Цариградската патриаршия: поведението на патриаршеските органи
--------------------------------------------------------------------------------

Какво поведение са държали патриаршеските органи? Имало лица, които не са одобрявали схизмата. В 1872 г. се обявил против нея анхиалският (после смирненски) митрополит Василий (родом българин от костурското село Бобища и починал на 22 януари 1910 г), който за това бил уволнен от заеманата тогава длъжност ректор на Халкинското богословско училище. Изказали се против схизмата и двамата най-добри преподаватели в Халкинското богословско училище Илия Танталиди и Иоан Янастасиади, също заплашени с уволнение [134]. В 1874 г. патриарх Иоаким II e възложил на една комисия начело с поменатия митрополит Василий да се произнесе, дали църковните правила позволяват да се приемат епископи и клирици, ръкоположени от низвержени и схизматични епископи. Митрополмт Василий е изложил своето мнение в специален трактат, благоприятен за българите [135]. В 1879 г. патриаршеският владика Неофит е изявил желание да мине под ведомството на Българската църква. [136] А в 1893 г. бившият неврокопски гръцки митрополит Григорий, който 30 години е служил на Цариградската патриаршия, след неколкократни заявления, устно е заявил на екзарх Иосифа в Цариград, че като българин се отказва от Патриаршията и настоятелно моли да се приеме за член на Българската църква. Понеже молбата му трябвало да се разгледа от българския Св. Синод, той се преселил в София и често молил наместник-председателя. русенският митрополит Григорий да се удовлетвори желанието му, като го уверявал, че никога не ще иска длъжност. След като се увърил, че не е под църковно запрещение, Св. Синод го приел за член на Българската църква, като му позволил да служи в църква, когато пожелае със съгласието на епархийския архиерей, и му издействувал пенсия. Той починал в София и бил погребан в двора на църквата „Св. Спас“, южно от олтаря.
По убеждение ще да е бил против схизмата и ефеският митрополит Агатангел, който от 1883 г. три години по ред тайно от патриарха е доставял миро на Българската екзархия, чрез един свой познат български архимандрит и учител в фенерското българско училище; също и патриаршеският велик еклисиарх, който след отказа на Агатангела Ефески една година е давал миро на същия български архимандрит [137].

В 1883 г. екзархийският протосингел Методий с официално писмо е поискал от великия протосингел на Цариградската патриаршия сведения за старозагорския жител Емануил Харидимов от гр. Ерекли (Хераклия), да ли бил свободен да встъпи в брак. [138] И екзархийският протосингел архимандрит Максим в 1885 г. е запитал официално мелнишкия митрополит Прокопий за същото относно варненския жител Дим. Ангелов от мелнишкото с. Петрово, като мотивирал своето обръщение с обстоятелството, че нямал друга възможност да направи тази справка, и го молил да му отговори по-скоро, макар и неофициално. [139] Навярно, тези патриаршески служители не са били неприязнено настроени към Българската църква. Ако споменатите екзархийски протосингели се обърнали към тях, то те се надявали да получат отговор, а могли да се надяват на това, ако мислели, че адресантите са разположени да влезат в писмено сношение с тях.

Подобни патриаршески служители трябва да се смятат като рядко изключение между изобщо враждебната на Българската църква патриаршеска йерархия. Гръцките владици в българските земи имали за лозунг на своята дейност: „Схизмата да стане факт“. Те си служели с всички възможни средства, за да разнебитят българските църковни общини и да ги подчинят наново на Цариградската патриаршия или поне да задържат българското население, което било в техни ръце, за да не се отметне от тях. От октомври 1872 г. насам те водели стръвна хищническа борба, в която по темп може да се различат приблизително пет фази: 1) от 1872—1878 г., 2) от 1878—1890 г., 3) от 1890—1903 г., 4) от 1903 — 10 юли 1908 (турския хуриет) и 5) от 10 юли 1908 г. до падането на Македония под сръбско-гръцко иго (1913 г.). Най-ожесточена била борбата на патриаршеските владици срещу Българската църква през втората и четвъртата фази, сир. когато българите в Турция били без духовни водители и когато те водели отчаяна борба за освобождение от турците.

