Автор: Добромир Димитров
Статия от личния му блог





Много от нещата, изложени в тази доста агресивна статия на Лорънс Стивънс звучат грубо и несправедливо. За да неутрализирам поне отчасти остротата му искам да отбележа, че по-голямата част от фундаменталните психологически теории са плод на труда именно на психиатри, но психиатри осъзнали ограниченията налагани им от тяхната собствена професия.
Въпреки това, със съдържанието (а не с тона) на някои от споменатите по-долу факти съм принуден да се съглася. С други, съм недотам съгласен или поне бих ги формулирал по-меко. Не знам дали статията му ще накара психиатрите да се замислят върху това лекари ли са или не, но искрено се надявам да ги накара да преосмислят изоставащата от времето си идея за обекта и методологията на практиката им.
И тъй като професионалната етика не ми разрешава да бърникам без разрешение в чужди материали, взех йезуитското решение да публикувам статията без изменения, но да изложа в основни линии становището си в този кратък увод.
Самият аз не съм сигурен дали психиатрията трябва да бъде премахната изцяло от списъка на медицинските специалности, но наблюденията ми върху психиатричната практика в България показват, че след първите години на работата си като психиатри, те определено не са лекари в общоприетия смисъл на думата. Частта от медицинското образование, която използват практикувайки професията си, се ограничава в тясно специализираната част от фармакологията, която касае лекарствените средства повлияващи периферната и централнаа нервна система, както и глава V от МКБ 10... и май това е всичко.
При диагностициране на психична болест се процедира по един и същи начин. Тъй като често симтоматиката на някои соматични заболявания се припокрива отчасти или изцяло със симптоматиката на някои психични заболявания, процедурата, която трябва да се следва е първо, да се изключат посредством стандартни медицински изследвания евентуалните соматични причинители на симптомите и едва тогава да се заключи, че става въпрос за психично, а не за физиологично заболяване. Въпросните медицински изследвания не се осъществяват от психиатри, а от други медицински специалисти в съответната област.
Обективността изисква да признаем, че може би медицинската подготовка им е необходима за да могат да направят диференциацията между соматичното и психичното. На практика обаче това не е необходимо, тъй като при диагностиката, особено при диференциалната диагностика на психичната болест е задължително, да се изключат евентуалните соматични причинители на болестта, което ги задължава да изпратят пациентите си за съответните медицински изследвания при квалифицирани представители на съответните специалности, от които психиатрите не е необходимо да разбират въобще. За тях би трябвало да е достатъчно да знаят има ли, или не соматичен причинител, за да предприемат или не, лечението, което е в тяхната област.
По отношение на самото лечение ситуацията също е доста трагична. В повече от 80% от случаите на консултации при психиатър ходят хора с невротични проблеми. Категорично установен е факта, че медикаментозната терапия НЕ ЛЕКУВА невротични заболявания. В най-добрия случай се получава временно отшумяване (или задържане) на персистиращия невротичен симптом или синдром, който с времето се завръща и с нова сила вгорчава живота на страдащия пациент.
Тук разбира се не твърдя, че невротиците не трябва да се третират медикаментозно.
Ситуацията би трябвало да изглежда така – и тежките психични заболявания и невротичните състояния трябва да се лекуват успоредно с медикаменти и психотерапия (или психологическо консултиране). Но докато при тежките заболявания водеща трябва да е медикаментозната терапия, а психотерапията или консултирането трябва да са на втори план, то при невротичните заболявания нещата трябва да са диаметрално противоположни. На първо място психотерапията или консултирането, а на второ медикаментозната терапия, чиято ЕДИНСТВЕНА цел би трябвало да бъде стабилизиране на състоянието на невротика, докато психотерапията свърши своето.
Което ще рече, че психиатри и психолози трябва да работят в екип и да допълват всеки със своята част работата общата картина на състоянието на пациента само и единствено с цел неговото ефективно лечение.
А сега ви оставям в ръцете на Лорънс Стивънс.


ЗА­ЩО ПСИ­ХИ­АТ­РИ­Я­ТА ТРЯБ­ВА ДА БЪ­ДЕ ПРЕ­МАХ­НА­ТА КА­ТО МЕДИЦИН­С­КА СПЕ­ЦИ­АЛ­НОСТ

Ло­рънс Сти­вънс,
Док­тор на юри­ди­чес­ки­те на­у­ки

Пси­хи­ат­ри­я­та тряб­ва да бъ­де пре­мах­на­та ка­то медицинс­ка спе­ци­ал­ност, тъй като ме­ди­цин­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние не е не­об­хо­ди­мо, и до­ри не по­ма­га, при консултирането, или т.н. пси­хо­те­ра­пия, за­що­то въз­п­ри­е­ма­не­то на ду­шев­ни­те заболявания, ка­то би­о­ло­ги­чес­ко яв­ле­ние, е пог­реш­но. Психиат­рич­но­то “ле­че­ние”, освен кон­сул­ти­ра­не­то или психоте­ра­пи­я­та (най-ве­че хап­че­та и елек­т­ро­шок) ,по-ско­ро нара­ня­ва, от­кол­ко­то по­ма­га на хо­ра­та. Ле­ка­ри­те с непсихиатрич­ни спе­ци­ал­нос­ти са по-под­гот­ве­ни от психиатри­те да ле­ку­ват ис­тин­с­ки­те мо­зъч­ни за­бо­ля­ва­ния, а възприемане­то на пси­хи­ат­ри­я­та ка­то ме­ди­цин­с­ка специалност, от стра­на на ле­ка­ри­те с неп­си­хи­ат­рич­ни специал­нос­ти, е неп­ра­вил­но въз­п­ри­е­ма­не на ме­ди­цин­с­ка­та про­фе­сия ка­то ця­ло.
