да, мога. но вместо това, много по-добре и само с една фраза, го е направил(а) абсинте, две - три мнения по-надолу, а именно - "Кинематографичната интензивност, с която е възпитан погледа ни..."

всъщност, прочети отново целият му (й) пост. кратък е, но изключително съдържателен. всяка дума там е абсолютно точна и изчерпателна. и дава всички отговори на въпросите, които те спохождат. имам предвид тези, които са свързани с читателския профил, към който се самоопределям.

и, не мога да се сдържа, но ето неюо, което, мисля си, винаги би ме грабвало от самото начало. не съм професионалист, не ми се и занимава да правя някакъв лаически разбор на текста, за да извлека отговори. ако ти се занимава - опитай сам. умишлено няма да посоча автора и произведението, за да не повлиява субективно на четенето.






Първа част



"... та кой си?

- Част от силата, която желае зло, а все добро твори!"

Гьоте, "Фауст"

Глава 1.

Никога не разговаряйте с непознати

Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани. Първият, със сивкав летен костюм, беше нисък, охранен, плешив, твърде приличната си шапка с вгънато дъно носеше в ръка, а на грижливо избръснатото му лице бяха кацнали очила със свръхестествена големина и черна рогова рамка. Вторият, широкоплещест младеж с буйна червеникава коса и килнат на тила кариран каскет, носеше спортна риза, смачкан бял панталон и черни платнени обувки.

Първият беше самият Михаил Александрович Берлиоз, председател на управителния съвет на едно от най-големите московски литературни обединения, наричано съкратено МАССОЛИТ, и редактор на реномирано литературно списание, а неговият млад спътник - поетът Иван Николаевич Понирьов, известен с псевдонима Бездомни.

Като се озоваха под сянката на едва раззеленилите се липи, писателите се втурнаха най-напред към шареното павилионче с надпис "Бира и безалкохолни напитки".

Да, трябва да отбележим първото странно нещо в тази страшна майска привечер. Не само край павилиончето, но и по цялата алея, успоредна на улица "Малая Бронная", нямаше жива душа. В този час, когато човек сякаш нямаше вече сили да диша, когато слънцето, нажежило Москва, потъваше в суха мъгла някъде отвъд Садовое кольцо, никой не беше излязъл под липите, никой не беше седнал на пейка, алеята беше пуста.

- Моля, газирана вода - поръча Берлиоз.

- Няма - отговори жената от павилиончето и, кой знае защо, се докачи.

- Бира има ли? - с дрезгав глас се осведоми Бездомни.

- Бирата я карат по-късно - отговори жената.

- А какво имате? - попита Берлиоз.

- Кайсиев сок, но топъл - каза жената.

- Добре, дайте, дайте, дайте!...

Кайсиевият сок вдигна обилна жълта пяна и наоколо замириса на бръснарница. Литераторите го изпиха и веднага се разхълцаха, платиха и седнаха на една пейка с лице към езерцето и с гръб към Бронная.

И тогава се случи второто странно нещо, но то засягаше само Берлиоз. Той изведнъж спря да хълца, сърцето му изтупка, потъна за миг някъде, после се върна, но със забодена в него тъпа игла. Освен това го обзе неоснователен, но толкова силен страх, че му се дощя веднага да избяга презглава от Патриаршите езера. Берлиоз жално се озърна - не проумяваше какво го бе уплашило. Той побледня, избърса си челото с кърпа и си помисли: "Какво става с мен? Такова нещо не ми се е @случвало... Май сърцето... Преуморен съм. Ще трябва, изглежда, да зарежа всичко по дяволите и да замина за Кисловодск..."

И в същия миг знойният въздух се сгъсти пред него и от този въздух се изтъка прозрачен гражданин, който изглеждаше много странно. Върху малката главичка - жокейско каскетче, сакото му карирано, възкъсичко, и то прозрачно... Гражданинът беше над два метра висок, но тесен в раменете и кльощав, а физиономията му, моля да забележите, беше подигравателна.

Животът на Берлиоз се подреждаше така, че той не беше свикнал с необичайни явления. Затова пребледня още повече, опули се и си каза объркан: "Не може да бъде!..."

Но, уви, можеше, и длъгнестият гражданин, през който прозираше, се полюшваше пред него наляво-надясно, без да докосва земята.

Такъв ужас обзе Берлиоз, че той затвори очи. А когато ги отвори, видя, че всичко е свършило, привидението се е стопило, карираният е изчезнал, а и тъпата игла беше изскочила от сърцето му.

- Уф, дявол да го вземе! - възкликна редакторът. - Знаеш ли, Иване, за малко не получих сега слънчев удар от тая жега! Дори имах нещо като халюцинация - той понечи да се усмихне, но в очите му още подскачаше тревога и ръцете му трепереха.

Постепенно се успокои, повя си с кърпата, изрече доста бодро: "И тъй..." - и подхвана пак, лекцията си, прекъсната, докато изпие кайсиевия сок...


------------------------
Слушай беззвучието...