Първото любимо борческо средство на патриаршеските владици била лъжата (в разните форми: измама, интрига, клевета). „В Македония — се казало в едно заседание на екзархийския Св. Синод — турците върлуват, лъжат и клеветят, за да докарат българите в отчаяние“ [140] По повод на отказването на Гавриила Кръстевича от Екзархията, патриаршески агенти разпростанявали между българския народ фикцията, че Гавриил ефенди значи православие, а отсътствието му от екзархийското управление — схизма. [141] С лъжи те се стараели да убедят българското население, че Българската екзархия е наистина схизматична, и нассквали местната турска власт против екзархийските органи и дейци. Те не се стеснявали публично да хулят Българската църква. В 1874 г. сърският митрополит, който служил в църквата „Св. Фока“ в Ортакьой, (Цариград) на храмовия праздник, е произнесъл ругателна реч против българите, като уверявал слушателите си, че нейде си българите разровили едно гърче от гробищата и го оставили да го изядат кучетата. С тази лъжа митрополитът е искал да възбуди цариградските гърци да не позволяват да се погребват българи от български свещеници в ортакьойските гробища, за което Екзархията усилено е действувала пред В. Порта. [142] Сярският митрополит е изпращал в българските села на епархията си проповедници, учители, свещеници и лекари да лъжат българите, че Екзархията не е православна. [143] В 1873 г. струмишкият митрополит Иеротей, изпращайки в с. Ново село свой свещеник, е писал на селяните да не приемат екзархийския свещеник Георгий, ако би дошъл в селото им, защото той не бил вече православен свещеник, „а друговерец, т. е. схизматик и еретик и е прокълнат от нашата православна вяра и от триста осемдесет св. Отци.“ „Вий като православни, — им писал той — не само в църквата да не го пущате, но и във вашите къщи, защо согрешавате на Бога и приимовате клетвата му“. [144] В същата година скопският митрополит Паисий е примамвал селата от Измерничкия предел (Нишка епархия) да признаят Патриаршията [145], а в 1874 г. той е наел къща в Ниш, за да идвал тук и да интригувал против българския митрополит Виктор [146]. Драмският митрополит е плашил народа със схизмата [147]. Кюстендилският гръцки владика Игнатий и протосингелът му Макарий Рилец в своите проповеди толкова много са смущавали простодушното население, че българският кюстендилски митрополит Иларион е отказвал да отиде в Цариград, където го викала Екзархията, от страх да не изгуби епархията си. [148] Те разпространявали между населението брошурата на Воскресенски [149] и лъжели свещениците, че Екзархията щяла да бъде разтурена и владищината, която те събирали за българския митрополит, щели да я върнат. [150] А един кюстендилски свещеник-гъркоманин, за да внесе смут в екзархистите и изложи българските свещеници пред народа, по искане на Игнатия, е ходил преди Великден по селата и казвал на селяните да не ходят в църква за праздниците, защото турците щели да ги колят. Той бил арестуван по заповед на софийския мутесарифин. [151]

Също пловдивският [152] и созополският [153] гръцки владици постоянно ходели между народа да го убеждават в силата на схизмата. Созополският владика е успял да примами доста българи и това е принудило екзарха Антима да внуши на сливенския митрополит Серафим да пази паството си. [154] Агитацията на анхиалския владика в Айтос била тъй опасна, че Екзархията е изпратила там епископа Серафима Велички (после сливенски митрополит) да осветли българите и ги предпази от гръцките лъжи. [155] Тоя гръцки архирей имал за свой сподвижник един свещеник по име Антон, който отворил в своята къща параклис и примамвал селяните, като им говорел, че паленето свeщи в българска църква, целуването ръка на български свещеник, миросване и вкусване анафора в българска църква са противни на православната вяра. Той е подмамил доста много българи от Айтоската околност, цялото с. Кадъ-кьой (освен 4 къщи) било на негова страна. [156] В заявленията, които лозенградският гръцки владика е карал селяните да подписват и подават на турската власт, се казвало, че „българският екзарх пристъпи длъжностите си към вселенска патриарх и промени вярата си и ся наименова схизматик от местния свят велик Синод“, че той е престъпил „каноните на вярата ни“ и затова те ся отказват от него и молят да бъдат признавани за „православни. [157]

В Битоля гърците са представлявали в театъра си българските владици с четвероъгълни шапки и особени дрехи, с цел да внушат на християните, че българското духовенство не е православно. [158] Със същата цел скоро след схизмата те разпространявали слуха, че правителството не щяло да позволи да отидат български владици в Македония [159] и Екзархията трябвало да успокои разтревожените прилепчани с факта, че гърците лъжели така и за фермана, но въпреки това той се прилага. [160] Също и неврокопските гъркомани говорели на екзархистите, че турската власт е унищожила Екзархията и избраният за екзархийски неврокопскомелнишки митрополит архимандрит Харитон щял да бъде заточен. [161] За да дискредитират Екзархията пред своите съграждани, одринските гърци пръснали слух, че българският митрополит Доротей, който след освещението на българската църква в Одрин е заминал за Мустафа-паша (сега Свиленград) с ескорт от 10 стражари, бил изпратен от валията вързан на заточение. Одринският валия, разсърден от гръцката лъжа, заповядал да му доведат вързан всeки, за когото се чуело че пръска такава мълва. [162]