По ду­ми­те на Зиг­мунд Фройд в кни­га­та му “Въп­ро­сът с пси­хо­а­на­ли­за­та, практику­ва­на от ли­ца без ме­ди­цин­с­ко образова­ние”: “...пър­ви­ят проб­лем е, че в медицин­с­ко­то учили­ще ле­ка­рят по­лу­ча­ва об­ра­зо­ва­ние, ко­е­то е по­ве­че или по-мал­ко обрат­но­то на то­ва, от ко­е­то ще има нуж­да в подготов­ка­та си за пси­хо­а­на­ли­за.” Нервните за­бо­ля­ва­ния наис­ти­на са не­же­ла­но ус­лож­не­ние, зат­руд­няващо как­то за терапев­ти­те, та­ка и за юрис­п­ру­ден­ци­я­та и воен­н­а­та служ­ба. Но те съ­щес­т­ву­ват и са пред­мет на ме­ди­ци­на­та. Медицинското об­ра­зо­ва­ние, оба­че, не пра­ви ни­що, бук­вал­но ни­що, за тях­но­то раз­би­ра­не и ле­че­ние... Би би­ло до­ня­къ­де при­ем­ли­во, ако медицинското об­ра­зо­ва­ние прос­то не бе в състо­я­ние да да­де на ле­ка­ри­те ня­как­ва ориен­та­ция в об­ласт­та на нев­ро­зи­те. То оба­че, пра­ви по­ве­че: из­г­раж­да у тях не­вяр­но и вред­но от­но­ше­ние... ана­ли­тич­но­то обу­че­ние би след­ва­ло да включ­ва об­лас­ти на знанието, ко­и­то са да­леч от ме­ди­ци­на­та и, с ко­и­то ле­ка­рят не се сблъс­к­ва в сво­я­та практи­ка: ис­то­рия на ци­ви­ли­за­ци­я­та, ми­то­ло­гия, пси­хо­ло­гия на рели­ги­я­та и литературни нау­ки. Ако не е “на ти” с те­зи на­у­ки, анализаторът не мо­же да нап­ра­ви нищо с го­ля­ма част от своя ма­те­риал­. Ка­то ком­пен­са­ция, го­ля­ма­та част от преподаваното в та­ка на­ре­че­ни­те ме­ди­цин­с­ки учи­ли­ща не е от ни­как­ва пол­за за не­го ка­то ле­кар. Поз­на­ни­я­та по ана­то­мия на пи­щя­ла, на струк­ту­ра­та на въг­ле­хид­ра­ти­те, на че­реп­ни­те нер­ви, по същест­ву­ва­щи­те бак­те­ри­ал­ни за­бо­ля­ва­ния и сред­с­т­ва­та за лечение­то им, по се­рум­ни­те ре­ак­ции и не­оп­лаз­ми­те – ця­ло­то то­ва зна­ние, ко­е­то несъмне­но е с най-ви­со­ка стой­ност са­мо по се­бе си, все пак ня­ма ни­как­во зна­че­ние за не­го. То не го интере­су­ва и ни­то му по­ма­га ди­рек­т­но да раз­бе­ре ед­на невроза и да я изле­ку­ва, ни­то доп­ри­на­ся за изос­т­ря­не­то на оне­зи ин­те­лек­ту­ал­ни въз­мож­нос­ти, ко­и­то се изис­к­ват от профе­си­я­та му... Нес­п­ра­вед­ли­во и не­це­ле­съ­об­раз­но е да се опит­ва­ме да при­ну­дим един чо­век, кой­то ис­ка да ос­во­бо­ди няко­го дру­ги­го от мъ­че­ни­я­та на фо­би­я­та или ма­ни­я­та, да поеме по оби­кол­ния път на ме­ди­цин­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние. Подоб­но усилие не би има­ло ни­ка­къв ус­пех...” (У.У. Нор­тън и Ко., Инк., стр. 62, 63, 81, 82). В пос­лес­ло­ва към кни­га­та си д-р Фройд пи­ше: “Пре­ди из­вес­т­но вре­ме под­ло­жих на анализ (пси­хо­а­на­ли­за) мой ко­ле­га, кой­то бе­ше ка­те­го­рич­но про­тив иде­я­та ня­кой да се за­ни­ма­ва с ме­ди­цин­с­ка дей­ност без да е ме­ди­цин­с­ко ли­це. Аз му ка­зах: “Ра­бо­тим ве­че по­ве­че от три ме­се­ца. В кой мо­мент от на­ша­та ра­бо­та съм имал по­вод да се въз­пол­з­вам от мо­и­те ме­ди­цин­с­ки поз­на­ния?” Той приз­на, че та­къв слу­чай не е има­ло”. (стр. 92-93). След ка­то д-р Фройд пра­ви те­зи бе­леж­ки вър­ху соб­с­т­ве­ния си ме­тод на психотерапия – пси­хо­а­на­ли­за­та, не виж­да­ме за­що тряб­ва да е раз­лич­но за дру­ги­те ви­до­ве “психотерапия” или консултиране. В кни­га­та си за тър­се­не на под­хо­дя­щия психотерапевт Ман­ди Аф­тел, ма­гис­тър по ху­ма­ни­тар­ни на­у­ки, и Ро­бин Ла­коф, док­тор на науките, пра­вят след­но­то наблюдение: “Ис­то­ри­чес­ки, всич­ки фор­ми на “разговорната” пси­хо­те­ра­пия про­из­ли­зат от пси­хо­а­на­ли­за­та, раз­ра­бо­те­на от Зиг­мунд Фройд и учениците му... По-но­ви­те мо­де­ли се отклоня­ват в по-го­ля­ма или по-мал­ка сте­пен от психоанализата, но всич­ки те имат един и същ про­из­ход. Пора­ди то­ва те всич­ки са по-ско­ро по­доб­ни, от­кол­ко­то различ­ни” (Ко­га­то го­во­ре­не­то не е ев­ти­но, или как да открием най-под­хо­дя­щия те­ра­певт, без да зна­ем от­къ­де да за­поч­нем, Уор­нър Букс, 1985, стр. 27).
Ако смя­та­те, че съ­щес­т­ву­ва­не­то на пси­хи­ат­ри­я­та, ка­то ме­ди­цин­с­ка спе­ци­ал­ност, е оп­рав­да­но от на­ли­чи­е­то на биологич­ни при­чи­ни за та­ка на­ре­че­ни­те ду­шев­ни или емоционал­ни раз­с­т­ройс­т­ва, вие гре­ши­те. През 1988 г. в Но­вия на­ръч­ник по пси­хи­ат­рия на Хар­вард, Сей­мор С. Ке­ти, магистър по ху­ма­ни­тар­ни на­у­ки, проф. Еме­ри­тус, професор по нев­ро­ло­гич­ни на­у­ки в пси­хи­ат­ри­я­та и Сти­вън Мал­т­хис, док­тор на науките, до­цент по пси­хо­би­о­ло­гия, и два­ма­та от хар­вар­д­с­кия ме­ди­цин­с­ки фа­кул­тет, каз­ват: “Неп­ре­ду­бе­де­но­то про­чи­та­не на най-но­ва­та ли­те­ра­ту­ра не да­ва очак­ва­но­то изясня­ва­не на ка­те­хо­ла­ми­но­ва­та хи­по­те­за, ни­то убе­ди­тел­ни до­ка­за­тел­с­т­ва за дру­ги био­ло­гич­ни раз­ли­ки, ко­и­то характеризи­рат мо­зъ­ка на па­ци­ен­ти­те с пси­хич­ни разстройства” (Хар­вард Юни­вър­си­ти Прес, стр. 148). Та­ка наре­че­ни­те ду­шев­ни или емо­ци­о­нал­ни “раз­с­т­ройс­т­ва” се причи­ня­ват от не­щас­тен жи­вот, не от би­о­ло­ги­я­та. Ня­ма биоло­ги­чес­ка ос­но­ва за “ду­шев­ни­те или емо­ци­о­нал­ни разстройс­т­ва”, въп­ре­ки спекулатив­ни­те те­о­рии, ко­и­то чу­ва­те. Мо­зъ­кът е ор­ган на тя­ло­то и без съм­не­ние, той мо­же да боледу­ва, но ни­кое от за­бо­ля­ва­ни­я­та, кои­то днес смя­та­ме за пси­хич­ни, не е след­с­т­вие от за­бо­ля­ва­не на мо­зъ­ка. Лип­с­ват ва­лид­ни би­о­ло­гич­ни тес­то­ве, потвърждаващи на­ли­чи­е­то на та­ка на­ре­че­ни­те ду­шев­ни бо­лес­ти. За­бо­ля­ва­ни­я­та, ко­и­то днес смя­та­ме за пси­хич­ни, са пси­хо­ло­гич­ни, не би­о­ло­гич­ни. Лечени­е­то, ко­е­то в на­ши дни се про­веж­да, е би­о­ло­гич­но, но ед­но мо­дер­но пси­хи­ат­рич­но ле­че­ние, ко­е­то не включ­ва изслуш­ва­не и пред­ла­га­не на съ­вет, е тол­ко­ва без­с­мис­ле­но, кол­ко­то да се опитваш да раз­ре­шиш ком­пю­тъ­рен соф­ту­е­рен проб­лем, ра­бо­тей­ки вър­ху хар­ду­е­ра. Като про­фе­сор по психиат­рия, То­мас Саз е ка­зал: “Опи­ти­те да се ле­ку­ват та­ка наречени­те ду­шев­ни бо­лес­ти чрез ра­бо­та вър­ху мо­зъ­ка, са като опи­ти­те да се сва­лят рек­ла­ми­те за ци­га­ри от те­ле­ви­зи­и­те, като по­ви­ка­те те­ле­ви­зи­о­нен тех­ник да ре­мон­ти­ра те­ле­ви­зо­ра ви”. (Вто­ри­ят грях, Ан­кор Прес, 1973, стр. 99). Тъй ка­то липса­та на здра­ве не е при­чи­на за проб­ле­ма, ме­ди­цин­с­ко­то ле­че­ние не е ре­ше­ние.
В пос­лед­но вре­ме все по­ве­че се приз­на­ва безполезността на пси­хиат­рич­но­то “лече­ние” от ле­ка­ри с непси­хи­ат­рич­ни спе­ци­ал­нос­ти, от мла­ди ле­ка­ри, то­ку-що завърши­ли ме­ди­цин­с­ки­те уни­вер­си­те­ти, от лаи­ци и от са­ми­те пси­хи­ат­ри. То­ва е описано от Марк С. Голд, пси­хи­а­тър, в кни­га, пуб­ли­ку­ва­на през 1986 г. , озаг­ла­ве­на “Доб­ра­та но­ви­на от­нос­но деп­ре­си­и­те”. Той каз­ва: “Пси­хи­ат­ри­я­та е бол­на и уми­ра”, а през 1980 г. – “по-мал­ко от по­ло­ви­на­та бол­нич­ни пси­хи­ат­рич­ни длъж­нос­ти се за­е­мат от спе­ци­а­лис­ти, завършили аме­ри­кан­с­ки ме­ди­цин­с­ки уни­вер­си­те­ти”. Авторът споменава, че ос­вен пре­ка­ле­но мал­кия брой ле­ка­ри, же­ла­е­щи да ста­нат пси­хи­ат­ри, “та­лан­тът е спад­нал до още по-нис­ко ниво”. На­ри­ча го “то­та­лен от­лив от пси­хи­ат­ри­я­та”. Каз­ва, че се­га за­вър­ш­ва­щи­те ле­ка­ри “виж­дат, че пси­хи­ат­ри­я­та не е в син­х­рон с ос­та­на­ли­те медицин­с­ки спе­ци­ал­нос­ти, ня­ма авторитет и се об­ви­ня­ва в не­на­уч­ност”. Пси­хи­ат­ри­те са на дъно­то на ска­ла­та на зап­ла­ща­не в ме­ди­ци­на­та. Те пе­че­лят 30 % по-мал­ко от средния ле­кар”. Авторът споделя, че не­го­ви­те уни­вер­си­тет­с­ки пре­по­да­ва­те­ли са смятали, че про­ва­ля кариера­та си, из­би­рай­ки да ста­не пси­хи­а­тър (Бан­тарн Букс, стр. 15, 16, 19, 26). В дру­га кни­га, пуб­ли­ку­ва­на през 1989 г., д-р Голд опис­ва “как пси­хи­ат­ри­я­та е из­пад­на­ла в със­то­я­ни­е­то, в ко­е­то е днес: ниско уважавана спе­ци­ал­ност, пре­неб­рег­ва­на от най-доб­ри­те ме­ди­цин­с­ки да­ро­ва­ния, чес­то не­е­фек­тив­на”. Той го на­ри­ча “тъж­но състо­я­ние, в ко­е­то пси­хи­ат­ри­я­та се нами­ра днес”. (“Доб­ра­та но­ви­на от­нос­но паниката, безпокойс­т­во­то и фо­би­и­те”, Ви­лард Букс, стр. 24 и 48). В броя на спи­са­ние “Психо­ло­ги­я­та днес” от но­ем­в­ри/де­кем­в­ри 1993 г. пси­хи­а­тъ­рът М. Скот Пийк е цитиран с из­каз­ва­не­то си, че “пси­хи­ат­ри­я­та е пре­жи­вя­ла пет се­ри­оз­ни про­ва­ла”, включва­щи “не­а­дек­ват­ни из­с­лед­ва­ния и те­о­рия” и “нарастваща ло­ша ре­пу­та­ция” (стр. 11). В увод­на­та ста­тия на Уол Стрийт Джър­нъл от 1985 г. се каз­ва, че “пси­хи­ат­ри­я­та оста­ва най-зап­ла­ше­на­та от всич­ки ме­ди­цин­с­ки специалности”, ци­ти­рай­ки фак­та, че “пси­хи­ат­ри­те са сред най-зле пла­те­ни­те аме­ри­кан­с­ки ле­ка­ри” и че “от­но­си­тел­но мал­ко спе­ци­а­лис­ти, за­вър­ш­ва­щи аме­ри­кан­с­ки­те ме­ди­цин­с­ки уни­вер­си­те­ти, се на­соч­ват към пси­хи­ат­ри­я­та”, и че “психиатри­я­та гу­би об­щес­т­ве­но ува­же­ние” (Ха­ри Шварц, “Минала­та сла­ва на пси­хи­ат­ри­те?”, Уол Стрийт Джър­нъл, 15.07.1985 г., стр. 18).
