|
В зората на демокрацията
или “Иманяр”– АД.
Първа част
Язовир Доспат.
Отивам, значи, да прибера живарника и още на отиване ми стана лошо. Първо, колата беше почти килната на една страна. Под нея се беше образувала малка локвичка с преливащи оттенъци и специфичен мирис. Веднага се сетих, че не трябва да паля цигара, както си бях наумил. Бутнах цигарата зад ухото и бавно започнах да оглеждам обстановката. От прозореца на колата надничаше уплашената физиономия на Пинтата, а зад него две женски ръце помагаха на два женски крака да уцелят крачолите на дънки. Два метра по-надолу по склона, оттатък камъка, който беше спрял устрема на Шкодичката към водата, лежеше КАРТАТА...
--------------------------------------------------------------------------------
Поп Христо ни я даде след неколкодневен маратон с купешка гроздова, от която всички имахме киселини и чували под очите. Каза, че му била завещана от дядо му да я пази като зеницата на окото си. На четвъртия ден Ицо, вече така му викахме, не можа да си спомни за кое око точно е ставало въпрос и склони да ни я даде, но при изричното условие, че някой от нас веднага ще отиде за бира. Сашо Пинтата малко се поинати, но накрая отиде. Аз грижливо сгънах така трудно придобитата карта и я прибрах на сигурно място – в паспорта. След половин час Пинтата пристигна с две каси бира и две девойки на около 30 години, които му помагаха да ги носи. Бяха дъщерите на шефа на ловната дружинка, и двете бяха “софиянки” и много се радваха да ни видят, а на нас сърце не ни даде да ги върнем. Така останахме още два дена при попа.
Три дни по-късно, когато се събудих разбрах, че става нещо лошо. Някъде падах и нещо ми натискаше лявото ухо. Първото, което видях, беше една светкавица, но по болката познах, че тя идва някъде отвътре. Нямаше друг начин да разбера какво става и затова се опитах да си отворя лявото око. Не можах. Опитах с дясното и изведнъж се случиха много неща наведнъж... Първо разбрах, че не падам, а се возя в кола. После разбрах, че това, което ми натиска ухото е ченето на Пинтата, който се намира под мен, а отгоре ми има нечие тяло, което упорито се опитва да се задържи за косата ми. В същото време ме прониза страхотна болка в пикочния мехур и разбрах, че съм се събудил.
Казах “Добро утро”. Колата поднесе и се закова на място. Тялото, което беше върху мен не издържа на натоварването и с кичур коса се озова между задната седалка и облегалките на Шкодата. Беше професор Щерев, познат в академичните среди, като Щерьо Пушека. Тогава се сетих, че зад волана трябва да е четвъртият участник в експедицията, нашият гид, светлият лъч, показващ пътя на бедните ни заблудени души – Пешо. Той се беше обърнал с лице назаем назад и се пулеше, колкото му позволяваха очилата, тип Джон Ленън. Явно беше, че е много уплашен и в първия момент се обърнах да видя дали няма някоя мечка зад мен. Нямаше естествено, но Пешо не успяваше да си фокусира погледа съвсем и все гледаше някъде около мен. Аз нямах никакво желание да се обяснявам какво съм искал да кажа, когато се опитах да кажа “Добро утро” и побързах да изляза навън.
За да обясня защо това простичко действие се оказа доста трудно, се налага да кажа няколко общи приказки. Значи, колата беше същинска антика. Шкода-Октавия, модел 1960 г., с две врати. На предната дясна седалка имаше един разбъркан пъзел от лопати, кирки, въдици, една кофа, две раници и дори китара. Ние тримата по незнаен начин се бяхме оказали на задната седалка и леко напомняхме отворена консерва “Копърка”. Нямаше начин да няма начин да се излезе от колата, щом веднъж бяхме попаднали вътре. Накрая прегазих Пушека и успях.
Много пъти съм разказвал вица за най-голямото удоволствие на света, но тогава, докато пикаех, го усетих за пръв път в цялата му мощ. Когато свърших, Пешо вече гледаше почти норамално и загадъчно се усмихваше, отваряйки задния капак на колата. Щерьо Пушека се беше надвесил над предната дясна облегалка и се опитваше да драйфа извън колата. Аз седнах. Пешо, клатушкайки се, дойде при мен и с тържествен жест ми подаде една бира. Тогава се издрайфах и аз.
