|
ДЕДО СОТИР СИ ГО ПРОДАВА МАГАРЕТО
Вече няколко години бяха минали, откак една жална, разпърпана, сълзяща група бежанци се бе настанила в разкошните някога, но днес изоставени гъркомански къщи на селото. В огромните и запустели стаи тук-там по кьошетата се чернееше по някоя с мъка дотътрена черга или вързоп с “покъщнина” на тези окаяни хорица. Фамилиите, средно наброяващи от 6 до 8 глави, от цялата къща заемаха обикновено само една соба, която с мъка успяваха да отоплят и пригодят за пребиваване.
Някой би казал, че в огнищата на войната, барабар с дългогодишно трупаният имот, беше изгоряло и човешкото им достойнство. Заблудата му би била дълбока. В очите на представителите на това ново поселение в древното селце се четеше една твърда решимост и дори бихме могли да кажем, надменност към тегобите на преселнишкия живот. Тази им жар щеше да тлее дълго, или поне докато дедо сотировото магаре бе живо и енергично мърдащо дългите си уши. Конкретният ярък представител на легендарната копитна порода се беше превърнал в символ на издръжливостта и борбеността на тези балкански мъченици. Бе изтърпяло с тях целият път през драмските чукари и родопските баири, запазвайки все така гръмкия си рев и щръкнала грива. Да отбележим, че в спомените на неговият стопанин, родословното му дърво се отличаваше с чистокръвие, губещо корените си нейде из ракитака и древния камънак край Енидже-вардарското блато. Ще речете, какво толкоз ... едно магаре! Не, то не беше просто магаре, то бе “Бисер балкански” с всичките му отличителни черти: дребничко, с “меден” глас, често използващо изконното си право на внезапен инат, задължителния ескорт на рояк най-жестоки мухи-кръвопийци, дълга и космата опашка, уши “до небето” и мил, замечтан поглед на вечно търсещ философ. Те, това бе магарето на дедо Сотир. Най-често беше използвано за пренос на дребни дърва, лескови ядки и горски плодове събирани из шубраците на Сингел и Малипа* за продан в града.
Истинско удоволствие бе да се наблюдава забързаната, ситна и натъртена походка в процесията на тези два ярки представителя на своите раси привечер на връщане от града – дедо Сотир и неговото магаре. И двамата дребни, единият качен връз другият, Сотир изпънал краката си в шпиц почти доземи, вирнал глава из баирите, с едната ръка придържа чибучето с цигарата, другата на кръста, вирнат на ляво каскет, стойка на гвардеец от Бъкингамската стража и засукани мустаци като на индийски махараджа. Изпод навъсените, рунтави вежди всякога може да се забележи искрата на комитлъка. Цялата тази картина нямаше как да не вдъхва стойкост в измъчените души на сите събратя и сестри бежанци. Именно поради това, като същински гръм от ясно небе се стовари новината за решението на дедо Сотир да го продаде най-накрая това магаре. То не бяха коментари, то не бе тюхкане и мъка. Всеки му се чудеше и го жалеше. Покрай всичката приказка по случая напълно се замъгли, изопачи и изчезна истинската причина на човечеца за това му решение. След като то вече беше взето, конкретният повод избледня дори в съзнанието на стопанина. Това вече не бе важно. В битието на тези хора връщане назад няма и не може да има. Оставаше единствено да се види как ще протече раздялата.
Купувач в бежанско село на това легендарно магаре не можеше да се намери. Пък и магарето от човека можеш да отделиш, ама как ще отделиш човека от магарето, или пък обратното ... няма значение. Тук едното без другото не вървеше. Продажбата можеше да стане само в града.
Ето, дойде и утрото на пазарният ден четвъртък. Кажи-речи, цялото село от рано се бе събрало покрай високият дувар на старото училище и с мъка наблюдаваше за последен път традиционната процесия на гордият старец и неговото магаре по посока горна махала – хоримага – църква – долна махала – пътя за града. Кротко и мълчаливо, всички с тъжен, но разбиращ поглед наблюдаваха как косматата опашка на техния любим “Бисер балкански” се размахва “за спомен” за последен път. Някои от по-старите баби му удариха по един кръст със сбръчкани, кокалени пръсти и избърсаха в черните забрадки по някоя сълза, сякаш изпращаха близък за вечен покой. Що се отнася до дедо Сотир, той, като че ли бе по-спокоен от всякога и сякаш не забелязваше цялото насъбрало се множество. Само един-два пъти кимна към по-близките сред талпата, но и тези му жестове се сляха с ритъма на магарешкото подрусване. Едва в края на селото, след последната къща той го погали леко по гривата, то намали ход , спря и позволи на стареца плавно и леко да се изуе от самара като из стар и добре улегнал по крака чепик. Сотир мина отпред, завърза единият край на тънък канап за повода, скръсти ръце отзад, като в едната държеше другият край на канапа и бавно запрегъва крака надолу по баира към града. С вечно потрепващите си от мухите уши и развяна опашка стоката типаше след него.