Нис­ка­та ре­пу­та­ция на пси­хи­ат­ри­я­та в очи­те на лекарите, прак­ти­ку­ва­щи медицина (то­ест, ле­ка­ри­те с дру­ги ме­ди­цин­с­ки спе­ци­ал­нос­ти), е илюс­т­ри­ра­на в “Как се ста­ва пси­хи­а­тър”, ав­то­би­ог­ра­фич­на­та кни­га на д-р Дей­вид Вис­кът, пуб­ли­ку­ва­на през 1972 г., в ко­я­то опис­ва как­во оз­на­ча­ва да си спе­ци­а­ли­зант по пси­хи­ат­рия (т.е., ле­кар, кой­то се обу­ча­ва за пси­хи­а­тър): “ От­к­рих, че кол­ко­то и при­я­тел­с­ки да се дър­жа с другите спе­ци­а­ли­зан­ти, те гле­да­ха на пси­хи­ат­ри­те ка­то на шар­ла­та­ни или ма­гьос­ни­ци”. Той ци­ти­ра ду­ми­те на специализант по хи­рур­гия: “Вие, пси­хи­ат­ри­те, на­ис­ти­на сте петно за про­фе­си­я­та. Пси­хи­ат­ри­я­та тряб­ва да бъ­де пре­мах­на­та от ме­ди­цин­с­ки­те универ­си­те­ти и сло­же­на във фа­кул­те­та по ар­хе­о­ло­гия или ан­т­ро­по­ло­гия за­ед­но с другите ма­гии”. “Чувст­вам се по съ­щия на­чин”, каз­ва Джордж Мас­лоу, специа­ли­зант по аку­шер­с­т­во...” (стр. 84-87).
Би би­ло доб­ре, ако при­чи­на­та за упа­дъ­ка на психиатрията, кой­то д-р Голд и други опис­ват, е нарастващото приз­на­ние от уве­ли­ча­ващ се брой хо­ра, че пробле­ми­те, ко­и­то до­веж­дат хо­ра­та при пси­хи­а­тъ­ра, ня­мат нищо об­що с би­о­ло­гич­но­то здра­ве и пора­ди то­ва биологичното ле­че­ние не мо­же да им по­мог­не. Но, за съжаление, вя­ра­та в би­о­ло­гич­ни­те те­о­рии за та­ка на­ре­че­ни­те ду­шев­ни бо­лес­ти е по-сил­на от вся­ко­га. Вероят­но най-важната при­чи­на за упа­дъ­ка на пси­хи­ат­ри­я­та е осъз­на­ва­не­то от нарастващ брой хо­ра, че те­зи, ко­и­то тър­сят по­мощ от профе­си­о­на­лис­ти в об­ласт­та на пси­хич­но­то здра­ве, ряд­ко имат пол­за от то­ва.
Е. Фу­лър То­ри, пси­хи­а­тър, осъз­на­ва то­ва и го из­тък­ва в кни­га­та си “Смърт­та на пси­хи­ат­ри­я­та” (Чил­тън Бук Ко., 1974 г.). В та­зи кни­га д-р То­ри с не­о­би­чай­на яс­но­та на възпри­я­ти­е­то и из­ра­за, как­то и сме­лост, каз­ва: “за­що психиатрия­та в нас­то­я­ща­та й фор­ма е дес­т­рук­тив­на и за­що тряб­ва да ум­ре”. (Ци­та­тът е от ре­зю­ме­то на ко­ри­ца­та на книга­та). Д-р То­ри по­соч­ва, че ре­ди­ца лекари са за­поч­на­ли да осъз­на­ват, че “мно­го психи­ат­ри са има­ли, по­не до ня­как­ва сте­пен, тре­вож­но­то и оза­да­ча­ва­що чув­с­т­во, че това, ко­е­то вър­шат, е на­пъл­но без­с­мис­ле­но и че ос­но­ва­та, вър­ху ко­я­то са гра­ди­ли профе­си­о­нал­ния си жи­вот, е илю­зор­на “ (стр. 199).
Ве­ро­ят­но по­ве­че­то ле­ка­ри ис­кат да вър­шат не­що конструк­тив­но, но психиатрията не е по­ле, на ко­е­то мо­гат да го вър­шат, не и в ка­чес­т­во­то им на ле­ка­ри – по съ­ща­та причина, по­ра­ди ко­я­то те­ле­ви­зи­он­ни­ят тех­ник, кой­то ис­ка да по­доб­ри качест­во­то на те­ле­ви­зи­он­ни­те прог­ра­ми, не мо­же да нап­ра­ви то­ва в ка­чес­т­во­то си на теле­ви­зи­о­нен тех­ник. В “Смърт­та на пси­хи­ат­ри­я­та” д-р То­ри твър­ди, че “В та­къв случай смърт­та на пси­хи­ат­ри­я­та не е не­га­тив­но яв­ле­ние” (стр. 200), тъй ка­то смърт­та на пси­хи­ат­ри­я­та ще до­ве­де до края на пог­реш­ния, глу­пав и неп­ро­дук­ти­вен под­ход към реша­ва­не на проб­ле­ми­те на хо­ра­та. Д-р То­ри твър­ди, че пси­хи­ат­ри­те имат са­мо две науч­но ле­ги­тим­ни и кон­с­т­рук­тив­ни ал­тер­на­ти­ви: или да ог­ра­ни­чат прак­ти­ка­та си до диаг­нос­ти­ци­ра­не и лечение на из­вес­т­ни­те мо­зъч­ни за­бо­ля­ва­ния (от ко­и­то, каз­ва той, стра­дат “не по­ве­че от 5% от хо­ра­та, ко­и­то на­ри­ча­ме душев­но бол­ни” (стр. 176), изоставяй­ки пси­хиа­т­рич­на­та практи­ка в пол­за на ме­ди­цин­с­ка­та и хи­рур­гич­на прак­ти­ка, леку­ва­щи по-ско­ро ре­ал­ни­те, от­кол­ко­то пред­по­ла­га­е­ми­те, но не­до­ка­зани и ве­ро­ят­но несъ­щес­т­ву­ва­щи мо­зъч­ни за­бо­ля­ва­ния, или да се пре­вър­нат в то­ва, ко­е­то д-р То­ри нари­ча “настойници” (а аз на­ри­чам “съ­вет­ни­ци”) в из­кус­т­во­то на живо­та, ка­то изоставят ро­ля­та си на ле­ка­ри. Раз­би­ра се, психи­ат­ри­те, ка­то ле­ка­ри, мо­гат да се вър­нат към ре­ал­на­та меди­цин­с­ка прак­ти­ка ка­то се­мей­ни ле­ка­ри или да специализи­рат в дру­ги об­лас­ти.
В ста­тия от спи­са­ние “Аме­ри­кан­с­ко здра­ве” 1991 г. д-р То­ри е ци­ти­ран с изказва­не­то му че про­дъл­жа­ва да вяр­ва, че пси­хи­ат­ри­я­та тряб­ва да бъ­де пре­мах­на­та като ме­ди­цин­с­ка специ­ал­ност: “Той на­ри­ча пси­хи­ат­ри­те ша­ма­ни, а Зиг­мунд Фройд – из­мам­ник. Поч­ти 20 го­ди­ни д-р Еду­ин Фу­лър То­ри при­зо­ва­ва към смърт­та на психиатри­я­та... Ни­що чуд­но, че Тори, на 53 г., е из­к­лю­чен от Аме­ри­кан­с­ка­та психиатрич­на асо­ци­а­ция (АПА) и на два пъ­ти е увол­ня­ван от длъж­нос­ти, фи­нан­си­ра­ни от На­ци­о­нал­ния ин­с­ти­тут по пси­хич­но здра­ве... В “Смърт­та на пси­хи­ат­ри­я­та” То­ри изла­га иде­я­та, че по­ве­че­то пси­хиа­т­рич­ни и пси­хо­те­ра­пев­тич­ни па­цие­н­ти ня­мат медицинс­ки проб­ле­ми. “...по­ве­че­то от хо­ра­та, прег­леж­да­ни от пси­хо­те­ра­пев­ти, са “тревож­ни­те здра­ви”. Те имат лич­нос­т­ни и меж­ду­лич­нос­т­ни проб­ле­ми и имат нуж­да от кон­сул­ти­ра­не, но то­ва не е ме­ди­ци­на – то­ва е обу­че­ние. И, ако пре­да­де­те хора­та с мозъч­ни за­бо­ля­ва­ния на нев­ро­ло­ги­я­та, а ос­та­на­ли­те – на об­ра­зо­ва­ни­е­то, то от психиатри­я­та на­ис­ти­на ня­ма да има нуж­да” (спи­са­ние “Аме­ри­кан­с­ко здра­ве”, ок­том­в­ри 1991 г., стр. 26).
Не­дос­та­тъ­кът за ця­ла­та ме­ди­цин­с­ка про­фе­сия в признава­не­то на пси­хи­ат­ри­я­та за ле­ги­тим­на ме­ди­цин­с­ка специ­ал­ност ми се изяс­ни до­ка­то се кон­сул­ти­рах с дерматолог от­нос­но ди­аг­но­за­та на бен­ка, ко­я­то по­доз­ри­тел­но ми приличаше на злокачес­т­ве­на ме­ла­но­ма. Дер­ма­то­ло­гът ми ка­за, че бен­ка­та на­ис­ти­на из­г­леж­да подозрител­но и тряб­ва да бъ­де пре­мах­на­та и че поч­ти ня­ма риск от то­ва. То­ва се случваше във вре­ме­то, ко­га­то пра­вех про­уч­ва­не вър­ху елек­т­ро­шо­ко­ва­та те­ра­пия, ко­е­то ре­зю­ми­рах в бро­шу­ра със заг­ла­вие “Психиатрич­но­то елек­т­ро­кон­вул­сив­но шо­ко­во лечение – прес­тъп­ле­ние сре­щу ху­ман­ност­та”. Бях на­ме­рил неопровержими доказателст­ва, че елек­т­ро­шо­ко­во­то ле­че­ние при­чи­ня­ва ув­реж­да­ния на мо­зъ­ка, за­гу­ба на па­мет­та и намалява­не на ин­те­ли­ген­т­ност­та, без да пре­мах­ва чув­с­т­во­то за по­тис­на­тост, или та­ка на­ре­че­на­та деп­ре­сия, как­то се твър­ди. По съ­що­то вре­ме бях чел за психиатрич­ни­те ле­кар­с­т­ва, ко­е­то за­си­ли впе­чат­ле­ни­е­то ми, че по­ве­че­то от тях, ако не и всичките, са не­е­фек­тив­ни по от­но­ше­ние на пред­наз­на­че­ни­е­то си. На­у­чих, че мно­го от най-ши­роко раз­п­рос­т­ра­не­ни­те психиат­рич­ни ле­кар­с­т­ва са нев­ро­ло­гич­но и психологичес­ки вред­ни, тъй ка­то пре­диз­вик­ват трай­ни мо­зъч­ни ув­реж­да­ния, ако се изпол­з­ват на съ­от­вет­ни­те те­ра­пев­тич­ни ни­ва достатъчно дъл­го вре­ме, как­то ста­ва, не са­мо с одоб­ре­ни­е­то, но и с нас­то­я­ва­не­то на пси­хи­ат­ри­те. Обяс­нил съм ос­но­ва­ни­я­та за мо­и­те из­во­ди в дру­га бро­шу­ра озаг­ла­ве­на “Пси­хи­ат­рич­ни­те ле­кар­с­т­ва – ле­че­ние или шар­ла­тан­с­т­во?”. Част от мен бе склон­на да при­е­ме, че дер­ма­то­ло­гът е ек­с­перт, на когото мо­же да се има до­ве­рие и че след­ва да му се поз­во­ли да нап­ра­ви мал­ка­та кож­на опе­ра­ция вед­на­га, как­то пред­ла­га­ше той. Но то­га­ва във въо­б­ра­же­ни­е­то ми из­п­лу­ва след­на­та сце­на: па­ци­ент вли­за в ка­би­не­та на друг дип­ло­ми­ран и офи­ци­ал­но приз­нат меди­цин­с­ки спе­ци­а­лист – пси­хи­а­тър. Па­ци­ен­тът каз­ва на психи­а­тъ­ра, че се чув­с­т­ва деп­ре­си­ран. Пси­хи­а­тъ­рът, кой­то спе­ци­а­ли­зи­ра в ам­бу­ла­тор­но елек­т­ро­шо­ко­во ле­че­ние, отговаря: “Ня­ма проб­лем. Ще се пог­ри­жим за то­ва. След око­ло час ще се по­чув­с­т­ва­те по-доб­ре. Прос­то лег­не­те на та­зи електро­шо­ко­ва ма­са, а аз ще пос­та­вя този ре­мък на гла­ва­та и мал­ко елек­т­род­но же­ле, за да свър­жа те­зи елек­т­ро­ди към глава­та ви...”.
