В моята професия дори и най-маловажната на пръв поглед подробност може да струва живота на много хора.

Камионетката, в която се намирам, е открадната във Франция, на почти двеста километра от границата с Белгия. Осем часа по-късно тя е облепена със червени наклонени светлоотразителни ленти и пребоядисана в синьо и бяло, цветовете на Сибелгаз - белгийската компания занимаваща се с монтажа и поддръжката на газовите и електрически инсталации. Телефонните номера и адреса, изписани от двете и страни са истински. Цифрите и буквите на регистрационните номера са същите като на една от многобройните камионетки на Сибелгаз, от същата марка и модел, която в момента се намира в полу-разглобено състояние в един сервиз, на около шестдесет километра от тук. Печатът на министерството на транспорта върху задния номер е достатъчно добре имитиран, за да заблуди дори и набитото око на пътните полицаи.

Работя само с най-добрите. Всичко е точно както в полученото описание, което сме така добре наизустили, че да можем да се движим и със затворени очи ако се наложи.
Адресът се намира в един от наскоро възникналите жилищни квартали, населени от хора с доходи, значително по-високи от средните за страната.
Мястото е тихо, изобилстващо от зеленина, предните огради са ниски и декоративни, боядисани в жизнерадостни цветове, парцелите огромни.
Боровата гора изолира напълно задната им страна от минаващата на няколко километра магистрала.
Къщата е нова, двуетажна, раздвижена, слънчева и просторна, предната ливада ухаеше на прясно окосена трева.
Колата пред къщата е тъмно синьо Волво ХС 90, небрежно оставено накриво на алеята пред двойния гараж, зад който се вижда яркочервена пластмасова пързалка. До двойната люлка има голяма купчина ситен бял пясък.
Съседните къщи са на голямо разстояние, единствено части от покривите им можеха да се забележат зад дърветата.
Обзавеждането вътре в къщата е едновременно стилно и функционално, навсякъде си личи, че и тук средства не са жалени.

Всичко върви по график. Часът е осем и двадесет сутринта и в кухнята се носи апетитен мирис на прясно изпечени кифлички. Жената се казва Женевиев Русо, тридесет и една годишна, синеока, 1м и 58сантиметра, с миловидно лице, няколкото и излишни килограми не личат под коприненото и кимоно, подарък от мъжа и за миналия свети Валентин. Завършила е романска филология, работила е четири години като секретарка преди да се омъжи. Детето, Моника, е русокосо ангелче на три години и половина с огромни сини очи. Облечено е в кокетна светлосиня рокличка с дантели по краищата на късите ръкави. Оранжевото пате върху мушамения му лигавник е разтворило човката си в широка усмивка. Знам, че в шкафчето над мивката има още четири лигавника, съвсем като този, но с различни анимационни персонажи: заек, снежанка, русалка и тасманийски дявол. Знам дори и от кой магазин са купени, на коя дата и в колко часа.

Отстрани ние тримата си приличаме - почти еднакво високи, облечени в еднакви сиви гащеризони със светлоотразяващи ленти на крачолите и ръкавите. Стоим неподвижни един до друг под широката сводеста арка, съединяваща кухнята с трапезарията. Черните маски покриват изцяло лицата ни. Платът е полупрозрачен на мястото за очите, но това естествено не се забелязва отвън.

Момиченцето първо ни вижда, изпищява и разлива чашата си с какао. Почти парализирана от ужас, майка му все пак успява да го сграбчи с инстинктивната и напълно неадекватна реакция да го защити. На детето му трябва около минута докато се успокои, виждайки, че ние продължаваме да стоим неподвижни, не проговаряме и доколкото то може да прецени, не правим нищо застрашително. На седемдесет и третата секунда то вече се извива и хленчи на майка си да го пусне. Ръцете на жената са съвсем омалели и тя неохотно го поставя обратно на столчето му. То моментално се захваща да маже с пръст по отвратителните петна от кафявата течност върху покривката на масата.