След освобождението на България, гръцките владици в Македония и Тракия още повече си служили със схизмата като с плашило, за да смущават религиозната съвест на българското население. През 1888 г. дойранският гръцки епископ Иоаким Анастасиади е обявил праздника Св. Кирил и Методий за антиканоничен под предлог, че не бил посочен в богослужебните книги на Православната църква, а бил учреден с политическа цел. На тоя ден той е затворил църквата в Дойран и забранил на свещениците да служат, обаче, каймакаминът се вслушал в гласа на народа и отворил църквата, в която били отслужени вечерня и утреня само с певци. [163] В гр. Воден през 1890 г. в проповедта си през една великопостна неделя [164] прртосингелът на воденския митрополит е нарекъл българите схизматици, еретици, проклети, като произнесъл проклятие върху ония, които се сношават с екзархистите и отиват в българската църква. [165]

През време на истилямите [осведомяване, допитване] обикновено нещо било гръцките владици да твърдят и представят фалшиви махзари (заявления), че населението ги признава за свои духовни пастири. Така, през 1872 година хора на анхиалския митрополит с подмамка се мъчили да събират подписи от българите в Айтоската околия, че го признават за свой владика. [166] В 1873 година цариградският патриарх е представил на Високата Порта махзар в своя полза от Струмишката епархия, макар че по-голямата част от нейното население признавало Екзархията [167] и гръцкият митрополит, според рапорта на бълг. митрополит Дамаскин Велешки, се държал в нея само благодарение на гъркоманите миряни и свещеници в Струмица. [168] В 1873 г. струмишкият митрополит Иеротей се опитал да събере печатите на селските мухтари под предлог, че трябвало да се благодари на гръцкия крал за подарените от него 200 л. т. за гръцки църкви и жилища в Струмишката епархия, а в действителност, за да подпечати лъжлив махзар, че населението не желае да бъде под Патриаршията; обаче селяните, узнали за тая му хитрост, не му дали печатите си. [169] Гръцкият владика в Кюстендил Игнатий, със съдействието на българина иеромонах Макарий и няколко кюстендилски куцовласи, е събирал подписи от простите българи против българския митрополит Иларион. [170] В същата година лозенградският гръцки владика с интриги е подмамвал селяните да подписват декларации, че се отказват от Екзархията и признават Патриаршията [171]. Сигурно, по неверен доклад на своя митрополит в Скопие Паисий, Патриаршията тогава е твърдяла пред Високата Порта, че повечето от населението в Скопската епархия е признавало нея [172], против което скопяни енергично са протестирали пред Високата Порта и Екзархията, заявявайки, че повечето население от епархията отдавна се отказало от Патриаршията. [173] Даже за Самоков в 1873 година гръцките църковни кръгове не се постеснили да излъжат, че 300 гръцки семейства в тоя град подали заявление до Патриаршията да им изпрати владика и че събирали пари за гръцко основано училище и църква, а в действителност в Самоков имало 30 влашки къщи, които, сродени чрез бракове с българите, не се делили от последните. Само един самоковец влах, по име Смиркаров се стараел да посее омраза между власи и българи, като подбуждал първите да искат и те да бъдат избирани за махаленски мухтари и да се продават и на тях столове в църквите, та чрез това да подготви почва, за да превземат патриаршистите някоя градска църква. [174] През 1880 год. дойранският гръцки владика е представил на европейската реформена комисия стъкмени от него заявления, че населението е доволно ог него. [175] Същото направил и битолският гръцки митрополит [176]

Гръцките владици са примамвали населението и с обещания на облаги. Игнатий Кюстендилски е обещавал да събира по 60 пари владищина [177] в противовес на сребролюбивия български митрополит Иларион. [178] Заради това последният не е могъл да събере владищината си (около 20,000 гр. недобори от изтеклата 1873 г.) [179] и да състави Епархийски съвет. [180] Вероятно, и Паисий Скопски е давал същото обещание на нишките граждани, та митрополит Виктор също не е могъл да събира без принуждение владищината си. [181] Също и охридският гръцки митрополит през 1880 г., обикаляйки из селата с охридския гъркоманин Серафим Манвилов (?), [182] е обещавал на селяните разни облаги. [183]