Всъщ­ност ня­ма при­чи­на по­доб­ни сце­ни да не се наблюда­ват в пси­хи­ат­рич­ни­те кабинети и в на­ши дни. Ня­кои пси­хи­ат­ри на­ис­ти­на пра­вят елек­т­ро­шок в ка­би­не­ти­те си на ам­бу­ла­тор­ни па­ци­ен­ти. Да­вай­ки си смет­ка, че ле­ка­ри­те от дру­ги­те ме­ди­цин­с­ки и хирур­гич­ни спе­ци­ал­нос­ти при­е­мат биоло­гич­на­та пси­хи­ат­рия и ця­ло­то шар­ла­тан­с­т­во, ко­е­то тя пред­с­тав­ля­ва ка­то ле­ги­тим­на, се чу­дя да­ли ле­ка­ри­те от другите спе­ци­ал­нос­ти съ­що не зас­лу­жа­ват до­ве­рие. Из­ля­зох от ка­би­не­та на дер­ма­то­ло­га без бен­ка­та да е премах­на­та, ма­кар че по-къс­но се вър­нах и го на­ка­рах да я мах­не, но ед­ва след ка­то съб­рах мне­ния на дру­ги ле­ка­ри и поп­ро­че­тох по въп­ро­са. Прие­ма­не­то на би­о­ло­гич­на­та пси­хи­ат­рия за ле­ги­тим­на, от стра­на на ле­ка­ри­те от дру­ги­те спе­ци­ал­нос­ти, пос­та­вя под въпрос спо­соб­ност­та за ра­ци­о­нал­но мис­ле­не не са­мо на психи­ат­ри­те, но и на всич­ки лека­ри.
На 30.11.1990 г. в раз­го­вор­но­то шоу “Дже­рал­до” бя­ха по­ка­за­ни бив­ши жер­т­ви на елек­т­ро­шо­ко­ва­та те­ра­пия, ко­и­то раз­ка­за­ха как та­зи те­ра­пия и пси­хи­ат­рич­ни­те лекарс­т­ва са ги ув­ре­ди­ли. В шо­у­то учас­т­ва и пси­хо­а­на­ли­ти­ка Джеф­ри Ма­сън, кой­то каза: “Се­га ве­че зна­ем, че ня­ма дру­га ме­ди­цин­с­ка специ­ал­ност, при ко­я­то па­ци­ен­ти­те да се оп­лак­ват от приложе­но­то вър­ху тях ле­че­ние. В та­ки­ва пре­да­ва­ния ня­ма да срещне­те ди­а­бе­ти­ци, ко­и­то каз­ват: “Вие ни из­мъч­ва­те. Вредите ни. На­ра­ня­ва­те ни. Прес­та­не­те!” А пси­хиа­т­ри­те не же­ла­ят да слу­шат то­ва”. Про­фе­со­рът по пра­во в Харвар­д­с­кия уни­вер­си­тет Алън М. Дер­шо­виц е ка­зал, че “пси­хи­ат­ри­я­та не е на­уч­на дис­цип­ли­на” (“Про­ти­во­ре­чи­ви по­ка­за­ния в про­це­са “Хин­к­ли” ка­рат пси­хи­ат­ри­те да се тре­во­жат за ими­д­жа си”, Ню Йорк Таймс, 24.05.1982, стр. 11). Та­зи та­ка на­ре­че­на меди­цин­с­ка спе­ци­ал­ност не би­ва да се то­ле­ри­ра в медицинската про­фе­сия.
От по­доб­на мни­ма ме­ди­цин­с­ка спе­ци­ал­ност ка­то психиат­ри­я­та ня­ма нуж­да. При на­ли­чи­е­то на мо­зъч­ни заболява­ния или дру­ги би­о­ло­гич­ни проб­ле­ми, ле­ка­ри­те от истин­с­ки­те ме­ди­цин­с­ки спе­ци­ал­нос­ти, ка­то нев­ро­ло­гия, вътреш­ни бо­лес­ти, ендокриноло­гия и хи­рур­гия, са най-доб­ре под­гот­ве­ни­те за ле­че­ние­то им. Хо­ра­та с опит в по­до­бен вид лич­ни проб­ле­ми са най-доб­ре под­гот­ве­ни­те да да­ват консултации за спра­вя­не­то с те­зи проб­ле­ми.
Въп­ре­ки твър­де­ни­е­то на д-р То­ри, че пси­хи­ат­ри­те мо­гат да прак­ти­ку­ват ре­ал­но здра­ве­о­паз­ва­не ка­то се ог­ра­ни­чат до оне­зи 5% или по-мал­ко пси­хо­бол­ни, ко­и­то стра­дат от ре­ал­ни мо­зъч­ни ув­реж­да­ния, до­ри са­ми­ят той из­тък­ва, че все­ки път, ко­га­то за да­де­но със­то­я­ние, до­се­га счи­та­но за пси­хи­ат­рич­но, се от­к­рие фи­зи­чес­ка при­чи­на, със­то­я­ни­е­то се из­зем­ва от психи­ат­ри­я­та и се ле­ку­ва от ле­ка­ри с ня­коя от ре­ал­ни­те медицин­с­ки специ­ал­нос­ти. “Всъщ­ност, има го­лям брой извест­ни на ме­ди­ци­на­та за­бо­ля­ва­ния на мозъ­ка, с про­ме­ни как­то в струк­ту­ра­та, та­ка и във фун­к­ци­и­те. Ту­мо­ри­те, множествената скле­ро­за, ме­нин­ги­та и нев­ро­си­фи­ли­са са някои при­ме­ри за то­ва. Но тези за­бо­ля­ва­ния се счи­тат за невро­ло­гич­ни, а не пси­хи­ат­рич­ни. А раз­г­ра­ни­чи­тел­на­та ли­ния меж­ду тях е яс­но очер­та­на... ед­на от от­ли­чи­тел­ни­те чер­ти на пси­хи­ат­рия­та е, че все­ки път, ко­га­то се от­к­ри­ят при­чи­ни за пси­хич­ни­те “бо­лес­ти”, със­то­я­ни­я­та се из­зем­ват от психиатрия­та и се пре­да­ват на дру­ги спе­ци­ал­нос­ти. Тъй ка­то се оказ­ва, че психичните бо­лес­ти са ис­тин­с­ки, мон­го­лиз­ма и фе­нил­ке­то­ну­рията се въз­ла­гат на педиат­ри­я­та; епи­леп­си­я­та и нев­ро­си­фи­ли­са ста­ват пред­мет на нев­ро­ло­ги­я­та, а делириума в ре­зул­тат от ин­фек­ци­оз­ни бо­лес­ти се ле­ку­ва от ин­тер­нис­ти... Чо­век ос­та­ва с впе­чат­ле­ни­е­то, че пси­хи­ат­ри­я­та е хра­ни­ли­ще за всич­ки мо­зъч­ни за­бо­ля­ва­ния, за които ня­ма из­вес­т­ни причи­ни. И наи­с­ти­на е та­ка. Ни­кое от със­то­я­ни­я­та, ко­и­то се­га нари­ча­ме “пси­хич­ни бо­лес­ти”, не се свър­з­ва със струк­тур­ни или фун­к­ци­о­нал­ни промени в мозъка, до­ка­за­ни ка­то причинни... То­ва е най-мал­ко­то ед­на осо­бе­на медицин­с­ка специал­ност”. (“Смърт­та на пси­хи­ат­ри­я­та”, стр. 38, 39). Нев­ро­хи­рур­гът Вър­нън Х. Марк пра­ви по­доб­но наб­лю­де­ние в кни­га­та си “Си­ла­та на мо­зъ­ка”, публикува­на през 1989 г.: “Към края на ве­ка в ре­зул­тат от две ши­ро­ко­раз­п­рос­т­ра­не­ни за­бо­ля­ва­ния мно­го па­ци­ен­ти по­па­дат в пси­хи­ат­рич­ни болници: пе­лаг­ра и си­фи­лис на мо­зъ­ка... Се­га и две­те са напъл­но ле­чи­ми и ве­че не са в об­ласт­та на пси­хи­ат­ри­я­та, а са вклю­че­ни в категорията на об­ща­та ме­ди­ци­на” (Хю­тън Мифлин Ко., стр. 130).