Десет минути по-късно жената продължава да трепери като лист и едва успява да произнася по телефона предварително напечатаните думи от листа хартия, който услужливо държа пред нея. Цели пет минути и двадесет и седем секунди са необходими на съпруга и от другата страна на линията, за да осъзнае напълно ситуацията. Спокоен съм, това е нормално, психолозите му бяха дали пет минути с точност до плюс – минус петнадесет секунди за да разбере какво му се говори. Той се намира на седемдесет и пет километра на северозапад от тук, на работното си място, в един от хангарите на международното летище. Знаем, че позвъняването го е заварило в момент на свръх концентрация. Знаем, че напоследък той прекарва в това състояние по-голямата част от работното си време. Това е разбираемо, при контрола на ремонтите по самолетния двигател трябва постоянно да се помни, че животът на стотици хора може да бъде поставен на карта дори и само от една единствена недобре затегната гайка. Както и се очакваше, тази огромна отговорност се компенсира с екстравагантно висока заплата, придружена с многобройни екстри, освободени от данъци.

Знам абсолютно всичко за него. Казва се Грегори Русо и е на тридесет и три години. Роден е на шестдесет и два километра от тук, в едно малко градче близо до Монс. Единствен син на пенсиониран пилот от гражданската авиация и стюардеса. Завършил е с отличие политехниката в Монс, Белгия, специализирал е в Тулуза, Франция и в Хюстън, Тексас. Преди това е работил в Ролс-Ройс в Германия. Получихме дори и документацията на секретния проект, по който е работил за тях. Някакъв оптимизиран двигател на изтребител. По всичко личи, че е много талантлив инженер, знаем, че прекрасно разбира от механика, и за разлика от повечето си колеги все още обича да усеща машинното масло по ръцете си. Началниците му са много доволни от изключителния му професионализъм и най-вече от маниакалната му педантичност. Съвестното му отношение към работата му е пословично след колегите му. След три седмици и четири дни щяха да станат две години откакто той отговаря за контрола на всички самолетни двигатели на авиокомпанията на това летище.

Знам любимото му вино, знам марката на слиповете му, знам и колко често и в каква поза прави секс с жена си.

Както и очаквам, първо отказва да повярва на думите и. Кара я два пъти да му повтори последните три изречения. Несъзнателна реакция за печелене на време. Напълно неадекватна. После отказва да изпълни това, което тя послушно му прочита за втори път. Естествено! Абсолютно немислимо е точно той да направи такова нещо! Сигурен съм, че ръката му, държаща в този момент телефона трепери, докато с другата сигурно неуспешно се опитва да избърше едрите капки пот, избили по челото му.

На седемдесет и пет километра на югоизток от него аз мога да контролирам всяка негова нервна клетка. Няма нужда дори да отварям устата си, само бавно разтварям дланта си в черната ръкавица, оставайки листа хартия да се понесе към пода, после неочаквано се пресягам, сграбчвам момиченцето, измъквам го от столчето му и леко го разтърсвам. Сърцераздирателният писък на детето мигновено се изгубва в крясъците на жената. Бързам да подам врещящото дете на майка му и взимам телефона от ръката и тъкмо навреме за да чуя треперещия глас на бащата, който казва, че е готов да изпълни всичките ни изисквания.

Прекъсвам връзката и гледам часовника си. Съдбата на двеста шестдесет и шест души бе решена за осем часа, седемнадесет минути и тридесет и три секунди. Погледът ми се задържа за миг върху лицето на хлипащата майка, трескаво притискаща детето до гърдите си. Знам, че жената не може да види усмивката ми.

Всъщност това няма никакво значение. Технически погледнато, жената, детето и съпругът също би трябвало да се прибавят към тези двеста шестдесет и шестима. Но по друг параграф. Защото те щяха да умрат по същото време, но по друг начин. И по друга причина.

Редактирано от DarkSide на 05.03.08 21:04.