Още в 1872 г., скоро след схизмата, Екзархията с окръжно е предупредила българските църковноучилищни общини, дето нямало още български владици, да се предпазват от гръцките козни. [184] Големи старания тя е полагала да отбие гръцката пропаганда в центровете като Бургас, Одрин, Сяр и Солун. Поради мерките на Екзархията и трезвостта на българското население, заблудителната дейност на патриаршеските владици не е давала очакваните от тях резултати. Народът, като не се боял от схизмата, не вярвал на тяхните благи обещания. Също и фалшивите махзари не хващали място. Възбуждението напр. на българите в Кюстендил против гъркоманите било толкова голямо, че те прекратили всякакво взимане-даване с тях и не приемали дори свeщите им църква. [185] Дори веднъж те върнали парите, които гъркоманите са дали на църковния дискос. [186] Въпреки всичките си усилия, гръцкият владика Игнатий е успял да спечели само няколко души цинцари и българското семейство П. Новаковци в Кюстендил, 5—6 цинцари в Кочани, някои села и 2—3 свещеници, [187] а в края на 1874 г. цялото българско население в Кюстендилската епархия, освен двама свещеника, е признавало българския митрополит Иларион. [188] На 6 декември 1874 г. е изпратило протест против Игнатия кюстендилското с. Бела — последно от селата, що го признавали. [189] В Струмишката епархия гръцката измама също е намирала отпор у радовишани [190] и малешевци. [191] В Скопската и Охридската епархии истилямите за български митрополити са разбили всички интриги на гръцките митрополити Паисий и Мелетий.

Проповедта против Българската екзархия е потиквала патриаршеските владици и към канонически престъпления, които те вършели с цел да подтвърдят пред българското население, че екзархийската йерархия не е православна. Някои от тях са повтаряли тайнства, извършени от екзархийски свещеници. Тъй, Игнатий Кюстендилски е прекръщавал деца в Кочанско [192] и е преосветил в едно кюстендилско село църквата, осветена вече от българския митрополит Иларион. [193] В 1876 г. свещеникът в с. Дермендере (Мустафапашанско) бил преръкоположен от гръцкия владика. [194] Екзарх Антим е обяснявал пред Рашид паша изпращането на митрополит Доротея в Одрин и епископ Нила в Солун с обстоятелството, че гръцките владици превенчавали и прекръщавали венчаните и кръстените от екзархийски свещеници. [195] В 1903 година бил преръкоположен екзархийския свещеник Стоян от с. Куюн-дере (Лозенградско). [196] В 1903 г. дойранският гръцки владика е преръкоположил публично енорийските свещеници на миналите през м. юни с. г. под Патриаршията села Паторос и Аканджали Димитър и Мито Гюзелев. [197] Паисий Скопски бил обвиняван, че е преръкополагал екзархийски свещеници. Скопският гражданин Сапуниди, смутен от това, е доложил на цариградския патриарх, който му обещал да разследва обвинението. [198] В 1878 г. три семейства в тетовското с. Беловища признали неговото ведомство и той им ръкоположил свещеник, като чрез турската власт е забранил на екзархийския свещеник в това село да служи в селската църква, [199] с което, очевидно, е искал да го представи пред селяните, че не е истински православен свещеник. През 1884 г. същият Паисий е ръкоположил в Щип най-недостойни и сакати хора. [200] В 1892 г. струмишкият гръцки митрополит е чел очистителна молитва пред народа в църква над свещеника Яни (родом от Шумен), който бил ръкоположен от гръцки владика за свещеник на струмишкото с. Пиперево, но се отказал от Патриаршията и признал Екзархията и след един месец, под влияние на жена си, се върнал под ведомството на Патриаршията. [201] Също и драмският митрополит на 11 октомври 1903 г. е предложил на българския свещеник в с. Черешово (Неврокопско) да се откаже от Екзархията, като обещал да му прочете молитва за очищение и на другия ден да го приеме да служи с него в църква. [202] Мелнишкият пък митрополит Иоаким е искал от жителите на с. Спатово, когато му заявили, че признават Патриаршията, предварително да постят 15 дни, а след това да се извърши маслосвет в домовете им, за да ги приемел под свое ведомство. [203] В 1904 г. леринският митрополит е приел екзархистите от с. Ракита (Кайлярско), след като им прочел в църква опростителни молитви. [204] В същата година, по нареждане на сярския митрополит, във всички наново отнети от гърците български църкви в Сярската каза престолите и съдовете били премивани, а покровците и одеждите изгаряни като „схизматични“. Освен туй, преди да е започвал патриаршеският свещеник да служи, църквата била три пъти опасвана отвън с конец, който после бил пресичан, и цялата църква била ръсена отвън и отвътре със светена вода, [205] за да се очистела от „схизмата“. Ираклийският пък митрополит към м. октомври 1885 г. е заплашил българските свещеници в гр. Узун-Кюпру, че ако в двадесетдневен срок не го признаели за свой началник и не се миропомажели, щял да ги аргоса и изпрати в Цариград. [206]