Въп­ро­сът е там, че, ако пси­хи­ат­ри­те ис­кат да ле­ку­ват мо­зъч­ни­те за­бо­ля­ва­ния, те тряб­ва да дейс­т­ват ка­то нев­ро­ло­зи, ин­тер­нис­ти, ен­док­ри­но­ло­зи, хи­рур­зи или специалис­ти в ед­на или дру­га об­ласт на ре­ал­на­та ме­ди­ци­на, а не ка­то пси­хи­ат­ри. Лечени­е­то на ис­тин­с­ки­те мо­зъч­ни за­бо­ля­ва­ния по­па­да в обсега на дру­ги спе­ци­ал­нос­ти. Ис­то­ри­чес­ки, ле­че­ни­е­то на истин­с­ки­те мо­зъч­ни за­бо­ля­ва­ния ни­ко­га не е по­па­да­ло в обсега на пси­хи­ат­ри­я­та. Вре­ме е да прес­та­нем да се преструваме, че пси­хи­ат­ри­я­та е вид здра­ве­о­паз­ва­не. Американ­с­ки­ят съ­вет по пси­хи­ат­рия и нев­ро­ло­гия тряб­ва да бъ­де прекръс­тен на “Аме­ри­кан­с­ки съ­вет по нев­ро­ло­гия” и изда­ва­не­то на дип­ло­ми за специали­за­ция по пси­хи­ат­рия трябва да се пре­ус­та­но­ви. Ор­га­ни­за­ци­и­те, ко­и­то официал­но пред­с­тав­ля­ват ле­ка­ри, ка­то Аме­ри­кан­с­ка­та ме­ди­цин­с­ка асоциа­ция и Американ­с­ка­та ос­те­о­па­тич­на асо­ци­а­ция и подобни ор­га­ни­за­ции в дру­ги стра­ни тряб­ва да прес­та­нат да приз­на­ват пси­хи­ат­ри­я­та ка­то клон на ме­ди­цин­с­ка­та про­фе­сия.

Ре­дак­ция 1998 г.
“Не се из­не­над­вам ка­то гле­дам как за­вър­ш­ва­щи­те амери­кан­с­ки­те ме­ди­цин­с­ки учи­ли­ща ма­со­во се от­каз­ват от спе­ци­а­ли­за­ция по пси­хи­ат­рия. То­ва е по­вод за тре­во­га относно със­то­я­ни­е­то на пси­хи­ат­ри­я­та днес. То би тряб­ва­ло да оз­на­ча­ва, по­не от­час­ти, че те гле­дат на пси­хи­ат­ри­я­та ка­то на мно­го ог­ра­ни­че­на и ли­ше­на от пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва специалност...за пси­хи­ат­рич­ни­те ди­аг­но­зи ня­ма вън­ш­ни валиди­ра­щи кри­те­рии. Ня­ма кръв­ни про­би, ни­то спе­ци­фич­ни ана­то­мич­ни приз­на­ци при по­ве­че­то пси­хич­ни разстройс­т­ва. И та­ка, къ­де сме? Та­ка, как­то се прак­ти­ку­ва днес, пси­хи­ат­ри­я­та из­ма­ма ли е?” От пис­мо­то от 01.12.1998 г. на Ло­рън Р. Мошър, пси­хи­а­тър, с ко­е­то прекратява член­с­т­во­то си в Амери­кан­с­ка­та пси­хи­ат­рич­на асо­ци­а­ция.

Ре­дак­ция 1999 г.
