Но ти говориш за един миг - за мига на влюбването! Той, действително, е нещо такова - чувство на преопределеност, на еуфория; сърцето тупти, очите виждат красота, доброта, истина...
Ами после? Ами когато чувствата изчезнат и всичко стане навик? АМи когато започнеш да виждаш всички недостатъци на отсрещния човек и започнеш да се чудиш какво, по дяволите, те е накарало да се влюбиш?!
Помислете за всичките години, в които Арвен е чакала ли, чакала Арагорн! Помислете за смъртните опасности, пред които се е изправил Арагорн, само за да угоди на "тъста"! Помислете за всичките години, в които Мелиан е виждала безмисленото упорство на Тингол срещу любовта на дъщеря им, жестокостта му спрямо Берен и всички други (джуджетата например, нищо че накрая го убили)! Помислете за Лутиен и опасностите, пред които се е изправила, за да свърши на някакъв остров, остаряваща и умираща, оставаща само спомен за хубостта си! Помислете за Берен и това, че любовта го докарала до самата смърт! Помислете за всички жертви, които са направили всички те, само за да запазят жалките останки от глупавата си "любов"!
И сега ще ми кажете, че жертвите показват колко е силна любовта! Хубаво, всички правим жертви за "вечната" любов. Кълнем се, обичаме, а после просто се уморяваме и пускаме също толкова уморените обекти на "любовта" ни да си вървят, за да започне всичко отново.
Няма вечна любов! Всичко е временно. Не мислите ли, че и тези герои на Толкин, които толкова много са се "обичали", не са се уморявали? Вземете Галадриел и Келеборн (отново). Тяхната "любов" е от толкова дълго, че от нея са останали само навикът и борбата за надмощие (в каквото щете си мислете, че се изразява - има го!)
П.П. Не мисля, че личния ми живот не е тема за обсъждане, Талиесин!
Залезът на една личност винаги предшества изгрева на друга.
|