– Гоше, тука, зад завоя има чешма, – гузно каза Пешо.
– Ъъ-ъ, к’во? – попитах аз. Думите ужасно бавно изминаваха пътя от ушите навътре.
– Чешмичка, казвам, има. Тука на всеки километър има по една чешмичка. Също, като във филма, но са чешмички, – водачът ни явно искаше да разведри обстановката.
– Аха.
Успях някак да се домъкна до чешмата и в този миг разбрах, че в живота има и по-прекрасни неща от това да се изпикаеш. После дойде Щерьо и ме избута настрани. Не разбрах защо го направи. Чешмата имаше много чучури. След като се напих седнах на някаква древна пейка отстрани и си спомням, че се учудих как така никой не я е отмъкнал още. Слънцето припичаше и дразнеше очите. Облегнах се и ги затворих. Ей така, за малко.
Следващият път се събудих от нечленоразделното ръмжене на Пинтата. Леко му завидях, че е прескочил първото събуждане и ще му е по-лесно да се осъзнае, но после спрях да му завиждам. Горкия, за да се събуди чак сега трябва да е бил в доста по-лошо състояние от нас преди това. Всичкото, което можахме да разберем или може би да се досетим е, че му е лошо. Бяхме на някаква полянка до язовира. Пешо и Щерьо се бяха настанили около малък огън, над който беше закачена походната ни тенджерка с вода за чай. Както винаги димът се увиваше около Щерьо. Пинтата се запъти към храстите. Аз също излязох от колата и седнах на един камък до огъня, където се водеше обичайният разговор кой какво си спомня, че е направил другият. Почти чувах как се намества мозъка ми.
– Къде е водата? – беше Сашо.
– В багажника, – отвърна му Пешо и го погледна състрадателно. Сашо с бавни крачки се запъти към колата.
– Абе, к’во стана? Да не ни изгони попа? – в главата ми все още не всичко се беше наместило.
– Леле-е, само да не нагъне пак пиенето! – Пешо изобщо не ми обърна внимание, а гледаше загрижено към клатушкащият се към колата Сашо.
– Много ли е? – попита Щерьо.
– Повече отколкото можем да изпием.
Щерьо подозрително повдигна вежди:
– И защо го купи? Таман бяхме довършили предишното.
– Не съм, – кратко отвърна Пешо.
– Да не искаш да кажеш, че само се е наместило в багажника? – след тези думи Щерьо премести поглед върху мен, но аз само невинно поклатих глава. Вътре нещо издръкна.
– Попа го намести. Каза, че ако владиката види такова количество у тях ще го разпопи за четвърти път, – уточни Пешо. Наистина Ицето беше споменавал, че очаква височайшото посещение след седмица. Боже, наистина ли бе минала цяла седмица?! Дано не съм буйствал докато ни е изхвърлял.
Зад гърба си чух глухия звук, който съпровожда отключаването на този вид багажници и после вратата се затвори. В очите на Щерьо и Пешо се четеше напрежение, но и двамата предпочитаха да оставят другия да спре Пинтата. Така мигът отлетя. Зад мен се чу рязко вдишване и нещо тежко тупна на земята. Двамата ми събеседници скочиха и отлетяха нататък.
За да не останете с погрешно впечатление тук съм длъжен да отбележа колко свестен човек е Александър Карагеоргиев.. Подвеждащият прякор му излезе преди години, по време на симпозиум в едно китно балканско градче, където той се запозна с един ирландец. Джон имаше претенции да е голям пияч, а наш Сашко в пристъп на патриотизъм се беше зарекъл да го научи да мери питиетата в наши единици. Научи го. Накрая ирландецът се представяше като “Иваншоу”, но се закле, че повече никога няма да вкуси домашна гроздова в хоремаг с непознати. Освен това искрено се смя, когато Сашо му каза, че е обикновен шофьор на кмет. Тогава Александър Карагеоргиев стана Сашо Пинтата. А иначе той изобщо пиеше много рядко. Задочник девета година, можеше да не се сеща за алкохол в продължение на месеци. Лошото започваше, когато влезе във фаза или сесия. Сега изглежда беше във фаза.