Спо­ред ста­ти­я­та от сеп­тем­в­ри 1999 в “Аме­ри­кън Джърнъл ъф пси­хи­ат­ри”, озагла­ве­на “От­но­ше­ни­е­то към психи­ат­ри­я­та ка­то пер­с­пек­ти­ва за ка­ри­е­ра сред студен­ти­те пос­тъп­ва­щи в ме­ди­цин­с­ки­те уни­вер­си­те­ти” от Дей­вид Файфел, ле­кар, док­тор на на­у­ки­те, Крис­тин Ю Му­ти­ър, ле­кар и Нийл Р. Сор­д­лоу, ле­кар, док­тор на науки­те: “Броя­т на завърш­ва­щи­те ме­ди­ци­на в САЩ, ко­и­то из­би­рат ка­ри­е­ра в област­та на пси­хи­ат­ри­я­та, на­ма­ля­ва. За да оп­ре­де­лим да­ли този спад в ин­те­ре­са към психиатрията се случ­ва пре­ди или по вре­ме на след­ва­не­то, то­ва из­с­лед­ва­не е про­ве­де­но със студен­ти в на­ча­ло­то на пър­ва­та им го­ди­на... Те­зи сту­ден­ти са за­поч­на­ли медицинско­то си об­ра­зо­ва­ние, смя­тай­ки евентуална­та ка­ри­е­ра в об­ласт­та на психиатрия­та за яс­но и кате­го­рич­но по-мал­ко прив­ле­ка­тел­на, от­кол­ко­то дру­ги специалнос­ти. По­ве­че от ед­на чет­върт от но­воп­рие­ти­те студен­ти по ме­ди­ци­на ве­че кате­го­рич­но са из­к­лю­чи­ли психиат­ри­я­та ка­то евен­ту­ал­на ка­ри­е­ра. Те пос­та­вят психиатри­я­та зна­чи­тел­но по-нис­ко от всич­ки ос­та­на­ли специа­л­нос­ти по от­но­ше­ние на сте­пен­та, в ко­я­то тя е ра­бо­та, но­се­ща удов­лет­во­ре­ние, доб­ре пла­те­на и ин­те­рес­на, престижна, по­лез­на за па­цие­н­ти­те, за­ни­ма­ва­ща се с ин­те­рес­ни въп­ро­си, ин­те­лек­ту­ал­но пре­диз­ви­ка­тел­на, включ­ва­ща всич­ки ас­пек­ти на ме­ди­цин­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние, из­г­ра­де­на вър­ху надеж­д­ни на­уч­ни ос­но­ви, с блес­тя­що и ин­те­рес­но бъ­де­ще и бър­зо раз­ви­ва­ща се об­ласт на поз­на­ни­е­то и ле­че­ни­е­то... Съпос­тав­ка­та на те­зи ре­зул­та­ти с пре­диш­ни изследва­ния по­каз­ва, че през пос­лед­ни­те две де­се­ти­ле­тия е нас­тъ­пи­ла еро­зия в отношени­е­то на но­воп­ри­е­ти­те сту­ден­ти към пси­хи­ат­ри­я­та”

Ре­дак­ция 2000 г.
“Пси­хич­ни­те раз­с­т­ройс­т­ва са мно­го раз­лич­ни от физичес­ки­те, но то­ва е та­ка, защо­то поз­на­ни­я­та ни за нормална­та ра­бо­та на мо­зъ­ка са не­пъл­ни...Ние зна­ем твър­де мал­ко за нев­ро­ло­гич­ни­те про­це­си на уче­не­то, па­мет­та, мислене­то, съз­на­ни­е­то и емоции­те...Ле­че­ни­е­то, ко­е­то получава­те, за­ви­си от ори­ен­та­ци­я­та на ва­шия пси­хи­а­тър, а не от со­лид­ни зна­ния по ети­о­ло­ги­я­та и па­то­ге­не­за­та на са­мо­то раз­с­т­ройс­т­во”. Еду­ърд Дръ­мънд, ле­кар, Ме­ди­цинс­ки ди­рек­тор на Цен­тъ­ра за пси­хич­но здра­ве “Сий­ко­уст” в Пор­т­с­мут, Ню Хем­п­шир, в кни­га­та му “Пъ­лен на­ръч­ник на пси­хи­ат­рич­ни­те лекарства” (Джон Уай­ли и Си­но­ве, Инк., Ню Йорк, 2000, стр. 8-9). Д-р Дръ­мънд е завър­шил Ме­ди­цин­с­кия уни­вер­си­тет Тъфтс и е спе­ци­а­ли­зи­рал пси­хи­ат­рия в Харвардския универси­тет.

Ре­дак­ция 2001 г.
“...Би­оп­си­хи­ат­ри­я­та е сис­те­ма от вяр­ва­ния, не по-научна, от­кол­ко­то коя да е рели­гия или философия...Ятрогене­за­та е де­фи­ни­ра­на ка­то ув­реж­да­не, причи­не­но от лека­ря, за­бо­ля­ва­не или бо­лес­т­но със­то­я­ние... В слу­ча­и­те на прес­тъп­на неб­реж­ност, от стра­на на ле­ка­ря, той би­ва приз­нат за ви­но­вен за дейс­т­ви­я­та си в на­ру­ше­ние на лекарския ко­декс и на та­ка на­ре­че­ни­те стан­дар­ти на медицинс­ко­то об­с­луж­ва­не. Но прес­тъп­на­та неб­реж­ност е са­мо един от ви­до­ве­те кли­нич­на ят­ро­ге­не­за и всъщ­ност е най-малко­то зло. По­ве­че­то ув­реж­да­ния, на­на­ся­ни от съв­ре­мен­на­та ме­ди­ци­на, нас­тъп­ват в рам­ки­те на стан­дар­ти­те на медицинско­то об­с­луж­ва­не и оби­чай­на­та прак­ти­ка. Как­то бе от­бе­ля­за­но, 106 000 аме­ри­кан­ци са по­чи­на­ли през 1994 г. от пра­вил­но пред­пи­са­ни ле­кар­с­т­ва, ко­е­то е чет­вър­та­та по честота при­чи­на за смърт, до­ка­то дру­ги два ми­ли­о­на са стра­да­ли от се­ри­оз­ни стра­нич­ни ефек­ти... Сред ин­с­ти­ту­ци­о­нал­ни­те пси­хи­ат­ри и психо­ло­зи са раз­п­рос­т­ра­не­ни две ос­нов­ни стра­те­гии на “ле­че­ние”: ле­кар­с­т­ва и модифика­ция на поведени­е­то. Всъщ­ност ня­ма ни­що дру­го, се­ри­оз­но обсъждано, и би би­ло спра­вед­ли­во да ка­жем, че в институционал­но­то пси­хи­ат­рич­но здра­ве­о­паз­ва­не “лече­ние” е си­но­ним на “ма­ни­пу­ла­ция”...ди­аг­но­зи­те в ин­с­ти­ту­ци­о­нал­но­то психиатрично здра­ве­о­паз­ва­не са не­на­деж­д­ни и не­ва­лид­ни – и от­там, не­на­уч­ни, ко­е­то ги пра­ви по-ско­ро съм­ни­тел­ни, отколко­то по­лез­ни... Ду­ма дуп­ка не пра­ви, но ДСM[2] постоян­но на­на­ся вре­ди”. (Брус Ли­вайн, док­тор на на­у­ки­те (пси­хо­лог), “Бун­тът на здра­вия ра­зум: раз­вен­ча­ва­не­то на пси­хи­ат­ри­я­та, из­п­ра­ви­ла се сре­щу об­щес­т­во­то”, Кон­ти­ну­ум, Ню Йорк, 2001, стр. 65, 103, 178, 269, 277.)


пре­вод
Иве­ли­на Дуд­ре­но­ва

Редактирано от Bидa на 12.02.11 20:27.