Всъщност той излезе прав. Така и не донесох кокошка, но не защото съм се отказал, а защото на половината път се сетих, че съм си забравил парите в лагера и се върнах...



Когато приближих лагера видях, че Пешо играе някаква аеробика по брега и му викнах, че се е побъркал. Той нещо изкрещя. Тоя човек има изумителната способност когато е възбуден да говори по-бързо отколкото може. В съчетание с въртящите се във всички посоки очи е малко плашеща гледка, но ние се познавахме отдавна. После видях, че водата пред него нещо се вълнува и помислих, че или е закачил Лох Неското чудовище, или е някоя голяма риба. Изплаших се не на шега и събитията отново започнаха да се случват бързо.



Изтичах до него и го хванах през кръста. В този момент Пешо изрева още по-силно, сигурно защото рибата беше дръпнала по-силно. Добре, че го бях хванал здраво, защото иначе щеше да падне във водата. Аз съм доста по-тежък от него и това много ни помогна. Рибата дърпаше навътре, ние навън. Рибата дърпаше още по-силно, но аз бях запънал много здраво. Това продължи около минута. По едно време постигнахме някакво равновесие и Пешо спря да вика. Погледнах го през изпотените си клепачи. Той ме гледаше с кръвясал поглед и заговори много тихо и ласкаво:



– Чукундур, пусни ме веднага защото ще те убия! – по тихия тембър разбрах, че не е на себе си. Току що му бях спасил живота, но това не беше достатъчно. Трябваше да се боря и за разсъдъка му.



Внимателно минах пред него. Пуснах го и за моя изненада той не тръгна към водата, а просто се подпря на вдигнатия си във въздуха крак. Без да го изпускам от поглед застанах между него и чудовището и загребнах с шепи вода, колкото можах. През това време Пешо беше започнал да позеленява и говореше съвсем тихо и несвързано за накаква лопата. Лиснах му водата в лицето... Той хвърли въдицата по мен. Не ме улучи защото тъкмо се навеждах за нова порция вода. Погледнах го и разбрах, че ме напада по смъртта в очите му. Клекнах още по-ниско и той цопна от другата ми страна. Тогава благоразумно побягнах.



Той не ме гони дълго. След по-малко от пет минути легна на тревата по гръб и започна да плаче. След още пет минути лекичко пристъпих към него. Той вече беше поутихнал и само лекичко похлипваше.



– Защо?!



– К’во?



– Защо го направи? – сигурно ме питаше защо съм го спасил.



– Нали сме приятели, – винаги съм си представял как казвам нещо такова след геройска постъпка, която е спасила живота на поне половината Титаник. Е, сега случаят не беше много сходен, поне в количествено отношение, но аз усетих, че въпреки това се изчервявам.



Той зарева отново.



Къде ли не търсих. В цялата кола не остана нито един неповдигнат парцал, но лимон не можах да открия. Накрая се примирих с тая мисъл и се запътих към Пешо само с джин и тоник. По пътя взех две канчета от огъня. Приялелят ми ме пргърна и остана така дълго време.



В живота на всеки човек има мигове, когато той се чувства истински щастлив и оценен. Аз седях с шишето джин в едната ръка и капачката в другата и не смеех да мръдна, за да не разваля магията. Не след дълго тя сама се развали, тъй като джина има доста специфична миризма. Пешо ме пусна, взе двете канчета и слезе около двайсетина крачки до водата, за да ги изплакне. Неговата въдица стърчеше от водата с макарата нагоре и леко се поклащаше. Той я погледна, но само махна с ръка. Върна се при мен и подложи канчетата за пълнене. Сипах по малко джин и го разредих обилно с тоник – все пак още не бяхме си свършили мисията и не биваше да тръгваме по наклонената плоскост. Пихме на екс и това още повече ни сближи. Пешо каза, че съм чиста и неопетнена душа и той ме обича, въпреки всичко. Моментът не беше подходящ за навлизане в подробности, затова не го попитах кое е “всичко”, а и не можех, защото в очите ми напираха тежки мъжки сълзи. Тръгнах да наливам отново от джина, но той явно вече беше дошъл на себе си, защото ме спря и наля само тоник в канчетата. В погледа му се четеше някаква дълбока мъдрост и смирение – малко приличаше на икона. Екип две-секретен развали идилията.



