Великият дар на Поета се превръща в страшно Отчаяние. Поетичното вдъхновение - в алкохолно бълнуване. Някога блестящата красива Ника се затваря в себе си. В нейния малък апартамент в най-отдалечените покрайнини на Москва живеели само две котки и куче. Ника не се доверявала особено на хората. Впрочем и никой от хората не се задържал дълго при нея. Може би, защото обикновеният човек редом с поета просто се задушава. От редките журналисти тя се пазела като от нахални мухи, а на въпроса “Как си представяте бъдещето?” неопределено отговаряла: “Никак. Аз нямам бъдеще, живея само с днешния ден и с глупави сантиментални женски надежди. Ще видим. Но аз пиша и това ме крепи.”
Имало и такива, които просто се подигравали над нещастното момиче, към което завинаги бил залепен етикетът “бивш поет”. Казвали, че съвсем се е занемарила, че стиховете си не помни от пиене. Альона /извинявам се, май така трябваше да пиша името й - бел. моя/ Галич си спомня: “Тази мръсна история се случи с Никуша преди няколко години. Една ялтенска киностудия решава да заснеме предаване за Турбина. Но преди снимките телевизионерите поставят пред нея бутилка водка, като са знаели прекрасно, че тя не трябва да пие. След като бутилката била изпразнена, започват да снимат. Пияната Ника не могла да си спомни нито един ред и направо пред камерите изпратила всички на майната им.”
Имало и лицемерие. “По-нататъшната деградация на нравствеността и на цялата личност на детето била толкова бърза и страшна, че ние няма да рискуваме да пишем за това, понеже роднините й са още живи.” ( От сайта на игумен N.)
В жилището на Турбина според съседите често имало пиянски свади. Вероятно в разгара на подобна свада в нощта на 14 срещу 15 май 1997 г. в 4 часа сутринта Ника Турбина се хвърля от терасата на петия етаж. Счупени са гръбнакът й, двете ключици, таза. Пари за лечение започват да събират приятели от Москва и Ялта, а също така се споменава и помощта на един американски бизнесмен.
Учудващо, но “чичо Женя” въобще не реагирал на тази трагедия. Всичко си разминало - на Ника били направени 12 операции, за станалото напомняли само страшните болки в гърба и многобройните белези. Във вестниците писали, че тя е парализирана. На журналистите Ника ще каже с крива усмивка, че просто се подхлъзнала, докато изтръсквала килимче...
Въобще тя била пълна с противоречия. Няколко опита за самоубиство и заедно с това - непобедима жажда за живот. Альона Галич си спомня: “Имаше опити за самоубийство, но това не беше постоянно желание - напротив, тя искаше да живее. След такива опити тя веднага идваше на себе си, това я разтърсваше и тя започваше диво да се бори за живота си.”

У слова есть всегда начало,
Хоть в боли сказано,
Хоть в радости.
Я в одночасье потеряла
Все буквы, что стоят в алфавите.
На перекрестке рифмы встретились,
Но светофора нет - авария.
Неужто мне уже отказано
Рассвет собрать в стихочитание?
И не найти былые строки,
Что были временем описаны.
Я по дорогам вечным странствую,
Но, оказалось так бессмысленно.


(Думата винаги има начало,
и в болка,
и в радост казана.
Изведнъж аз загубих
всички букви на азбуката.
На кръстопът се срещнаха римите,
но нямаше светофар - авария.
Нима вече няма да мога
изгрева да събера в стихочетене?
И не ще открия предишните редове,
които бяха описани от времето.
По пътища вечни странствам,
но се оказа така безсмислено.)

Казвали, че Турбина имала дар да предсказва. Вече след смъртта й Людмила Владимировна със сълзи на очи признава пред журналисти: “Ника предчувстваше смъртта си. Веднъж каза: “... аз ще умра на 27 години. Макар че преди това ще умирам десетки пъти.”
...Кръвта се смразява, когато четеш строфите на осемгодишната Ника и разбираш, че момичето наистина е знаело каква ще е съдбата му и даже е предсказало своята смърт.


Дождь, ночь, разбитое окно.
И осколки стекла
Застряли в воздухе,
Как листья,
Не подхваченные ветром.
Вдруг - звон...
Точно так же
Обрывается жизнь человека.

(Дъжд, нощ, счупен прозорец
и парчета стъкло,
замръзнали във въздуха
като листа,
неответи от вятъра.
Изведнъж - звън,
Точно така
се прекъсва човешкият живот.)


Этажи бесконечны.
И в проеме окон
Будет лиц бессердечье… (1982)
* * *
Нужно жить начать!
Только вот зачем?
* * *
Я стою у черты,
Где кончается связь со вселенной.
Здесь разводят мосты
Ровно в полночь -
То время бессменно.
Я стою у черты.
Ну, шагни!
И окажешься сразу бессмертна.
Обернулась -
За мною дни,
Что дарили мне столько света.
И я сделать последний шаг
Не могу.
Но торопит время.
Утром меркнет моя звезда,
И черта обернется мгновеньем.
(1983)


(Безкрайни етажи,
а в прозорците
лицата на безсърдечието...
* * *
Трябва да започна да живея!
Само че защо?
* * *
Стоя до чертата,
където свършва връзката с вселената.
Тук раздалечават мостовете*
точно в полунощ -
времето е безсменно.
Стоя до чертата.
Ела, пристъпи!
И ще станеш веднага безсмъртна.
Обърнах се -
зад мене са дните,
дарили ме с толкова светлина,
и да направя последната крачка
не мога.
Но пришпорва ме времето.
Сутрин гасне мойта звезда,
и чертата ще се превърне във миг.

* става дума за мостове като тези на Нева, които през деня са си мостове, а през нощта се разделят през средата, за да могат да минават кораби.)