|
21 март 2005, 12:20
Кои са Светите 40 мъченици, които Църквата чества на 26 март
Асен Чилингиров, Берлин
На 26 март православната църква чества паметта на „26 мъченици, пострадали в Готия при царуването на Валенс и Грациан“. Годината не се отбелязва, но тъй като Грациан е коронясан за император едва на 22 ноември 375 година, а Валенс загива на 9 август 378 година, точната дата, на която тези мъченици са „получили своя мъченически венец“, както пише обикновено в църковните извори, трябва да търсим по времето, когато Валенс и Грациан заедно са били императори, т.е. в годините 376, 377 и 378. Но и обстоятелствата на тяхното мъченичество ни помагат да уточним годината на 378, в която по всичко изглежда те са загинали. Всички стари календари на православната църква отбелязват тези 26 мъченици, без да съобщават за източниците си, а понеже ги откриваме още в така наречения «Месецеслов на император Василий ІІ» от края на Х век, счита се, че те са възприети от най-старата църковна традиция още в края на ІV век. Ако разгледаме по-внимателно останалите съобщения в агиографските извори, ще останем учудени не от обстоятелствата, които са свързани с тяхното мъченичество, а от факта, че тези мъченици не са заличени от календара на православната църква, също както много други, загинали мъченически през следващите десет века по нашите земи. А за тези обстоятелства ние научаваме от единствения стигнал до нас, запазен като палимпсест (т.е. с изстърган текст, върху който по-късно бил написан друг текст) един единствен лист от календар на „еретиците-ариани“. Този лист, съхраняван сега в Амброзианската библиотека, публикува в 1831 г. кардинал Анджело Май в сбирката си от стари писмени източници (Scriptorum veterum nova collectio e vaticanis codicibus tomus V, с. 66-68), очевидно без да разбере за какво става там дума, без коментарии и с погрешно разчетен месец. В този откъс се съобщават имената на светци и мъченици, споменавани от арианската църква през месеците март и април. И именно сред тях откриваме някои от имената на тези 26 мъченици, заедно с имената на други, по-добре известни ариани, като император Констанций ІІ (сина на Константин Велики, кръстен както своя баща едва на смъртното си легло и също като него приел светото причастие от ръцете на арианския епископ), а и на (арианския) епископ Доротей († 407), както и на по-малко известните 19 мъченици - ариански старейшини в Бер и 40 вдовици, също арианки. За тези 26 мъченици, загинали на 26 март, там се казва, че били изгорени от папата и императорите Валенс и Грациан в Готия. Къде точно се е намирала тази страна, ние научаваме от някои църковни документи, в които арианският епископ на Адрианопол (Одрин) носи титлата „епископ на Готия“. А какви са били по народност тези 26 мъченици, можем да отгатнем от техните имена, колкото и неточно те да са били транскрибирани с латински букви: поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя. В православния календар на този ден също се споменават „Савинъ [Сава] воинъ готθинъ“ и „презвитеръ Ваθусiй [Батуш]“, и двамата споделили участта да бъдат изгорени.
За събитията, свързани с изгарянето на тези „еретици-ариани“, ние не знаем никакви подробности. Сведенията на историческите извори са единодушни само по отношение на главните факти, които те предават, но противоречиви, що се отнася до коментарите за тях. Безспорни са единствено данните, според които в 377 година император Валенс разрешава на значителен брой християни от местното население, напуснали родните си места поради гоненията на императорите Деций и Диоклециан в края на ІІІ и началото на ІV век и намерили убежище отвъд Дунав, да се завърнат в своята родина и да се заселят на юг от Стара планина, главно в района на Адрианопол. Малко по-късно сред това население настъпва голямо брожение срещу императора, което за кратко време се превръща в значителен по размери бунт. В помощ на разбунтувалите се идват техните родственици отвъд Дунав, наричани от историческите извори „готи“ - а какви са били тези „готи“, Паисий Хилендарски знае по-добре от повечето историци, които ги считат за германци: „Тук е явно, че българите по това време именували готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав в Тракия, а по онова време именували ги готи...“
На 19 август 378 година бунтовниците, заедно с притеклите им се на помощ техни роднини отвъд Дунав, нанасят при Адрианопол съкрушително поражение на римската войска. Император Валенс се опитва да избяга и се скрива в една къща в околностите на града, но бунтовниците го настигат и изгарят къщата, в която той се бил скрил, заедно с него.
Главният историк на тази епоха, Амиан Марцелин, оставил подробен разказ за битката и поражението на римската войска, не съобщава причините за бунта и оставя своите читатели в неведение относно повода за такава неблагодарност спрямо императора-благодетел, приютил под покрива на империята си десетки хиляди бедни и бездомни „готи“. Разказът на Амиан обаче започва с описанието на някои събития, които също остават неразбрани от читателя. А това е масовата психоза сред населението, което в самото навечерие на тези събития е изпълнено с омраза срещу Валенс и твърди единодушно, че императорът трябва да бъде изгорен жив - и по Божия воля ще бъде изгорен. Как и защо се създава тази психоза, историкът не ни съобщава. Той само добавя, че в същата година колелото на Фортуна, надарила римляните с безброй блага, се обръща и възвестява близката гибел на империята. Това, което ние знаем още от допълващите тази история извори обаче е, че избягалите заради своите убеждения от империята християни само няколко десетилетия по-късно вече биват третирани от „православната“ църква като еретици - а че нейните методи за налагане на истинската „права“ вяра не се различават твърде много от методите, с които по-рано са били преследвани същите тези християни от езичниците, научаваме от техните мартиролози.
Само три години след битката при Адрианопол, в 381 година, папа Дамас І (366-384), когото арианският календар споменава наред с императорите Валенс и Грациан като инициатор за изгарянето на „еретиците“, ще наложи по време на Втория вселенски събор в Константинопол обявяването на църквата в Илирик, Хераклея и Малка Скития за еретическа - а това е територията на целия централен Балкански полуостров заедно с черноморското крайбрежие. С тези събития се поставя началото на един от най-безславните раздели от историята на християнството, който ще достигне своята кулминация през ХІІІ век, когато много хиляди последователи на еретиците-българи в Южна Франция ще бъдат изгорени, а тяхната някога цъвтяща страна ще се превърне в прах и пепел.
|
А.Чилингиров : За българите-готи и Св.40 мъченика.
