— Чувстваш се като лист на произвола на вятъра, нали? — каза той накрая, взирайки се в мен.
Точно така се чувствах. Той като че ли ми съчувстваше. Каза ми, че моето настроение му напомнило за някаква песен и запя ниско; докато пееше, гласът му беше много приятен и аз се заслушах в думите:
„Тъй далеч съм от небето, където се родих. Безмерна носталгия нахлува в мислите ми. Сега, когато съм тъй самотен и тъжен като лист на вятъра, понякога искам да ридая, понякога искам да се смея с копнеж” (Que lejos estoy del cielo donde he nacido. Immensa nostalgia invade mi pensamiento. Ahora que estoy tam solo y triste cual hoja al viento, quisiera llorar, quisiera reir de sentimento).
Дълго не проговорихме. Накрая той наруши мълчанието.
— От деня, в който си се родил, по един или друг начин някой е правил нещо с теб — каза той.
— Така е — казах аз.
— Постоянно правят нещо с теб против волята ти.
— Вярно е.
— И сега вече си безпомощен като лист на вятъра.
— Правилно. Точно така е.
Казах, че обстоятелствата на моя живот често са били опустошителни. Той слушаше внимателно, но не можех да разбера дали просто беше съгласен с мен или беше искрено загрижен, докато не забелязах, че се опитва да прикрие усмивка.
— Независимо колко ти се иска да се самосъжаляваш, ти трябва да промениш това — каза той кротко. — То не съответства на живота на един воин.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите