Говоря за това че много хора отказват да приемат реалността и винаги търсят качества в другия, които не могат да имат. Те правят това защото не могат и не искат да свикнат с идеята че той е поредния човек, който може би идва и си заминава от техния живот. От тук идва и сляпата вяра, която е според мен е пагубна за хората.
Не е ли това качество породено от trial-and-error идеята, т.е. че докато стигнем до наистина подходящ на нас партньор, съдбата ни сблъсква с други хора в които ние се влюбваме, после разделяме, преживяваме, съвземаме и пак се надяваме следвашия човек да е подходящия.
В това е опорочеността за която говоря. Със всеки следващ човек ние все по-трудно приемаме идеята че не става и не приемаме че той е един обикновен човек със своите грешки.
Опорочеността идва също от това че хората трудно преживяват разделите, а света е устроен така че докато стигнеш до наистина подходящия човек, всеки от нас минава през не малко раздели. Някои през повече, други щастливци през по-малко.
Ами егото? Егото, което се стреми на всяка цена нещата да бъдат доведени до край, въпреки че човек усеща подсъзнателно че в това няма смисъл.
Как да кажем на нашето его че в много случаи едни такива "загуби" са най-хубавото за нас?
Не сте ли усещали моментите в които харесвате някого, може би обичате и се стремите всичко между вас да е ок, но с времето осъзнавате че си биете главата в стената . . . Но не можете да спрете, а по-хубаво . . .
За това говоря. Духовното израстване за което толкова много се говори тук, не е в четенето на книги, не е и в натрупания житейския опит.
То е в живеене в баланс с нас самите и в намиране на пътя към нашето подсъзнание. В осъзнаването.

Наско