Първо: едно е да изгубиш езика си, когато живееш в чужда страна, друго е да го изгубиш в родината си, в която властта и икономическите привилегии са твои.
Второ: никой не отрича отдалечаването на българския от останалите славянски езици, но то не е под (пра)българско влияние, а вследствие на самостоятелна еволюция или влияние от съседните народи: гърци, турци, власи, албанци. Освен това не забравяй, че и другите славянски езици преживяват еволюция. например отпадането на бъдещото време в руския не означава, че такова не е имало в старославянския/старобългарския. Нашето бъдещо време с "ще" е опростяване на старото спрягане от глагола "хотети" с инфинитив. То съществува и в сръбския. Определителният член е наследник на старославянските показателни местоимения, съ, тъ, онъ, овъ, залепени отзад на думата (до края на миналия век определителният член е отделян с тире именно защото е бил отделна дума). Останалите глаголни форми са си принципно същите, както и в старославянския, като е отпаднало едното минало деятелно причастие (видев, прочитав и т.н., т.е. това, което съществува в руския, където пък е изпаднало другото: видял, прочел). Отпадането на падежите е нормален феномен, случил се и с английския език, и с романските, и т.н. В сръбския се наблюдава частично отпадане (от седем са намалели на пет). Но падежи определено е имало сравнително доскоро. Стоян майце си думаше, майка Стояну отвръщаше, това очевидно е дателен падеж. Думата "вкъщи" е остатък от местен падеж, изразът "няма го" е наследство от старобългарска конструкция, изискваща родителен падеж (а не винителен, както сме свикнали да смятаме). Притежателната частица "на" наистина се е оформила като отделна синтактична единица, но тя си е чисто и просто наследник на предлога "на". Останки от инфинитив има в конструкции като недей говори, недей приказва и т.н. А колкото до това, дали налагането на звука"ъ" вместо голямата носовка е под българско влияние, не знам дали е доказуемо. Преизказното наклонение пък е наложено под турско влияние.
|