Мила, да си жива и здрава, мога само да се моля и надявам децата ми да са и да имат това, което си и имаш ти, поне каквото се чете тука през екрана.

Ако на 17 години така можеш да мислиш, да разбираш, да възприемаш, да се изразяваш и обосноваваш, светът е ваш. Можем да се пенсионираме спокойно и даже по-рано от планираното...

Много ти благодаря за писанието. Сигурна съм, публичното ми постване е много полезно не само за мен.

Можеш ли за ми кажеш още нещо? Има ли в така описаната ситуация от тебе нещо - поведение, отношение, ежедневна практика или обичай, нещо материално или духовно емоционално - което би омекотило болката от загубаното семейство, би възвърнало отчасти комфорта е вярата на детето или децата, би ги отчасти успокоило и приласкало, нещо, което въпреки житейската конфигурация - мама е с друг мъж у дома - би им дало отчасти нужното спокойствие и вяра, че да продължат нататък, след време и сами? Нещо от страна на майката, или от страна на мъжа й, или от страна на двамата, или от бащата, или от страна на родителите?

Представяш ли си нещо, което биха сторили или повторно да правят горните хора, което ще възвърне поне отчасти емоционалния комфорт на децата и увереността им? На теб например в подобна ситуация какво би ти донесло частична удовлетвореност, спокойствие, нова вяра в ценностите, въпреки развода и втория мъж на майка ти? Примерно особено внимание от нея, ежедневно време, прекарано заедно само двете, особено внимание от двамата разведени родители, специални неща за правене заедно в новото семейство, защото то си е факт, колкото е да сме в отрицание и да ни боли от нещата миналото. Разговори за нещата, майчино откровение? Специално внимание от новия член на семейството?