Проследих темата. Много противоречиви мисли извика у мен, болно ми е за момичето. Неотдавна попаднах на статия за поетите-самоубийци - пускам я тук.



Младост


Самоубийствата сред творците имат своя собствена възрастова динамика, не съвсем съвпадаща с класическата хронометрия на суицида. У нормалните (пощадени от бацила на творчеството) хора се наблюдава завишена склонност към самоубийство през три критични периода. Суицидната крива се вдига нагоре между 15-ата и 24-ата година, после спада, отново нараства към петдесетата година, после намалява, а след 70-ата изчезва напълно. При писателите критичните възрасти са също три, но втората от тях настъпва и приключва по-рано (някъде към 40-ата година). В психиатрията съществува терминът "метафизична интоксикация", обозначаващ отравянето на юношеското съзнание с вечните въпроси на битието. Всеки млад човек с развити ум и чувства в периода на израстването си неминуемо става философ. Юношеският максимализъм, екстремизмът и най-вече все още неизработените житейски навици са главните причини за ранния суицид. Възможно е "метафизична интоксикация" да съществува и с цел да ограничи количеството на творческите личности - един вид естествена филтрация, защитаваща нашия предприемчив и прагматичен биологичен вид от ненужна пасивност. Бог знае колко неосъществени Байроновци човечеството губи ежегодно заради юношески самоубийства. От време на време литературоведите изведнъж откриват ново име измежду онези, които са посегнали на живота си пред прага на влизането си в литературата.

Това например се е случило с швейцарската писателка Лора Бергер (1921-1943), напечатала приживе едва няколко разказа и детски приказки. След като Лора се удавя заради нещастна любов, излиза романът й "Кула на хълма", високо оценен от Херман Хесе, превъзнесен от критиката и влязъл в златния фонд на швейцарската литература.

Много години след смъртта си бива забелязана и оценена австрийската поетеса Герта Крефтнер (1928-1951). Стиховете на девойката, отровила се преди десетилетия, днес са на мода и Крефтнер е смятана за едно от най-ярките имена в следвоенната австрийска поезия.

Славата настига посмъртно и христоматийния самоубиец - младия философ Ото Вайнингер (1880-1903), който страдал от натрапчивото убеждение, че за евреите няма живот на този свят.

Но и ранната пожизнена слава не винаги се превръща в котва, помагаща на младия литератор да преживее екзистенциалните бури на опасната възраст. Френските драматурзи Виктор Ескус и Огюст Лебра се събуждат знаменити след шумния успех на пиесата им "Мавърът Фарук". Първият от съавторите бил на 18 години, а вторият - на 15. Следващите им две пиеси обаче, се посрещнали значително по-хладно и това обидно за пишещия човек обстоятелство се оказало достатъчна причина за самоубийствата на двете момчета. В съответствие с романтичния дух на епохата те се отравят с въглерод и умират, хванати за ръце, оставяйки писмени декларации. Ескус (1813-1832) пише: "Желая вестниците, които ще известят на публиката за моята смърт, непременно да напечатат следното: "Той се самоуби, защото нямаше място тук; защото не му достигнаха сили да върви напред или да се върне назад; защото душата му в недостатъчна степен бе завладяна от жажда за слава - ако душата въобще съществува". Лебра (1816-1832) в предсмъртното си писмо е по-лаконичен: "...Умирам, но не ме оплаквайте: моята участ трябва да предизвиква не съжаление, а завист".

Има още една причина за лекотата, с която се извършват самоубийства в ранна възраст. Младият човек, чието същество е изпълнено от жизненост, просто не вярва в своята смъртност. Мнозина невръстни самоубийци биха могли да повторят след 12-годишния японски поет Синдзи Ока (1962-1975), хвърлил се от покрива, за да види "какво ще стане":



Навярно ще умра.

Е как пък ще умра!



На практика на мнозина от тях се иска не да умрат, а да си поиграят на умиране. Те охотно биха присъствали на собствените си погребения, биха слушали как околните обсъждат отчаяната им постъпка, а после биха възкръснали за живот. За такива самоубийци смъртта е хепънинг, творчески акт. Затова младите суициденти са така красноречиви в предсмъртните си писма.

Още един аспект. Понякога, когато пишещият юноша почувства, че творческият дар е твърде голяма тежест за него, има възможност за спасение - да убие писателя, за да запази живота на човека. Един от най-известните примери за това е Артур Рембо, престанал да пише на 19 години.

статията е от "Литературен форум" бр.18 2002 г