Подложих едно клонче в огъня и се престраших да погледна през рамо. Очаквах да видя някаква борба около багажника, но бях изненадан. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Пинтата беше на земята, над него се бяха надвесили Пешо и Щерьо Пушека. После обаче забелязах, че те не се опитват да го удържат на земята, а го гледат загрижено и нещо си говорят. Това ме накара окончателно да изтрезнея и в миг се озовах до тях.
– Ще се оправи ли?
– Ще се оправи. – отсече Пешо.
Пинтата лежеше възнак; лявата му длан беше отпусната някъде върху сърцето, дясната беше заела форма, като на просещ човек, но с малко по-изпънати пръсти, сякаш миг преди Мислителят на Роден да си я лепне на челото (става въпрос за оригинала, модела – в произведението на скулптора позата е малко по-интелегентна); десният крак на нашият мислител не се виждаше, сигурно беше някъде под задните му части.
– Какво му е? – попитах.
Пушека си беше свалил якето и му правеше вятър.
– Делириум тременс, – замислено каза Пешо.
– Кой? – размърда се Пинтата.
– Делириум... – започна Пешо, после се усети. – Абе, човек, изкара ни акъла.
– Попа ли ме удари?! – Пинтата не се даваше лесно.
– Ти си поп. На, пий! – побързах да извадя водата от багажника преди да се е сблъскал повторно с изкушението. Той тежко премести поглед върху тубата с водата, но в очите му се появи живот.
– Не съм, – каза той и започна да пие на едри глътки.
Докато Пинтата жадно поглъщаше от живителната течност Пешо се пресегна през мен, рязко затвори багажника и ми хвърли убийствен поглед. Пинтата се задави. После дружно му помогнахме да си намери крака и го домъкнахме до огъня. Водата вече бълбукаше и Пешо пусна в нея някакви бурени. Не посмяхме да се обадим. Той още в казармата беше доказал, че ги чатка тия работи. Последните две учения ги карахме без старшината, защото всичките предишни той ги караше по различните трънки и само пращаше шофьора на ротния до близкото село за още тоалетна хартия. Накрая ротният не издържа да го бъзикат в селото и забрани на старшината да излиза на занятия. В крайна сметка старшината намаза най-много от тая работа, но и на нас ни стана по-лека службата.
Пинтата пийна малко чай и се мушна в колата да си доспива. Май мозъкът му услужливо беше изтрил гледката на препълнения багажник. Инстинкт за самосъхранение...
Слънцето клонеше към залез и ние нямахме никакво желание за нови подвизи. Опънахме палатката и преместихме Пинтата в нея. Той не каза нищо. Мисля, че и не усети.
--------------------------------------------------------------------------------
Следващото събуждане също няма да го забравя никога.
През нощта Пешо пръв се изнесе от палатката и зае мястото в колата. Аз трябваше да избирам дали да слушам хъркането на другите двама другари от една педя растояние или от по-далече. Избрах по-далечето. Намерих си относително равно местенце под някакво неиглолистно дърво и веднага откъртих. Чувалът ми бе номер едно и никакъв студ не ме плашеше. После дълго се чудих кой идиот е избрал тази полянка, но се оказа, че където и да бяхме отишли кравите пак щяха да ни намерят. Краварчетата в селото още преди десетина години били забелязали, че ако има някъде палатки, то в повечето случаи наоколо се навъртат и поразголени туристки, та за всеки случай винаги си проверявали. От този ден нататък не видяхме нито една крава наблизо, макар, че не разбрах дали е от липсата на нови палатки или заради олелията покрай съсипания ми чувал.
Мамка му, тогава разбрах, че наистина косата ти щръква ако я оближе крава. Водата в язовира беше ледена и не посмях да се топна в нея. Опитвах с какво ли не, докато накрая не открих идеалното средство за тая работа, но за това по-късно. Добре, че тогава Пешо се подаде от “Шкодилака” и ме спаси от пълно изяждане.
С триста зора отпъдихме кравите и обяснихме на пастирчето, че няма да караме баща му да плаща чувала ми, че сме само мъже, рибари, женомразци; че сред нас нито има жени, нито се очаква да проима и т. н. Както и да е – отървахме се леко. Момчето няколко пъти погледна към кирките и лопатите, но не успя да попита нищо. Откъм палатката се чуха две благословии. Първата беше особено дълга и засукана, по адрес на цялата женска рода на този дето вдига такъв шум по това време, а втората беше по-кратка и към автора на първата. Това окончателно убеди момчето, че не сме съвсем наред и наистина няма жени. Пожела ни всичко хубаво и повече не го видяхме.
