СЕ ЗАПАЛИ ДИМАРХИЕВОТО


Селото имаше старо и хубаво кметство, останало още от времето на гъркоманите. Сградата бе малка, но красива. Макар и строена с общи средства, притежаваше всички черти на възрожденската архитектура от втората половина на деветнайсетото столетие, както всички околни къщи. По правило бе слабо посещавано, особено след разпределението на изоставената земя от емигриралите в Гърция стари жители, между новозаселените в селото преселници от Тракия и Македония и получените за нея документи за право на ползване. Най-много да се запише някое новородено, да се извади смъртен акт или да се прати писмо. Имаше и телефон, но беше ползван само от кмета. Нямаше на кой да се обадиш, пък и кой да те потърси, просто защото не познаваш никой, който да се е сдобил в домашни условия с тази новост на комуникационните технологии в размирните първи 30 години на 20 век. Стражари нямаше, а и никой не ги търсеше, защото никой не правеше зулуми.
Селото е разположено в северните склонове са спускащата се към Тракийската низина Родопа и пътя води само до тук. Откъдето влизаш в него, от там и излизаш. Отвсякъде пътя се гледа като на длан. Нито можеш да се прокраднеш тайно вътре, нито можеш да избягаш. Нагоре вече са гори и един стар, но много почитан манастир, събиращ повече хора единствено по време на храмовият си празник. Като ставаха неразбории, хората си ги решаваха помежду си, според старите и неписани комитски правила от времето преди Илинден и Преображение. Освен всичко друго обаче, селото имаше навсякъде улично осветление и канализация, с каквито можеха да се похвалят само големите градове и то единствено в централната си част. Вярно, фенерите бяха газени и несвикналите на тези “градски” удобства бежанци в началото ги изпочупиха или пригаждаха за домашна употреба, но на много места се запазиха и имаше нарочен човек, който по заник слънце обикаляше да ги пали. На всеки уличен ъгъл има чешма, където хора и животни утоляваха жаждата си. От това водно изобилие идваше и името му.

Споменатото кметство си имаше освен кмет и писар. Учил някога в Солун, и в българско, и в гръцко училище, той беше много ценен, особено в поддържането на старата архива от преди преселението. Да не беше той и “неговите” книжа, от сградата кажи-речи нямаше да има нужда. Сега беше затрупан с работа по описване на новопридобитото имотно състояние на бежанците и нямаше нито ден свободен за почивка. Слабоват, издължен човечец, с изпито лице и силно оредяваща коса, дълъг и тънък нос, увенчан със задължителните за професията му кръгли очила с тънка метална рамка. Върху старото си и отесняло вече сако, което ползваше като служебно облекло, надяваше дълги, сини ръкавели. Рано сутрин и късно вечер можеше да го видите забързан с леко набола брада да размахва проядените краища на избелелите си и прашасали панталони по посока на кметството с тефтер под мишница и одъвкан химически молив в ръка.
Най-уникалното обаче в този потомък на богати някога търговци от велешко бе не външният вид, а езикът на който говореше. Това беше една невероятна смесица от български, сръбски, гръцки думи с българско наречие, омешани диалектни форми от всички говори на беломорието и поречието на Марица. Човекът притежаваше рядката дарба да попива като попивателна всяка дума и израз, който му се струваше странен. Този си тертип успя да изгради до някъде и заради вроденият си стремеж за оцеляване, като с думи да угоди всеки му и особено на вишестоящите и властимащите. Тази черта срещаме често в заемащите държавни и обществени длъжности. Нему, тези “слабости” не бяха чужди. Говорейки “на езика” на хората с които се срещаше, той целеше да печели тяхното благоразположение. Къде от комплекси за малоценност, къде от притеснение, понякога се изразяваше толкова сложно, че самият той себе си не разбираше, най-вече заради неясният за него смисъл на думите, които използваше. Навярно такива бяха и мислите му. Изречени набързо с ритмична интонация изрази от типа: “ – Полиглавното е да не се брише то, шо е веке забележано у тефтерето и номерувано квалитетно и по ред в димархиевата архива.”, бяха способни да събудят всяко дълбоко заспало в мисловен сън съзнание.
Буквоядството пък бе в кръвта му. Една точка или запетайка не на място да открие и е способен да вдигне олелия до Бога. Хваща се за всяка дума и я помни “до гроб”, ако ще после с десет други да се опиташ да я замажеш.
В сметките обаче, селският писар нямаше равен. Когато е потрябвало нещо земя да се мери и сбира, обеми да се пресмятат и въобще на всякакви сметки да им се търси цаката, той бе насреща. Вършеше това с огромно удоволствие и хъс. В пресмятането на данъчните справки нямаше грешка. Знаеше и кътните зъби на всеки.

