Re: / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

Бях в детската градина, когато ни наредиха всички момченца, за да ни провери слабините чичкото. Той погледна моите, пипна там нещо и това беше... Докато няколко дена по-късно майка ми не ми каза в императив, че трябва да ме оперират в Пирогов. Нямах думата въобще и когато й казах, че не искам, тя ми кресна уплашено – ей такова ли искаш да ти стане?!

Мисля, че на другия ден вече бях поел в една носилка из коридорите на тази къща на ужасите с прикрепена система, която (тогава не ми казаха, но аз сега подозирам това) е вливала в тялото ми коктейл от специално дозирани наркотици. След това помня, че бях закаран в една голяма зала с огромни (за моето детско съзнание, свикнало на малкото си тяло) прожектори, където ме преместиха на операционна маса, обездвижиха ме с кожени колани и след това една жена насочи към лицето ми прозрачна маска... Аз (искайки да разбера колко време ще ме оперират) казах "Колкооооооооооооооооо....." и това е последното, което помня от този епизод.

Следващото, което помня, е че се събудих в тъмна стая, погледнах към слабините си и иронията беше, че те бяха станали "ей такива" пост-фактум операцията, а не пре-... Видях превръзка с риванол и ги измерих – бяха станали толкова големи, колкото да ги обхвана с двете си ръце допирайки ляв палец до десен и дясно кутре до ляво.

А, чакай... Не го разказвам хронологически правилно. Преди да поема към залата имаше престой от поне една нощ, през който някакви батковци ни плашеха нас, бедните жертвички, че ще ни оперират без упойка.

Та след като се събудих след операцията, после имаше двуседмичен престой, през който ни биеха инжекции в десните бедра триразово – сутрин, обед и вечер. Първото ядене беше в някаква стерилна кухня, където ме чакаше порцеланова чиния с пилешка супа, в която имаше хрущяли. Аз хрущяли не ям и като ги усетих в устата си, директно повърнах някакво малко количество пилешка супа а ла Пирогов (натъкнах се на хрущялчето още на първите няколко лъжици) и понеже съм културен и не повръщам по масата, си запуших устата с ръка и тръгнах из коридорите да търся тоалетната. Добре че срещнах някакъв лекар, който попитах къде е WC-то на жестомимичен език. Показа ми къде е и отидох да изплюя гадостта там.

Ден след ден – инжекции, а родители не пускаха. Един късметлия имаше вещ и сръчен баща, който успя да му вкара контрабандно един вързоп с шоколади и детски списания. Прокрадна се под прозореца, метна му едно въже (мисля, че бяхме на 2-я етаж), завърза вързопа за въжето и детето го изтегли горе. Моят, за съжаление, не беше толкова способен, та само мина веднъж да ми види нещастната физиономия.

Помня, че най-гадно беше махането на конците, понеже хлъзгането на ултраострия скалпел по тях гъделичкаше ужасно, а лекарката ни предупреди изрично, че при едно грешно движение може да ни изтекат червата.

След това, разбираш, тялото ми беше увредено за цял живот и до ден-днешен понякога чувствам слабост долу вляво над пубиса, където е белега. Принципно ако се претоваря крайно, бих могъл да скъсам коремната стена, тъй като то е като заварка – слаба точка в конструкцията на тази стена.

Всичко това, за да има работа за хирурзите. Хидроцеле обикновено се разсейва по време на пубертета, но никой не ми даде шанс за такава разсейка.