Аз съм значи нещо средно между теб и мъжа ти :Р... Не обичам да говоря, но може би заради подобни семейни проблеми, и у мен е останала някаква неудовлетворена нужда да споделям. Вероятно защото съм по-творчески настроен, понякога го правя чрез писане. Хубавото е, че човек така може да запази дистанция, лошото е, че ненавистта която срещаш в директен разговор, я срещаш дори още по-силно по този начин. Първо, не всичи имат способността да се изразяват добре, и ако ти го покажеш, ти завиждат. Второ, ако имаш акъл, можеш да напишеш нещо по-структурирано, по-умно, и отсреща се чувстват като кретени (тези които имат достатъчно акъл за това де...). Заблеязал съм, че хората които повече говорят (и ги наричат не особено правилно екстровертни), са свикнали на стандартни реплики, които доста добре владеят. Докато на мен ми трябва да се замисля, и често това което би било смислено и правилно да кажа, би било и неподходящо имайки предвид публиката. Същите тези хора обаче, когато се излезе от стандартната размяна на реплики, често толкова не знаят какво да кажат, че си вкарват абсолютни автоголове. Изобщо, човек за да се оправя добре с външния свят, трябва много добре да знае кога, дали и как да говори. Това разбира се прави много изкуствени нещата, но и самият живот е такъв, така че е напълно логично... Истината е много проста - всички искат да се изкарат "не-егоисти", за да не бъдат отритнати от останалите егоисти. Разбира се, те очакват същото, защото самите те са егоисти. Много рядко можеш да намериш приятели с които да си спестите тази игра. Но не мисля, че това значи, че споделянето дори в този случай е уместно. Ако е нещо по-дълбоко и лично... не мисля, че има кой да те разбере. И тъй като те пък ще се чувстват гузни от това, защото ти очакваш от тях това, ефектът ще е обратен. Ще увеличат дистанцията. На колкото и добри и социални същества да се правим, човекът си остава едно самотно същество, можещо да осъществи истинска и дълбока връзка, единствено със самото себе си...