С Пешо взехме тежко и отговорно решение – да скрием пиенето някъде, защото иначе никакво имане нямаше да намерим, най-много то нас да намери. Занесохме го зад близките дървета (наистина беше ужасно много) и го закопахме. Оставихме само една бутилка джин и един тоник. Пешо каза, че някъде в колата трябва да има и лимон от Великден. Джина скрихме под седалката и оставихме само тоника да се вижда. Номерът беше да предупредим Щерьо да не ни издаде.
До обяд бяхме заети със съвещание. Трябваше да уточним стратегията и тактиката на начинанието. Решихме аз и Пешо прилежно да се правим на рибари и по възможност да уловим нещо. Пинтата и Щерьо се наеха да открият мястото, където е закопано съкровището. Но! Първо трябваше да разшифроваме така наречената “карта”. В кавички, защото по нея нямаше почти никакви топографски ориентири. Имаше една, излизаща от хартията линия, под която пишеше нещо от рода на “...ГОЛ... ...ВОД...”; имаше също така четири дръвчета в единия край, едно по-голямо по- към средата; нещо, което смътно напомняше ручей, най-вече заради “ВАДАТА” и няколко завъртулки, които ще да бяха камъни или нещо подобно – надпис под тях нямаше. Всъщност това беше по-лесната част. След локализирането на въпросната местност идваше по-трудната част. Работата беше там, че на картата нямаше нито един знак, който да указва точното място. Нито нарисуван сандък, нито делва, нито чувал. Кръстче дори нямаше. Да не говорим за количество крачки по посока на луната точно в полунощ, в еди коя си нощ. Явно никой от четата на хайдут Вельо не беше чел “Островът на съкровищата”, защото нямаше дори кучешки скелет, ориентиран на север. Разбрахме се, че щом открием поляната, ще разчитаме на интуиция, дедукция и още няколко умни думички, за да се сетим къде е закопано имането.
Екип едно-конспиративен (аз и Пешо) си приготвихме по една въдица, тоест Пешо приготви и двете въдици, защото аз бъкел не разбирам от риболов и се отправихме към язовира. Екип две-секретен взеха кофата и тръгнаха “за боровинки”. Пешо им се скара, че в началото на юни боровинки няма да намерят и те след кратка препирня се съгласиха, че единият ще бере гъби, а другият е за дърва.
Този ден улових четири пъстърви и седем кротушки, но изпуснах несметно количество. Вървеше ми, като на бясно куче тоягите. Пешо само сменяше стръвта ми и се нервеше, че само аз вадя. След поредната изпусната риба Пешо побесня и каза, че повече никога няма да отиде с новобранец за риба, защото по не знам си кой закон рибата надушвала кьопавия (мен демек) и се нахранвала от неговата въдица, а истинският рибар (той) не получавал дори дребен стимул с поне едно клъвване. За риболова било много важно да те кълве нещо. Мен като малък ме беше нападал един петел. Казах това на Пешо, а той ме погледна учудено и си забели очите. Виждах, че много се нерви и реших да помогна:
– Абе, Пешо, защо не отидем до селото да вземем някой петел да те клъвне?
Пешо пак завъртя очи към небето и въдъхна тежко. Аз обаче го гледах настоятелно, твърдо решен да помогна с каквото мога. Пешо ме погледна още веднъж и рече:
– Два петела.
– С един не става ли?
– Ама ти сериозно ли?
– Че как?!
Той се удари по челото и започна да ме посвещава в рибарските тайни. Накратко, оказа се, че петел не вършел работа и ме изпрати в селото за кокошка. Каза, че непременно трябвало да е стара. Колкото по-стара – толкова по-добре. Колко е достатъчно стара? Поне десетгодишна. Още тогава заподозрях, че и той нищо не разбира от риболов. Къде се е чуло и видяло кокошка да доживее до такава почтена възраст. Той ме гледаше леко подхилен под мустак и сигурно очакваше, че ще се откажа да ходя чак до селото. Аз обаче гордо се обърнах и тръгнах.
Дано да ви е интересно!
Следва втора част:)
Това е само форум! 
|
“Иманяр”– АД.