Александър Карагеоргиев псуваше като хамалин, размахвайки кофата в лявата си ръка. Пушека го подпираше отдясно, за да не стъпва на превързния си крак. Пинтата беше ранен. Щерьо каза, че това е прокоба и нищо няма да намерим. Никой не може да намери в тоя край дори фас, а Пинтата беше настъпал пирон. Каза също, че Пинтата е карък и няма да напуска лагера, за да не го отвлекат извънземни. После каза, че извънземните дори да го отвлекат ще го върнат сами, за да не им мрънка на главите. Пинтата се обиди и млъкна. Седнахме до огъня да пием чай.



Тогава дойдоха девойките. Пристигнаха с гръм и трясък, възседнали някакъв мотор с кош, по всяка вероятност останал още от германците. Жизнерадостното им чуруликане не предполагаше нищо добро за мисията ни. Щерьо се разля във всепоглъщаща усмивка и изприпка да ги посрещне. Имаше си приказка с по-голямата сестра и май смяташе да си я довършат. Погледът на Пешо придоби още по-иконски вид.



– Ей, рошльо, ела да ни помогнеш! – беше по-малката, Малинка, пухкаво розово същество със зелени очи. Пригладих си кравешката прическа и отидох.



Бяха донесли доста неща, предимно алкохол. Спогледахме се със Щерьо, после заедно погледнахме към огъня. Пинтата обясняваше на Пешо нещо, а последният се опитваше да си обърне очите в правилната посока – напред и навън. Мисля, че успя. Издърпахме момичетата настрани и се заехме да им обясняваме колко е опасно да пием сега алкохол. Не можехме да им кажем за истинската цел на експедицията ни, а те не можеха да възприемат тезата, че алкохолът пречи на риболова.



– Вие можете да си ловите риба колкото искате, а ние през това време ще ви сготвим нещо. Или искате да ни изгоните? – нацупи се Малинка.



– Как ще ви гоним, много ви се радваме даже, – Пушека беше намръщил вежди към мен, докато по-голямата сестра (така и не й запомних името) се опитваше да му отмъкне ухото. – Самоче алкохола трябва да го покрием засега.



– Момичета, а риба можете ли да готвите? – Щерьо се опитваше да замаже положението. – Че Гошо и Пешо цял ден ловят.



– Ама вие да не сте хванали вече?



– Хванахме, но е малко. Трябва ни кокошка.



– ??



– За рибата.



– Пфу-у, – намръщи се каката. – Кокошка с риба – звучи гадно.



Жени. Изобщо не мислех да им преподавам уроци по риболовство и затова не отговорих.



– Ще отида да донеса колкото има. – казах аз и се запътих към живарника.



Така се получи, че не го взех. Когато наближих водата реших, че е редно да прибера въдицата на Пешо, която още си стърчеше на същото място, но до другия ден можеше да потъне и върви я търси после. Нагазих във водата и дръпнах. Тя излезе меко от тинята и аз тръгнах към брега. По пътя обаче въдицата изведнъж оживя и изкочи от ръката ми. Аз в първия момент се стреснах, но после се сетих, че голямата риба не се е откъснала, а просто е кротувала досега. С един скок хванах пак въдицата и започнах да навивам. Не беше никак лесно. Някой беше забелязал борбата ми защото отгоре се чуха викове и някой се затича към мен. Това добиче явно беше бая голямо защото въдицата се огъваше почти на два ката.



– НЕ ДЪРПАЙ ПОВЕЧЕ!!! – Пешо бе някъде съвсем наблизо.



Леко завъртях глава и го видях на няколко крачки от мен с лопата в ръка и замъглен поглед. Хвърлих се настрани, за да избегна удара, но не пуснах въдицата. В краен сучай щях да я използвам за защита. Да, ама не! Пешо профуча покрай мен и нагази във водата. В лявата си ръка държеше кордата, а с дясната бе хванал лопатата, като копие и напредваше към вълните във водата. Чак сега разбрах за каква лопата е говорел преди това. Рибата по едно време спря да се дърпа. Пешо рязко замахна и заби лопатата във водата. После пак замахна и пак заби лопатата. Третият път кордата остана свободно да виси в ръката му. Той изрева, “като ранена в сърцето пантера” и се хвърли във водата да рови с ръце.



– Пешо, мани я, бе. Една риба, голяма работа, – отидох до него.