Подобни явно антиканонични деяния, изглежда, са смущавали някои гръцки владици, та в 1903 г. са запитали Патриаршията, как да става приемането на „схизматичните“ български общини и свещеници „в Православната църква“. Патриаршията официално не е посмяла да отрече тайнодействията на българското духовенство. С писмо от 24 май 1903 г. патриаршеската канцелария е съобщила на епархийските архиереи в Македония и Одринско, че докато Св. Синод проучи въпроса, временно ще приемат схизматичните общини и ще позволяват устно на българските свещеници да свещенодействуват. [207] С окръжно от 30 октомври с. г. патриарх Иоаким повторно им напомнил да се съобразяват с това упътване „При позволеното от нас — казвал той — по снизхождение и търпъливост приемане на желаещите да прегърнат православието, св. архиереи трябва да обръщат голямо внимание, щото това присъединяване да става съвсeм просто и мирно, без шум, без желание за вънкашно блъскане и без разтръбяване, защото в тоя случай е необходимо да се действува с умереност и благоразумие за успокояване на духовете, умиротворяване на страната и възстановяване на реда“. [208]

Гръцките владици с леко сърце са прибягвали към епитимии (аргос и църковно отлъчване). В 1873 г. дойранският епископ е забранил да се венчават и погребват екзархисти и да се кръщават деца на такива. [209] В 1874 г. сярският митрополит е афоресал екзархиста Михаил свeщар. [210] В 1873 г. струмишкият митрополит Иеротей е аргосал свещеника Георгий в с. Ново село (Струмишко), задето отишъл в Солун да посрещне българския велешкострумишки митрополит Дамаскин. [211] Към м. март 1883 г. струмишкият митрополит Агатангел, държейки проповед в църква, е проклел всички, които изпращали децата си в български училища, защото, според него, българските учители били комити и се учели в протестантски и католически училища. Той е заплашил такива родители, че не ще допуща свещеник да им върши треби и да погребва техните мъртъвци. [212] Същото е проповядвал и костурският митрополит Кирил, като казвал, че който изпраща децата си в българско училище, той ги потурчва. Подведомственият му изповедник от монастиря „Св. Врач“ Евгений не е приел на изповед семейството на Темелко от с. Пловища, защото държало страната на българите. [213] А костурският митрополит Филарет с писмо от 5 февруари 1899 г. е проклел четирма свещеници от с. Вишени, задето преди година се отрекли от Патриаршията и признали Екзархията. „Нека бъдат проклети — казвал той —, ако в един месец срок не се покаят, и низвержени от 318-те православни отци на I вселенски събор; нека имат крастата на Гиезия; нека се скитат, както Каин; да не видят успех в този свят, камъните и желязото да се разтопят, а те никак; нека след смъртта коремите им да се подуят като тъпани.“ Такъво проклятие той е произнесъл и върху християните, които признавали прокълнатите свещеници. [214] В 1885 г. солунският митрополит е аргосал всички дойрански свещеници, които служели на 11 май (Св. Кирил и Методий). [215] В същата година неврокопският гръцки владика в проповед е насъсквал срещу екзархистите българите-патриаршисти, които наричал „братя елини“, [216] и гръцката община в Неврокоп не е позволила да се опеят в църква двама мъртъвци българи и затова те били погребани неопети. [217] На 12 октомври 1886 г. димотишкият митрополит, сл-вд литургията, е проклел в църква тамошните българи и официално е запретил на свещениците да им извършват треби. [218] През м. декември 1902 г. сярският митрополит е заплашил с анатема ония, които биха дали квартира в Сяр на български ученици или учители. [219] Според едно писмо на варненския митрополит Симеон до екзарха Иосифа от 1881 г., „злоупотребления“ с религиозното чувство на народа е вършел и варненският гръцки митрополит. [220]

Гръцките владици са допускали насилствени незаконни венчавки и разводи между екзархийски пасоми, за да подбиели духовносъдебния авторитет на Екзархията и покажели своята сила пред населението. В Мустафа паша гърци насила оженили една българка, която си имала жив мъж. [221] В с. Клепушна (Зъхненско) била отвлечена дъщерята на българския свещеник, оженена преди две седмици, и гръцкият владика я венчал за друг. [222] Протосингелът на кюстендилския гръцки владика Игнатий е ввнчал в София софийския жител Ипократ без позволение на софийския (български) митрополит. [223] През м. януари 1882 г. неврокопският гръцки митрополит с джандари е дигнал жената на един селянин от неврокопското село Мусомища и я оженил за друг, а мъжът ù и селските първенци били затворени, като искал от тях заявление, че ще го признават и ще му плащат владищината. [224] Същият е дигнал с джандари от с. Хотовища един мъж и една жена (законни съпрузи) и ги докарал в Неврокоп, като мъжа хвърлил в затвора, а жената задържал в дома си и я венчал за друг от същото село, въпреки протеста на селяните. [225] На 9 септември 1888 г. в Сяр един българин е поканил председателя на Българската църковна община свещеник Н. Саев да го венчае, обаче гръцкият свещеник от българската махала Каменица заедно с група разярени гърци се втурнал в къщата на младоженеца и го венчал насила. [226]

