А защо не пишеш какво е твоето разбиране за прошката , а се заяждаш с мен?

Точно за него пиша, поднесла си ми класически пример на тепсия, много често срещана самозаблуда що е "прошка".
Примерът:
1. Създавам си дългогодишни отношения с друг човек, в тях с времето се натрупват недоволства и напрежения спрямо мен, които неглижирам.
2. Възниква ситуация, в която трупаното недоволство на другия от мен изненадващо изригва във вербална агресия. Аз нямам вина в конкретната ситуация, но човекът ме обвинява първосигнално. Защо?
3. Хващам се за спасителна сламка - човекът бил ядосан за друго, но пренасочил агресията си срещу мен. Значи, не съм аз причината и виновната, той е виновен за грубото си отношение. Много ми се иска да вярвам в невинността си, такова обяснение идеално ме устройва и не задълбавам повече в търсене на отговори на въпроса "защо?"
4. Великодушно му прощавам - аз съм един благороден, способен на прошка и прощаващ човек. Давам се за пример.

Моето разбиране за прошката - да, ама не. Такава ситуация е светеща и пищяща аларма, че нещо в отношенията ми с другия човек не е наред. Особено, когато другия го познавам много добре от бебе, защото аз съм го отгледала. /но и в други случаи пак трябва да се помисли добре/. Избягвам, потушавам мометния конфликт, но започвам много надълбоко да търся отговор на въпроса от 2т. "Защо?" Първосигналното формално обяснение не ме устройва. Да се самозалъгвам "ама той си е такъв", също. Тази непремерена агресия срещу мен е симптом, че нещо не е наред в нашите отношения между МЕН и НЕГО, външните фактори са без значение. Той подозира, че АЗ имам вина за ситуацията, която го е провокирала да ми избухне - значи ми няма доверие. Ако ми имаше, първо щеше да пита каква би могла да е причината - в случая, за стомашното неразположение на бебето, а не да си прави прибързани изводи, че е болно, защото АЗ съм му дала неподходяща храна и да ме разпитва като престъпник. Защо другият човек е изгубил доверието си в мен? Още повече, той ми е син, откакто се е родил и като малък винаги е имал безусловно доверие в родителката си. Такъв тип доверие се губи много бавно, много трудно и не от една едничка ситуация. Значи аз съм отговорна за това с някакви мои от години натрупвани действия, които съм неглижирала или вярвала, че са правилни, за да докарам този човек дотам, че открито, грубо и злобно /по твои думи/ да се съмнява в мен и собствената ми непогрешимост. Какви са те? Къде сбърках?

Ще се размисля дълбоко, ще проведа внимателно разговор с другия човек, за да разбера повече за мисловните, а най-вече чувствените процеси, които са протекли в главата му, за да я докараме до конкретната случка. И чак, когато добре разбера, осъзная и приема собствената си вина за изгубеното доверие, ще съм готова за акта на прошката. Естествено, вече ще осъзнавам, че първо АЗ следва да я поискам за това, че съм пропиляла, без да се усетя такова голямо, дарено ми богатство, като доверието на дете към майка му.

Искането и даването на прошка формално и първосигнално две пари не струва и нищо не променя качествено, докато не се изясни и осъзнае как се е стигнало до ситуацията и отношенията, в които някому е нужна. И без ясна визия как да не се повтаря тя за в бъдеще.

В общи линии, това е.

ЗАБРАНА ОТ: UnicaDonna, sladunka medunka, Liya, saksun, NUT, jumbles