След половин час излязох да си потърся нещо за ядене. Бях прекалено бесен, за да заспя, а и не бях слагал нищо в устата от обяд. Пинтата и малката се целуваха, а каката тъкмо довършваше разказа за Пинтата. Ядене поне имаше достатъчно. То и пиенето беше предостатъчно. Седнах отстрани да се наям и Щерьо дойде да ми каже какво е станало.



– Жоре, чакай да ти кажа какво е станало. Не са виновни момичетата. Пинтата се побъркал да седи сам, защото и момичетата се забавили много. Не разбрах защо са се забавили, но по едно време Пинтата се хванал да почисти лагера и видял картата. Прибрал я отначало, но, като свършил с чистенето и пак се сетил за нея. Отворил я и започнал да гадае. Голяма тъпня е да седиш тук цял ден самичък и да се чудиш какво да правиш. Та, както я гледал, му светнало, че това е мястото.



Щерьо ме гледаше с блеснал поглед. Алкохолът и на него му беше подействал вече и той беше малко възбуден.



– Разбираш ли? Погледнал това баирче, тая полянка и си я представил без палатката и огъня. Виж, бе Жоре. Ей го ручейчето. Нали чешмата е там горе! Там ония камъни виждаш ли ги долу? Това са завъртулките. Четирите дървета са гората – кой ще седне да ти рисува цялата гора, нали така?! Само самотното дърво го няма, но то сигурно е било някое голямо и старо дърво още тогава, щом са го избрали за ориентир. Значи това е мястото.



Разбираш ли? Жоре! Георги! Тука сме! Добре, че Пинтата е изкукал от скука и е седнал да се замисли. То и ние можехме да се сетим, ама когато пристигнахме никой не можеше да разсъждава трезво. Пък на другия ден вече не се и сетихме да огледаме това място.



Щерьо определено говореше смислено. Имаше желязна логика в думите му. Въпреки светещите му очи и трескавото поведение не го взех за луд. Апетитът ми обаче не се повлия от тази новина, а и мъката по загубената китара все още не беше отминала. Какви времена помнеше тая китара...



– Каква китара, бе човек?! Е, извинявай, знам, че много държеше на нея, но ако намерим това съкровище ще можеш да си купиш каквато китара искаш!



– Добре, де, не можеше ли без това напиване? Тия тъпи п.... не разбраха ли, че не искаме алкохол? То, ако питаш Пинтата...



– Ами той, де. Не са момичетата. Те не са докарали никакво пиене. Когато се върнали Пинтата вече бил готов.



– Аре, бе! – започнах да се досещам, но още не ми се вярваше.



– Ами да! Като се сетил, че това е поляната и започнал да се чуди кое е мястото. Нали се сещаш как щяхме да търсим? Представил си той, че е хайдутин и иска да зарови нещо в земята.



– Той цял екстрасенс, бе!



– Може и неосъзнат медиум да е, не знам. Представи си обаче колко се е вживял в тая роля. Щом е открил пиенето...



– Утре ще му кажа, че си е сбъркал професията. Той е за ченге само. С такива умения...



Намерих си канчето и отидохме до огъня. Той беше поутихнал и вече приличаше на стария лагерен огън. Потърсих с очи в пепелта ключовете от китарата, но не ги видях. По-добре. Пешо тъкмо довършваше някакъв виц, каката се захласваше.



– Ей, рошльо, ти защо си ми сърдит? – каката ме забеляза и се примъкна към мен.



– Не съм, бе маце. За китарата се ядосах.



– Ама ти сам си я хвърли в огъня. Ние я бяхме сложили да изсъхне, – мацето беше нацупило лекичко устните си и гледаше учудено.



– Тя и мокра ли е била преди това?



– Ами сестра ми разля отгоре й малко водка, – каза каката и ме хвана под ръка.



– Тя, неговата китара колко водка е попила, – Пушека беше започнал да се напушва и се опита да й привлече вниманието.



– Така ли? Тя била голяма пияница, тая китара, – каза каката и започна да се смее неудържимо. Много беше пияна горката.



– Гоше! Ти разбра ли за откритието на века? – Пинтата направи пауза в целувките и гордо се тупна в гърдите. После се почука с показалец по главата. – Какъв бистър ум и каква проницателност се крият под това чело!



– Страшен си Пинта! Само за полицай си, – отвърнах му аз.



– Ау, колко си падам по полицаи, – възкликна Малинка и го засмука отново.



– Ама и вие сте едни, – каката пак се обърна към мен. – Да имате толкова пиене и да го заровите в земята.



– Ами иначе... – зачудих се какво да кажа, – само ще си пиеме.



– Нали сме дошли за риба, все пак. – Щерьо не се предаваше.



– У-уф, едни рибари! Добре, че беше този юнак да извади онова вчера. – тя заплашително приближаваше лицето си до моето. На Пушека усмивката ставаше все по-крива, а и мен не ме радваше кой знае колко.



– Ако става на въпрос аз я хванах, ама карай. – Пешо беше ларж.



– Как ша си ти? Нали видях! Той я хвана с въдицата, той я извади от водата, ти само я удари с лопатата... Къде отиде това шише?



От нея и така вонеше на алкохол. Ако бях пил колкото нея може би нямаше да ми направи впечатление, но не и сега. Станах да се разтъпча. Пинтата също стана и поиска ключовете за колата от Пешо.



– Отключена е.



– Ами, добре. Ние ще отидем да спим в нея, – ухили се Пинтата и поведе Малинка. Тя го прегърна през кръста за по-добра опора и се запътиха към колата. Аз също реших да си легна. Докато се приготвях за лягане дойде Пешо с молба от Пушека да легнем “на чист въздух”. Какво пък? Най-много на сутринта да ни изяде някоя крава...