Имало случаи, когато формално неразведени от българската духовна власт съпрузи са получавали позволение от гръцките владици да встъпят в друг брак, ако признаели Патриаршията. Тъй, през м. март 1883 г. битолският митрополит е позволил на София Котева от с. Цапари (Битолско) да встъпи в друг брак, макар че тя е имала жив законен съпруг в Смирна и Битолската българска църковна община отказала да ù даде развод. [227] Към 1897 г. костурският митрополит е позволил на Ив. Гипов от с. Жупанища (Костурско) да встъпи в друг брак, без да бъде разведен от законната му жена Дота Георгиева от с. Апоскеп (Костурско), която напуснал една седмица след венчаването си за нея от екзархийски свещеник, понеже не е искала да му препише недвижимото си наследство от баща си. [228] През април 1898 г. драмският митрополит е позволил на Стойна Вергова от с. Скрижево (Зъхненско), избягала в с. Горенце (Драмско) от законния си мъж Г. Николов, да се венчае без развод за Хрончо Вълчов. Менка Трайкова от с. Росен (Леринско, Охридска епархия), неразведена от законния си съпруг Кръсто Мицев, била венчана за друг от гръцкия свещеник Никола в с. Върбени (Леринско). Също и Митра Найденова от с. Щърбово (Пръспанско ) в 1898 г. била венчана за друг от гръцкия свещеник в с. Отцима (Костурско), без да бъде разведена от законния си съпруг. През м. юни 1901 г. Доста Абова от с. Баница (Леринско), напуснала законния си съпруг, е била венчана, преди да бъде разведена, от вощаранския свещеник-патриаршист по заповед на леринския митрополит. През същия месец и патриаршийският свещеник в битолската енория „Арнаут махала“ е венчал за друг неразведената още Домника Димитрова от с. Белица (Кичевско). В началото на 1903 г. патриаршийският свещеник в с. Яново (Петричко) е венчал Конст. Иванов от с. Ковачево (Мелнишко) за друга, при негова жива законна съпруга. [229]

И според брачното право на Цариградската патриаршия, пречки за встъпване в брак били същите родствени вртзки, които признавал за такива екзархийският устав; обаче патриаршеските органи са отстъпвали от тези норми, щом се касаело до екзархисти, които признаели Патриаршията или платели добро възнаграждение. През м. ноември 1899 г. един узункюприйски гръцки свещеник е венчал екзархисти-роднини (едни в VI степен по кръв и други в VI степен по двоеродие), като взел по три наполеона от всeки. На 27 ноември 1899 г. свещениците-патриаршисти Константин и Златан са венчали в с. Тресино (Воденско, Леринска епархия) екзархистит-сродници в V степен по двоеродие Никола Мицев и Хриса Янюва от с. Долно Родево срещу 5 л. т. През м. ноември 1900 г. гръцкият свещеник във Фере е венчал екзархистите сродници Илия Николов и Стана Станилова от с. Окуф. На 29 януари 1903 г. гюмурджинският гръцки свещеник Никола е венчал за 12 л. т. екзархистите-роднини Димитър и Марина от с. Козлукьой (Гюмурджинско). В началото на м. февруари с. г. патриаршийският свещеник в с. Яново (Петричко) е венчал екзархистите-роднини в IV степен по двоеродие Ив. Апостолов и Мария Константинова от с. Ковачево, (Мелнишко). [230]

