О, това с угодията не е решение, дори може понякога още повече да го раздразни. И аз човек "изяждам", ако вечер не чуя на спокойствие новините (поне българските). И не търпя този да ми минава пред погледа, дори и на поднос да ми сервира нещо приготвено лично за мен. Ако децата не прояват разбиране, т.е. не запазят тишина по това време, зарязвам и вечеря, и сервиране и "бягам" в друга стая с ТВ. Единствено кучката допускам до мен. 15-20 минути ме няма, какво толкоз, time-out... Угодията (твоите компромиси) трябва да имат граница, принципна и съобразена с твоята търпимост. Нервност проявяват много хора и е породена от някакво разминаване между техните очаквания и действителност. Дали в работата, ежедневния стрес, личния или семейният живот, това може да проучиш. Когато е нервен човек, тогава най-добре да го оставиш на мира и да не търсиш никаква комуникация. Е, ако имаш желание, време и сили само да го прегърнеш, без думи А като се успокои, може и да го изслушаш, да му окажеш морална подкрепа, да му вдъхнеш надежда, че нещата ще се подредят. Сега, всички жени тук ще ми наскачат, ние нямаме ли нерви и необходимости някой да ни успокоява в края на деня, какви мъже са тези нашите, незрели деца, до кога да ги отглеждаме и въобще ние да не сме им майки, къде една жена да си изприказва неизприказваното в края на деня, като се нерви мъж й и не й дава думичка да прошепне ... Ми, това е семейството, жената да приюти мъжа, съвсем малка първа крачка от нас, женско начало, малко компромисче, за да има съответен жест след това от негова страна Ние с мъжа ми имаме един навик - мием чиниите заедно (ползата от липса на миялна машина) късно вечерта, когато вече сме изслушали децата на вечеря и те са в стаята си, за да си изприказваме какво станало през деня. Не че това е панацея някаква за проблема с нервността, но всеки има необходимост от доверен слушател и защо да не е партньора до нас... Като нямаме традиции с изповедниците в църквата