|
а източникът, който породи дискусията говори, че владетелят на Волжка България имал за данъкоплатци славяни.
Вече и руснаците започнаха да си признават, че сакалиба не означава славянин:
Сакалиба (также саклаб, сиклаб, саклаби, в арабо-исламской литературе صقالبة, в романских языках и на латинице ед. ч. Siqlabi, мн. ч. Saqaliba) — вначале этим термином в арабских источниках обозначалось тюркское, славянское и угорское население Восточной Европы, позднее бывшие наёмные воины (дезертиры) контингентов византийской армии, перешедшие в ходе боёв в Азии VII—XIII на сторону мусульман. Истахри называл саклабами светлых тюрок, как и Гарнати, Гардизи, славян он называл — славийа, написав, что они жили западнее Киева, русы — в Киеве, а Арсания — севернее Киева. С сакалиба арабы ассоциировали чаще всего волжских булгар и куманов. Об этом свидетельствует рукопись Ибн Фадлана, которая представляет собой путевые заметки секретаря посольства повелителя правоверных к правителю Волжской Булгарии[1]. Само посольство, как пишет Ибн Фадлан, было предпринято в ответ на письмо аль-Хасана сына Балтавара, царя Булгарии к халифу Багдада ал-Муктадиру (908—932 гг.), в котором он просит его о присылке к нему (людей) их тех, кто научил бы его вере, преподал бы ему законы ислама (1.461). Посольство состоялось в 922 г. В своей рукописи Ибн Фадлан многократно именует правителя Волжской Булгарии — малик ас-сакалиба. Основываясь на том, что впоследствии термином сакалиба именовались все невольники из восточной и юго-восточной Европы, вывозимые в исламские страны и, несмотря на разделение понятий, славянин (славийа) и саклаб, русские историки романовской эпохи не различали эти два разных термина. Некоторые «историки» подменяют в угоду своим измышлениям понятия «саклаб» и «славиа», игнорируя тот факт, что арабы называли саклабами, наряду со славянами, и волжских булгар, и куманов, и других светловолосых тюрок и угров.
Но покрай признанието все пак карат по традиционната теория, че волжските българи са тюрки, въпреки че арабските автори рязко разграничават българи и тюрки и не дават и повод за съмнение нещо да са се объркали. Понеже тюрките познават много добре, а куманите в частност ползват за роби, които в последствие ще станат известни като мамелюците. А с Волжска България имат достатъчно интензивна търговия, от която сега от там чак до скандинавия се намират находки с хиляди арабски монети. Арабите едвали са могли да забравят и дунавските българи след пердаха който ядат от нас, а като те така и ромеите щяха да споменат, ако ни смятат за тюрки. Особено гърчолята, които въпреки особеното естество на чувставта които изпитват към нас, не са се поблазнили дори несправедливо да ни обявят за тюрки.
В съвременните казански татари, след двете изтребвания от монголите и Иван Грозни и след масовото заселване на кумани вече има повече куманска и местна фино-угорска кръв, както и извсстно количество монголска, отколкото българска. Това че сега говорят на кумански диалект въобще не значи, че волжските българи са говорили на кумански или какъвто и да е друг тюркски. От арабите също нямаме данни за езика, с тях са комуникирали на арабски, който е задължителен за четене на Корана.
Въобще славянският език е най-разпространен там, където се е разпростирала и властта на българските владетели.
Нашите владетели са се самоназовавали българи и езика си словенски. Разбирам поне на едно място да се бяха нарекли славяни и говорещи славянски, ама такива документи има точно толкова, колкото и хипотетичните славянски селища.
|
Re: Названието „българи” в изворите [re: deLake]