Гръцките свещеници в Турско са извършвали такива беззакония и с екзархисти от България. Никола Баталов и Денка Димитрова от Ст. Загора, на които Ст. Загорската митрополия не е позволила да встъпят в брак, понеже били в V степен родство, били венчани в Одрин от гръцки свещеник на 15 декември 1896 г. с разрешение на протосингела на Одринската гръцка митрополия за три л. т. [231] През м. февруари 1899 г. един одрински гръцки свещеник е венчал тайно българите от с. Яйканли (Казанлъшко) Тодора и Яна, роднини в V ст. по двоеродие, на които българската духовна власт не е разрешавала да встъпят в брак. Гръцкият свещеник Георгий при одринската църква „Св. Богородица“ е допуснал незаконния брак на Бошю х. Жеков от Ямбол. В началото на 1893 г. гръцкият свещеник в Орта-Кьой Паскал папа Георги е венчал 13-годишния син на кмета на с. Горни Олок (Самоковско) за 24-годишна мома, които сам тоя кмет е довел там. През 1900 г. Цариградската патриаршия е приела да гледа бракоразводното заявление на жената на Петко Хр. Тъпчилещов (бивш секретар иа Министерския съвет в София) Виргиния (дъщеря на царигражданина Джорджаки бей Константиниди), венчана в българската цьрква на Фенер на 10 януари 1899 г. Даже Патриаршията е обявила в някои цариградски вестници призовка (от 26 юни 1900 г.) до мъжа ù в България, сякаш той бил нейн подведомствен, но поради протеста на българското правителство тя е спряла делото [232].

Изобщо гръцките владици били готови да приемат всeки наказан от Екзархията мирянин за брачно престъпление или свещеник за каноническо престъпление и да го освободят от наказанието, щом признаел Патриаршията. Те били блазнени да постъпват тъй особено, когато в Македония и Одринско е нямало български владици и турската власт е признавала само бракоразводните решения на гръцките владици, но не и на българските църковни общини. [233]

Всички подобни антиканонични действия на патриаршеските органи са раздухвали омразата между българи и гърци и тласкали последните към кощунства и изстъпления. Такива случаи имало много. В 1872 г. гърците са откраднали църковните одежди от лозенградската църква „Ираклица“, която българите им отнели. [234] В 1874 г., в гр. Ресен по искане на гръцкия владика, джандари се втурнали в църквата през време на църковната служба и пред олтаря съблекли от свещениците одеждите им. [235] На 3 май 1884 г. протосингелът на Одринската гръцка митрополия е нахлул с 5—б джандари в българската църква на с. Голям Дервент (Димотишко), изхвърлил от там свещеника, разсипал току що извършената проскомидия, счупил две икони със славянски надписи и, след като изсипал много ругатни по адрес на българите, напуснал селото. [236] В 1885 г. гъркоманите в с. Чонгара (Лозенградско) са запалили селската църква, задето селото не е приело гръцкия владика. [237] По внушение на костурския митрополит Герман Каравангелис и костурския кмет Менелай (грък), на 17 август 1903 г. (през Илинденското възстание) били настанени 20—30 турски войници в българското училище и параклис в Костур. Тук на 19 с. м., по случай праздника възшествие на султан Хамида, през нощта митрополит Каравангелис, пирувайки с турски чиновници в българското училище, е подбудил турците да изпокъсат между друго иконата на св. братя Кирил и Методий, казвайки, че тези са дали българската книга, която била причина за смутовете [238] и крещейки: „Да унищожим всичко българско, схизматическо и варварско!“ [239] Също и мелнишкият митрополит Иоаким е дигнал иконите на св. св. Кирила и Методия и славянските богослужебни години от църквите и училищата в демирхисарските села Спатово, Савек и Хаджи Бейлик. [240] През 1903 г. и сярският митрополит Григорий е заповядал да се унищожават иконите на св. славянски първоучители, славянските богослужебни книги, фермана за Екзархията и портретите на екзарха Иосифа във всяко село, което минавало под негово ведомство. На 26 май 1903 г. гъркоманите в с. Горно Броди, след като отнели българската църква, са изгорили всички славянски богослужебни книги. [241]

По лозунга „Унищожавай българските книги и светини!“ енергично са действували и други гръцки владици, напр. литийският или ортакьойският в с. Драбишна, солунският в с. Градобор, Ново село, Дудуларе, Негован, Зарово. [242]