Благодарение на този си облик, умения и способности, селския писар, бе заел едно завидно и достапочтенно, макар и оспорвано от някои, място в очите на хората. Рядко някой се осмеляваше да се набърка в работата му или да я прекъсне. Поради тази причина той и не се ползваше от чужди услуги, дори в поддържането на хигиената и уюта в заеманата от него канцелария в кметството. Беше скромен и не му трябваше много. Една стара печка от времето на Руско-турските войни с прогнили кюнци бе предостатъчна за да поддържа топлинния баланс в ареала на служебното му място, където прекарваше по-голямата част от смисленото си ежедневие. Въпреки облаците дим и сажди, които тя бълваше при запалване, излъчваната от нея енергия стигаше да стопли премръзналите му в усилие пръсти на ръцете. Така беше и този понеделник, след неделя, в която за сетен път му се наложи да прекара, отреденият му от Светия Наш Бог Отец ден за почивка, в работа над сметки и описи. На пръв поглед нищо не предвещаваше развихрилата се в късния следобед трагедия. Работният ден започваше както обикновено – дърва, печка, огън, пушек, сажди, стол, бюро, мастило, писалки, рафтове, тефтери.

Същия ден, след добър обяд, долу в града, в станция на околийската пожарникарска служба дремеше постовият пожарникар Иван Збуров. За него бе един от многото дни в които не се случваше нищо. Най-много да се заслуша и позачуди на някоя случайна улична врява долитаща с първите повеи на вечерника. Сигурно щеше да е поредната с нищо незапомнена дата в календара, отлетяла с подпалките в изрядната пожарникарска печка, ако не бе прозвучал тревожният звънец на пожарникарския телефон. Стреснат, леко сънен, Збуров се втурна към него и с рязък замах откачи слушалката и рубката.

- Ало, ало, слушам! Пожарната слуша.
На отсрещната страна смутено заобяснява телефонистката от централата:
- Ало, пожарната. Имате тревожно обаждане, някъде гори пожар. Свързвам Ви.
- Да, свържете ме, слушам!

- А бре елайте бре, .... изгоре бре!
- Ало, какво гори? Кой говори? Кажете по-точно!
- Абе димархиевото изгоре бре!
- Кое гори ....?!?
- Димархиевото се запали! Елайте оти ке игори целото бре!
- Спокойно господине, ние сме готови, само повторете моля, кой сте Вие и къде е пожара!
- Яз сум писарот, не ли ти кажах на тебе бе! Димархиевото гори и ..... (в този момент връзката прекъсва)!
- Разбрах, идем на часа! – последно извика Збуров в рубката и се втурна към пожарната камбана.

- Пожааааар! Пожаааааааар в дома на Писаров от улица “Димархиева”! Бързо момчета по помпите!

В този миг, в станцията на околийската пожарна служба, настана онази главоломна тупурканица и врява, която само една градска пожарна служба може да сътвори. Запремятаха се униформи и каски, затракаха цистерни и кранове на маркучи, из града полетяха с вик и камбанен звън хора и машини. Качен на цистерната, Збуров бясно биеше пожарната камбана и крещеше “Пази сееее! ПОЖАААААР!” на изумените минувачи. Така командата напразно фучеше с врява няколко часа из целият град в напразно дирене на несъществуващ пожар, от който не се виждаше ни дим, ни огън, в несъществуваща къща, на несъществуващия гражданин Писаров. Целият град се разтърча в притеснение. Всеки питаше “Какво търсите?Къде е пожара?”. Отговора звучеше налудничаво: “Димархиевото! Кой знае какво е димархиево и знае ли някой къде се намира?”
Съвсем случайно, при едно от многократните си преминавания край пазара, пожарната команда забеляза група хора тревожно да сочат с пръст нагоре към гората и сгушеното в нея селце. От центъра му се виеше дълъг, черен пушек право към небето. С утроени сили пожарникарите се втурнаха нагоре по селския път към горящото село.
Едва с настъпилия сумрак на вечерта командата достигна до пожара, който се бе разразил няколко часа преди това в кметството на селото. Сега, около пепелищата му се бяха събрали натъжените селяни и с вяло коментираха шумното пристигане на пожарната. – Я ги бе, дойдея! Зашо ни е то телефон, кога не разбрая дека ни горе то пусто димархиево? Е, шо ке праат сега со нихната вода? Ние вода си имаме, ама бехме по нивите и не успехме на доеме на време, да го фатиме и да го соприм огинот.

Пожарникарчетата се посуетили известно време около пепелището на красивата до вчера сграда на кметството, хвърлили по някоя кофа вода върху въглените, колкото да не е без хич и помолили селяните да се яви някой с който да оформят протокола за щетите. Без да чака покана, от тъмнината изплувал издължения силует на селския писар. Целият в сажди, разчорлен, раздрипан, часове се мъчил с учениците и бабите да гаси пожара, той със стъклен поглед, с обгорял тефтер, и оръфан молив в ръка се взирал в лицата на бледите пожарникари и тъжно нареждал вече на съвсем разбираем език: - Абе не ли ви кажах бре деца? Елайте! Огин ни горе! Изгоре ни димархиевото. Шо ке праат селането сега без димархиевото! Еееех мори майката! Дома душманите ни палия, сега самички се запалихме. И язе изгорех!


Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.




Доктим
13.10.06 г.
Гр.София