Първо ще продължа с Шопенхауер:"Който обаче е усвоил напълно поученията на моята философия и е осъзнал, че цялото ни съществуване е нещо, което би било по-добре да го няма и чието отхвърляне е върховна мъдрост, той не ще има големи очаквания спрямо никое явление или състояние, не ще се стреми страстно към нищо на този свят, нито ще жали безмерно за провала на някой замисъл, а ще се проникне от Платоновата мъдрост:"А и нищо от човешките дела не си заслужава голяма мъка."
Виж, основното ми образование е психология, по тази причина аз възприемам човека просто като един биологичен вид, с големи претенции за съвършенство по отношение на останалите животни. Защо непременно трябва да бъде търсена цел на човешкото съществуване? Ами ако наистина няма такава, това по-щастливи или по-нещастни ще направи хората? Ами ако има такава и тя е неприемлива за нас? Нещастен ли се чувстваш от това, че сме като животните, а не сме само душа?