На другата сутрин с Пешо пак скрихме останалия алкохол. После той ме изпрати да прибера най-после живарника. И ето ме, оглеждам Шкодата и не мога да разбера защо не е стигнала до водата. Как такива малки камъни са я спряли?



Тъкмо върнахме колата на предишното й място и дойде горския.



– Яа-а, нарушители! – няма “здравейте”, няма “добър ден”.



Щерьо набързо скалъпи някаква лъжа, че рибата е за попа.



– За попа ли? За кой поп? Крушовския или Каменския? Че ние, в Каменец пак останахме без такъв. Добре, че се отървахме, мен ако питаш!



– И що, бе горски? Такъв хубав човек...



– Нашият, значи. Хм, хубав, ама няма кой да го утрепе... Цялото село пропищя от него. По-голям боклук никога не сме имали. На вас да не ви е обещал нещо в замяна за рибата?



– Не-е, – Пешо седеше и си мажеше мазолите с някакъв мехлем, – Просто му бяхме на гости няколко дена и ей така, за благодарност.



– Хе-хе, – подхили се горският и седна да огъня. – Момчета, искате ли да забравя за рибата?



Човека спокойно си седеше и даже се беше заел да пълни някаква лула. Ние се спогледахме. Чакахме да чуем втората част от предложението.



– Я ми кажете, откога го познавате?



– Ами... – започна Пешо.



– Отскоро. – Побързах да прекъсна поредната опашата лъжа.



– Така-а. Ще забравя за нарушението ви, но искам да ми разкажете, – имаше някакво особено пламъче в погледа му. – Нали трябва нещо да разправям на внуците?



– Няма нищо за разказване. Запознахме се в бакалията и човекът ни покани на гости.



– На бас, че пиенето е било от вас!



– Ъхъм.



– И сте изкарали поне пет дни при него?!



– Седем.



– Охо! Браво, браво! Още малко и щяхте да счупите рекорда.



Някакъв гаден вкус беше започнал да ми се образува в устата. Другарите ми също не бяха особено ентусиазирани от хода на разговора. Седяхме и мълчахме.



– Горски, защо не кажеш направо за какво са го разпопили?



– Разпопили? Хе-хе, с едно разпопване ако можеше да мине. Нали, за да има разпопване първо трябва да има запопване. Съд го чака него. – Събеседникът ни се наведе да си вземе огънче и ни остави да смелим думите му. Не беше лесно.



– Че какво толкова е направил?



– Какво ли не! Канал за хора през границата. Това малко ли е?



– Не е, – смънкахме ние.



– Валутни измами и нелегален износ на дървен материал.



До този момент не можехме да повярваме на ушите си, но следващата реплика ни разби отвсякъде.



– А най-голямото му забавление е да праща разни будали да копаят по чукарите. Да не говорим, че не е никакъв поп.



Няма да описвам реакциите ни. Като изключим смяната на цветовете по лицата ни, други такива нямаше.



Момичетата се върнаха от гората, а горският реши да си ходи. Не бяхме весела компания.



– Я по-ведро! Нали сте на почивка. И моми сте си довели, гледам... А, ти не си ли Малинка?



Те се заобясняваха, а ние се гледахме, като... като... като будали. Пешо седеше с до половината намазан с мехлем крак, Пинтата също беше замръзнал в някаква неестествена поза, а Щерьо ни гледаше поред и чакаше да се случи нещо. Аз си затворих устата.



– Момчета, – горският беше застанал до лопатите и ги сочеше с пръст. – Ако сте ги взели от него, не се притеснявайте. Няма да му потрябват скоро. Айде, чао.



– Чао – отговорихме вяло. Горският се засмя гърлено и си тръгна. Девойките ни гледаха неразбиращо.



– Писанчо, какво става? Да не е умрял някой?



– Ъхъм. Попа. – Щерьо говореше като насън.



– Глупости! Вчера го арестуваха и нищо му нямаше.



– Малинке, я ме полей с водата, че май не съм се събудил още! – казах аз.



Тя, без да пита нищо, просто взе пластмасовото шише от тоника и ме поля.



– Бррр, какво е това?



– Я, май е джин с тоник! Някой ги е смесил.



Другите мълчаха и ни гледаха безучастно.



– Пешо, нали каза, че си имал лимон? Оня ден не можах да го намеря.



Пешо стана и извади от жабката едно жълто шише. Вътре нямаше кой знае колко, но на кой му дреме, в крайна сметка?



– Пинта! – Сашо ме погледна, като през мъгла. – Що не се разходиш с лопатата до онези храсти? Там ще се ориентираш – пръстта още е мокра сигурно.



На другия ден си тръгнахме. Пак ни цепеха главите, но моята поне не беше така рошава – от кравешката прическа нямаше и следа. Девойките останаха да погостуват още малко на техните, но си дадоха телефоните и обещаха да не казват на никого за експедицията ни.



Малко ми беше мъчно за китарата.



P. S.



Известно време по-късно, някъде по пътя към София, по-точно след първата шкембеджийница. Зелена Шкода, модел 1960, с огънат калник се носи по завоите...



Букви, “Кънтри роуд”...



– Пушек, верно ли, че до остров Болшевик имало 14 потънали галери?



Букви...



– ‘бъ ли го... Той Руди е по морската част...



Букви...



– Обаче тоа път верно ник’ъв алкохол!



Букви...



– Апсолутно!




Митко Бомбата.

Това е само форум!