в емоционално бреме.
Това ми отнема някаква вяра... и аз не знам каква - може би в любовта като цяло.. Много ми се иска да вярвам, ала не мога...от това ме боли.
Ясно е, защо НЕ МОГА да повярвам, не е ясно обаче, защо МИ СЕ ИСКА?
Вероятно някакви грешки във детското ми възпитание и прекаленото четене на Дюма в ранния пубертет...

Постоянно си повтарям, че животът е изначално несправедлив - това е единственото, което ми помага да спра въпросите и болката!

А последните ти думи изобщо не ги разбрах - нямат никаква логика!
.... в този период от живота ни - години, жизнен опит, среда, деца, обществена реализация и кариера - това си е дори и вероятно - да имаш удовлетворяващо дълга, практически вечна връзка.

На какво отгоре разсъждаваш така?

Non nova, sed nove.