– Голяма, я! Как ще я махна? Такова нещо изпуска ли се?! Ей тука е някъде. Поне един път я ударих. – около нас бавно се разрастваше мътно петно от тиня и водорасли.



– Ще хванеш някоя бронхопневмония заради тая риба. – потупах го по рамото.



– Няма срашно. Малинка ще ме стопли – намигна ми той и продължи да рови. Реших, че няма да се откаже, докато не се вкочаняса и го оставих да търси. Тъкмо се обърнах да излизам навън и нещо бяло ми привлече погледа. Беше рибата, по-точно корема й. Наведох се и след две изплъзвания, накрая напипах някакъв ръб и я вдигнах над водата. Наистина беше голямо парче. Сигурно имаше към двайсе кила. Малинка каза, че нямала и десет. Жени...



Решихме да ядем риба на тенекия. Тенджерката и без това беше малка, а и нямахме олио. Пешо извади от колата една тенекия от сирене. Каза, че в нея си източвал маслото, но ако я обгорим хубаво няма да има проблеми. Пинтата се зае да я обгаря, а останалите мъже отидохме за дърва. Скоро щеше да се стъмни, а вечерта се очертаваше студена. Момичетата изпратихме с няколко пластмасови бутилки за вода. Каката се изплези на Щерьо и се засмя като ученичка, Малинка направи същото на общо основание.



Когато се върнахме, заварихме Пинтата да пее някаква току що съчинена песен за възхвала на момичетата, тяхният усет към вселената и най-вече към неговите потребности.



– Какво става, бе хора? – Пушека хем искаше да се скара на девойките, хем някак си, ако може, да не им се кара.



– Голям воин жаден! – провикна се Малинка и отпи.



– Ами, като се върнахме, той вече къркаше, – добави каката с поглед на младенец.



Пешо ме побутна:



– Гоше, давай да се включваме и ние, че тоя път може и да се натрови.



– Как ще се натрови, бе? Ти не гледай етикетите. Тая ракия тате я вари, а при него няма шест-пет.



По-късно разбрахме, че слабото звено не е ракията, а рибата. Или Пинтата не беше свършил нещо както трябва, или рибата беше от някаква особена порода и миришеше лошо. Впрочем, както и да е. Още преди да минем на вино никой не обръщаше внимание на миризмата.



Пинтата заспа до огъня по средата на веселбата, оставяйки Малинка на произвола на съдбата, по-точно на самотата. Ние с нея и Пешо така се бяхме разпяли, че изобщо не усетихме кога Пушека и каката се се усамотили в Шкодилака. Когато забелязахме липсата им с Пешо бяхме толкова напреднали в материала, че вече бяхме прескочили фазата, когато бихме налетяли на Малинка. Влечаха ни задълбочените философски разговори за живота, вселената и всичко останало, докато накрая не легнахме и тримата в палатката. Пинтата хъркаше някъде отвън и само Малинка се сети да го завие. Опита се да го събуди, но се отказа и се върна при нас.



На другата сутрин точно Пинтата ни изненада най-много. Кой би помислил, че кристалният родопски въдух може да има такова благотворно въздействие? Сашко стана пръв и когато ни събуди, огънят вече гореше, а отгоре му се поклащаше тенджерката.



– Хайде момчета! Работа ни чака.



Момчетата започнахме да протестираме, а Малинка се обърна на другата страна. Щерьо и каката обаче станаха и предадоха заверата. Наложи се да станем и ние.



Докато момичетата ходеха до гората да се облекчат и да се измият на чешмата, ние развихме по-нататъшния план за действие. Пинтата щеше да остне в лагера с болния си крак, а останалите щяхме да “търсим по-добри места за рибаруване”. Пешо искаше да остане наистина да полови риба, Щерьо искаше да остане да пощипе каката още малко, аз исках да остана да си доспя, но Пинтата беше непреклонен. След кратка реч за несметните богатаства, които ни чакаха, успя да ни надъха достатъчно, че да прекопаем половината Родопи. Накарахме момичетата да отидат до селото за някаква храна, тоалетна хартия и НИКАКЪВ АЛКОХОЛ. Покрай тенекията на Пешо от нашата хартия беше останал само картонът и това, последното май ги убеди. Срещата беше по обяд.



Ако ротният можеше отнякъде да ни види този ден... Вярно, че не бяхме с пълно бойно снаряжение и не се затичахме нито един път, но навъртяхме такъв километраж, че спокойно покривахме суворовския норматив за форсиране на планини. Какво са някакви хиляда метра до следващият завой, когато зад него може да ни очакват купища злато? Може ли някакъв жалък мазол да попречи на хода на историята?



Може! Един – не, но те бяха три. Когато слъцето се издигна високо и започна да припича, напомняйки ни, че е време за обяд, тръгнахме обратно към лагера. Два от мазолите бяха Щерьови, но Пешо с неговия пъшкаше много повече. Тъй като се влачехме като родопска песен, предложих да отида напред и да докарам колата. Пешо каза, че не си дава колата на никой, но аз съм гении и след обяд ще обикаляме с нея.



До палатката стигнахме с два мазола повече. И двата пешови. Седнахме да ядем. Момичетата не бяха намерили тоалетна хартия и казаха, че пак ще се върнат до селото. Дошли само, колкото да ни нахранят. Щерьо Пушека се разтече по камъните. Пинтата каза, че се е надявал след обяд да си има компания, че щял да пощурее сам и т.н., но му се размина. На тръгване им казахме да вземат също и бинтове. Те казаха, че не сме никакви рибари, да си седим в лагера и да си ловим рибата, която ни е под носа, вместо да гоним Михаля по другите вирове. Това последното го каза каката, а малката през това време беше заета да си навива долния ръб на полото и да розовее. Пешо го удари на мъжка чест и каза, че ако толкова много искат, като се върнат ще им даде въдиците да покажат какво могат. Те се фръцнаха и заминаха, а щерьовият поглед ми напомняше пешовия, от предния ден.



Тръгнахме с колата. На втория завой Щерьо каза, че е забравил картата. След дружеска размяна на комплименти решихме да не се връщаме. Пешо помнел всяка драскотинка по нея и не било проблем. Щерьо го попита за какво тогава му се е карал досега и продължи с комплиментите. Работата отиваше на зле. Още не бяхме намерили съкровището, а вече се карахме. Казах им го и те решиха да оставят спора за след пласирането на стоката.



И с колата не открихме нужното място. По едно време на Пешо навсякъде му се струваше, че това е мястото, но мислеше така само до следващия завой. После пак същото. Навсякъде слизахме и се оглеждахме, но все нещо не се връзваше. Или нямаше ручей, или камъни или още нещо. По едно време на Пушека му щукна, че като нищо може да сме на отсрещния бряг. Никой не можа да се сети дали на картата има някакъв намек за Север и Юг. Решихме да го обсъдим с Пинтата. На връщане им напомних, че отпуската ми свършва след два дена. Те казаха, че ако намерят имането след като аз съм си отишъл няма да ми намалят процента, и че си оставам пълноправен акционер в начинанието. Знаех си аз, че са свестни момчета. Също така чувствах, че няма да се откажат лесно.



Спукахме гума. Няма да ви кажа как се сменя гума без крик, само ще ви кажа, че изисква мнооого време. Тръгнахме от лагера по обяд, а се върнахме към девет и нещо. Бяхме прегладнели, измръзнали; ноктите ни бяха изпочупени; гърбовете и ръцете ни боляха ужасно, само мазолите вече не ги усещахме. И когато нещо не върви на добре, то наистина не върви на добре.



Отдалече си помислихме, че се е запалила гората или най-малкото палатката. Когато стигнахме обаче, заварихме нова изненада.



– Абе, това не го ли минахме снощи?



На мястото на спретнатия лагерен огън гореше същинска клада. Пинтата, без помен от болка в крака си, съблечен по долни гащи танцуваше някакъв дивашки танц. Двете невинни създания пееха и му партнираха по почти същото облекло. Около огъня бяха разхвърляни няколко празни бутилки, а китарата ми... О, Боже! Намираше се на по-малко от два метра от кладата. Изтичах (въпреки всички болки) да я измъкна настрани, но беше късно. Единствената здрава струна ме опари, а китарата беше толкова крива, че ставаше само за подпалки. Хвърлих я в огъня. Танцуващите приеха това, като част от купона и се развихриха още повече. Каката се нахвърли върху мен и започна да ме целува. Блъснах я настрани и се запътих към палатката. Изобщо не погледнах как ме гледа Щерьо. Беше ми все тая.

Това е само форум!