На пазар, като на пазар. Циганите бяха наизвадили плетените кошници и прясно калайдисани тави, помакините с шарените престилки и червени забрадки торбите с шипки и картофи, турците кожени колани и дисаги, грънчарите грънци, ножарите ножове и ножици, пилчарите пилци, овчарите овци, козарите кози и покрай всичките други .... Сотир магарето. Но и тук той не беше се разделил нито с изпъчената си походка, нито с любимият си чибук, нито бе променил посоката на засукания мустак. Само самара бе оставил в покрайнините в къщата на познати. Продължаваше да гледа леко навъсено, със скръстени отзад ръце все стискащи тънкия канап със завързаното магаре и гордо да крачи из многолюдния пазар. Имаше само един малък проблем. На пазар много място за такъв обем горделивост на стопанин с магаре не се намира, пък и трудно се забелязва целият рисунак в пасторала на свикналия с възхищение и почитание към неговата жива стока Сотир. Навсякъде из пазара те бяха, ругани, заплашвани и залети с писъците на ухапаните от мухите-кръвопийци. В този миг, сред цялото това разгневено множество, така, някак си отвътре, из дълбините на изтерзаната си нравственост, дедо Сотир изкара онзи тежък и гърлен вик, с който ще остане вечно в паметта и все още неписаната история на своите съселяни бежанци и близки граждани:
– Бегайтееееее, клоцкаааааа**!!! Бегайтеееееее, клоцкаааааа!!!
Силата и смисълът на това рекламно послание смая насъбралите се мющерии и търговци. Този нов маркетингов подход сля в едно плейс, прайс, промоушън и продукт по начин, който дори следвоенната българска пазарна действителност все още не познаваше. Никой не очакваше, че този незнайно откъде и как появил се нов пазарен субект използвайки този свой уникален способ, ще се появи и ще предложи продукт, изтъквайки на преден план като най-съществената черта неговата непродаваемост. Та кой по дяволите би купил такова магаре от такъв продавач, беше първата мисъл минала през главата на виделите какво ли не и биле къде ли не стари търговци.
Народа потръпна, хората се отдръпнаха силно учудени и леко уплашени. Във оформилото се празно пространство дедо Сотир стърчеше изпъчен стискайки зад гърба си канапчето с вързаното магаре. Само дето на лицето му вече се беше изписала една неповторима физиономия на себично задоволство. Вече беше сигурно. Като него и неговото магаре други нямаше. Нещо повече, такива тук никой, никога не бе виждал.
Всичко би изглеждало като мимолетен и импулсивен порив на индивидуален и самобитен чисто човешки егоцентризъм, ако в тази проява не се бе включило и магарето. Сякаш за да подкрепи и подчертае дебело посланието на своя стопанин, “стоката” реши, че сега е момента да нададе рев със сила, на която дори Сотир не бе подозирал, че то притежава.
Ефекта беше поразителен. Освен, че подплаши и подгони овце, кози и кокошки, този звук вече отхвърли назад най-близките сеирджии, което като вълна се предаде и разпростря из целия пазар. Звуците от разпилени тенекии, счупени дамаджани, писък на животни, изпоблъскани и изпопадали хора се смесиха. Из целия пазар настана смут и суматоха. По-отдалечените помислиха, че има земетресение. Двама стражари вече надуваха свирките, а клисаря в близката църква се затича да пита попа дали не е добре да удари камбаната, така, за всеки случай.
Като на всеки градски пазар по това време, подобни събития имаха силен, но твърде нетраен и временен характер. Побягналите животни бяха бързо уловени, разпиляната стока събрана, а първоначалното стъписване се прероди в насмешка и наивно снизхождение към объркания човечец и неговото магаре. Пътят и мястото обаче за стоките и идеите на бежанците от егейска Тракия и Македония на българския пазар бяха вече направени. Не, по-точно те бяха извоювани. Интереса към тях се събуди. Те бяха търсени и добре предлагани. Само дядо Сотир продължи всеки четвъртък да разкарва дългоухото си, дребно магаре из пазара с вече добре познатия рекламен призив-предупреждение “ – Бегайте, клоцка!”, без да постигне какъвто и да е успех в неговата продажба. Така единството на тези два униката на бежанския фолклор – преселник от Македония и неговото магаре, се запази живо още дълго време и радваха с вида си измъчените си съселяни и близки граждани.
Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.
Доктим
12.10.06 г.
Гр.София
* Сингел и Малипа – стари, запазили се гръцки наименования на местности.
** клоцка – диалектна дума със значение “шут с крак” или “къч на кон или магаре”.
|
ПО ТЕМАТА ЗА БЕЖАНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ
