Аз рядко не се съгласявам с теб, ама па ако все съм съгласен, нема кво да си кажеме.
играй я с всички сили, с целият си потенциал - тотално
"и така до края на света" или поне докато се пренапрегнеш и изкукаш тотално. Дори един актьор - професионален актьор - в даден момент се чувства износен, а и така изглежда, от твърде многото роли, които е изиграл, при все, че знае много добре, че това е просто игра, че персонажа не е той, че това са просто маски. Нашето същество може и да няма роли, но във всеки момент, дори не по личен избор ние сме в роля - измъкването от този кръговрат изглежда невъзможно, сваляйки маски, ние играем ролята на "сваляне на маски" и никакво истинско лице не се намира така. (или поне при мен тази фатка не се получава)
Да играеш роли е забавно дотогава, докато можеш и да не ги играеш - когато станат задължение, когато станат ежедневие и се превърнат в твой бит, тогава това е орис, проклетия и измъчва. Човек може да излезе от роля, от всички роли, когато вече знае истинското си лице - и тъкмо в това е проблематиката, излизаш от роля, за да си себе си, но не знаейки себе си, просто попадаш в поредната роля, автоматично.
Не може да е така - свободата не би трябвало да се нуждае от учене, по-скоро е обратното, ако се нуждае от нещо, то е от отучаване, да се отучиш да играеш ролите си.
биа мъ кабела яко, а дофторете съ безпомошни
|