Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едва в III подраса - при Толтеките. Ето защо хората на тази раса се явяват първите основатели на това, което може да се нарече държава. И ръководството, управлението на тези общности, на тази държава се предаваше от едно поколение към следващо. Това, което по-рано живееше само в паметта на съвременниците, се предаваше сега от бащата на сина. Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за цялата потомствена линия. Потомците ценяха онова, което прадедът беше извършил. Трябва да бъдем само наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби и способности на потомците.
Възпитанието беше организирано така, че да насочва живота чрез нагледни образи. А ефективността на това възпитание почиваше на личната сила, която се излъчваше от възпитателя. Той не развиваше умствената способност, а способности, които имаха повече инстинктивен характер. Чрез една такава система на възпитание способностите на бащата се предаваха в повечето случаи на сина.
При такива условия при третата подраса личният опит придоби все по-голямо значение. Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за това, което беше изживяла на предишното място. Обаче същевременно в този спомен имаше нещо, което не я удовлетворяваше, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя търсеше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване условията се подобряваха.
И беше нещо естествено да се подражава на по-доброто. Това са фактите, обясняващи образуването на процъфтяващите общности (държави) през времето на третата подраса, които се описват в теософската литература. Личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие. Самите могъщи владетели бяха посветени, за да могат личните способности да получат пълна подкрепа. Чрез своето лично усърдие и чрез своите лични способности човек постепенно се подготвяше за посвещение. Той трябваше да развие своите сили постепенно започвайки от долу нагоре, за да може да получи след това озарението отгоре. Така
се появиха посветените царе и ръководители на народите в Атлантида. В техните ръце имаше огромна власт; изключително беше и уважението, което им се оказваше.
Обаче в този факт се криеше също и причината за упадък и разложение. Развитието на паметовата способност доведе до пълновластието на личността. Човекът искаше да представлява нещо чрез това свое пълновластие. И колкото по-голяма беше властта, толкова повече искаше той да я използува за себе си. Честолюбието, което се разви, се превърна в изключителен егоизъм. И с това възникна възможността за злоупотребата със силите. Когато се помисли, какво можеха атлантците чрез владеенето на жизнената сила, ще се разбере, че тази злоупотреба неизбежно щеше да има колосални последствия. Една огромна власт над природата можа да бъде поставена в служба на личното себелюбие.
Р. Щайнер
---
|