Защо някой ще иска да го боли, питаш ти? Сигурно има и такива, които това искат, с повечето обаче не е така. Крайната цел не е болката, а обицата, или татуировката, или каквото и да е друго. Би трябвало да го знаеш, нали?
Много причини против татуировките и обиците изреждаш. И те всичките са верни - като остарее, татуировките ще избледнеят, ще се разкривят, ще изглеждат ужасно, ушите - един господ знае какво ще стане с ушите, баба ми си има по една дупчица и никак не и пречи, но кой знае - и там има възпаления и т.н.
Всичко това е чудесно. Само че ако говориш с десет души, всеки с татуировки и обици, и ги попиташ - защо бе, хора, защо правите така? И те ще ти отговорят. Може да ти отговорят по еднакъв начин, а може и десетте отговора да са коренно различни - зависи от хората. И ти ще ги изслушаш, не се съмнявам. Само че, след като ги изслушаш, ще кажеш - добре, ама какво ще стане, като остареете, ами ако не ви харесват вече тези неща, ами ако бяхте получили гадно възпаление, завършило като отвратителен белег, и т.н., и т.н. Което обаче те ще го знаят, ще са го чували много-много пъти, и сами ще са го обмисляли(в повечето случаи). И при положение, че въпреки това са решили да се подложат на всички тези рискове, които ти така любезно изреди, както и на доста други, включително свързани с реакцията на голяма част от обществото към тях, това не навежда ли на мисълта, че има и нещо друго, което пропускаш да забележиш? Понеже никой не би направил такова нещо без причина.
Много интересно питаш "защо". Този въпрос обикновено означава признание на незнанието. А после все пак отговаряш. Странно е, нищо повече.
А пък аз сега ще си кажа моето мнение, без да претендирам да съм последна инстанция по въпроса - причините могат да са много. И поне една мога да ти кажа, от личен опит - зарежи неудовлетвореността и какво беше там другото, зарежи нехаресването. За мен това е творчество. Изкуство, също като рисуването, писането или създаването на музика, или икебана, или някои танци, или - много неща. Всеки е творец, в това твърдо вярвам, макар да нямам причина и да имам много примери, които изглежда, че доказват обратното. Но все си мисля, че може би просто не познавам достатъчно тези хора, за да знам в какво се изразява тяхното творчество.
А за него граници няма, как може да има, кой може да каже на твореца - ето на, това са правилата, действай? Ебати творчеството ще бъде. И така, аз разполагам с едно тяло, което далеч не е съвършено, но не намирам и кой знае какви причини да се оплаквам от него - тяло като тяло, всъщност без особено значение в живота ми. Защо да не го превърна в изкуство? Просто така, да създам нещо красиво от него, и тук красиво не е само физически - а красотата е и в това, че сам го създаваш, сам го моделираш. Дрехите са един начин да си играеш със себе си, да твориш, и в този начин няма нищо лошо, и много ми харесва. Гримът - също. Походка, може би - всичко. А пък татуирането и обиците са още два от тези начини, само че те са доста по-трайни. Което не ги прави по-лоши, нито по-добри, а просто различни. И, извинявай ако това те обижда, но просто такова е моето мнение, и ако ме убедиш в противното много ще се радвам - твоето изказване ми се струва просто още един пример за това колко малко хора всъщност приемат различното. Да, ти не казваш, че са лоши тия хора, различните по този начин, а че са такива. Като че ли има разлика... Понеже и аз мога да кажа - я, онова момче там яде сандвич, не ми изглеждаше такъв. Е, какво му е странното да ядеш сандвич? Май нищо. Даже ако го спомена, ще изглежда смешно, абсурдно, съвсем не на място, глупаво. Да поставиш граница между хората, ядящи сандвичи, и тези, които не ги ядат.
Казах ти едната от причините, поне за някои хора, да причиняват всички тези ужасни неща на иначе ненаранените си тела (които все пак са доста дефектни), даже и много други неща добавих. Някъде видя ли основание за потиснатост, нехаресване, не-себе-обичане?