Особено кощунствени изстъпления е имало през 1913 г. В Солун българските църкви били осквернени от гърците, престолите преобърнати и счупени, богослужебните книги скъсани и отъпкани, иконите изподупчени и разхвърлени. Гръцките свещеници не искали да погребват българи. [243] Също и в другите български селища, където минавали гръцките войски, последните обирали и осквернявали храмовете, като ги обръщали в палатки, складове и яхъри. В Кърджали, карайки новопокръстените помаци да се върнат в мохамеданската вера, гръцките войници се качвали на храмовете да свалят кръстовете и туряли полумесец. През същата година в източна Македония, до като тя се намирала в български ръце, гръцките митрополии са били в услуга на гръцката Главна квартира против България. Гръцки духовни лица са пренасяли оръжие под вид на погребални процесии. В гръцки храмове под олтарите били скривани български униформи, в които се преобличали гърци с шпионска цел. При отстъплението на българските войски от гр. Демир Хисар, стреляно било върху тях от гръцката митрополия; а, след окупирането на източна Македония от гръцките войски, Сярската митрополия е станала лобно място на заловените българи, които били затваряни, изтезавани и избивани. През време на междусъюзнишката война протосингелът на деркоския гръцки владика се втурнал в църквите на българските деркоски села и задигнал антиминсите, мирото и др. църковни принадлежности и, като изсипвал хули върху българското духовенство и екзарха, казвал на селяните, че те трябва да признаят Патриаршията, която ще им даде истинско миро, антиминси и др. [244] Доколко неукротима била омразата на гръцкото духовенство към българския народ, показва и фактът, че атонските гърци-монаси са заявили, че ако Атон не влезе в пределите на Гърция, те ще се бият с оръжие в ръка против друг владeтел. [245] След Букурещкия договор (27 юли 1913 г.), в Македония гърците са събирали славянските богослужебни книги и икони със славянски надписи и, след като се гавръли с тях, са ги изпокъсвали, чупели, тъпчели и изгаряли, даже и стрeляли върху иконитe. [246]

В стремежа си да прокарат дълбоко схизмата между Патриаршията и Екзархията, гръцките владици начело с Патриаршията непрестанно са водили борба за обсебване на българските църкви и гробища. Това било едно от най-ефикасните им средства, за да задържат своето българско паство да не минава под ведомството на Екзархията, защото по тоя начин се създавали безкрайни съдебни процеси за тези обществени имоти, дълго време екзархистите били лишавани от богослужение и за своите религиозни нужди се принуждавали да отиват в съседните села. Спорът за църквите бил канвата, по който се движела българогръцката църковна разпря от провъзгласяването на схизмата до унищожението на екзархийското ведомство в Македония. Отглас от него има и днес в свръзка с приложението на конвенцията за „доброволното“ изселване. И самата Висока Порта е усложнявала тоя спор, като по политически съображения често е давала църквата в едно селище на патриаршийското малцинство, намясто на екзархийското мнозинство. [247] Още в 1873 г. екзарх Антим е изтъквал пред В. Порта несправедливостта, че в много градове гърците държели всичките църкви и на българите не давали нито една, макар че много пъти са молили за това. [248] Също и в 1875 г. Екзархийският смесен съвет е констатирал, че в смесените епархии, дето имало по 5—6 църкви, не се давало на българите нито една. [249] В места, дето имало само една църква и патриаршийско малцинство, турското правителство понякога е прибягвало до тъй нареченото мунавебе (служене на екзархийските и патриаршийски свещеници по ред в общата църква), но това то правело по-скоро, за да прикрие стремежа си да онеправдае екзархийското мнозинство.

Твърде дълъг ще бъде списъкът, ако се изложат всички случаи на отнимане български църкви. Ще спомена само някои от тях. След схизмата няколцината патриаршисти в Тулча се опитвали да отнемат една църква, [250] също в Кюстендил, [251] Враня, [252] Воден, [253] Охрид (църквата „Св. Николай“ в махалата Геракомия) [254], с. Дермендере [255], Струмица, [256] Велес, [257] Тетово [258]. През 1873 г., по заповед на солунския валия, била отнета от българите голямата църква в Неврокоп и дадена на гъркоманите-власи, а на българите които били мнозинството в града, била оставена малката ветха църква. [259] Лишени били от църкви още екзархистите във Варна, [260] Пловдив, [261] Бунар Хисар [262], с. Просечен (Драмско), [263] Сяр, (при 80 църкви), [264] Петрич, [265] Солун, [266] Лерин, [267] Битоля, [268] Ресен [269] и др. В 1875 г. българите в Пловдив са имали само една църква, макар че истилямът е установил, че всички църкви в града са били съградени от 40 години насам и че църквата „Св. Петка“ била построена само от българи. [270] През 1873 г. созополският гръцки владика не е допуснал сливенския български митрополит Серафим да служи в с. Агиос Никола, чиито жители го били поканили да извърши литургия. Щом чул за пристигането на българския митрополит, още през нощта той отишъл в селото, заключил вратата, взел ключа и отвел със себе си свещеника, а на сутринта негови въоръжени хора пазили църквата, за да не влезе в нея митрополит Серафим, който поради туй се ограничил да извърши само водосвет в квартирата си. [271] През 1874 г. струмишкият митрополит Иеротей насила е влязъл в една селска църква в Малешево и служил на праздника Живоносен Източник, макар че народът веднага е напуснал храма и останали само ококо 15 души владишки привърженици. [272]

Скоро след схизмата гърците отнели и няколко български монастири: охридския „Св. Наум“, [273] който останал под Патриаршията до падането на Охрид под сърбите; кичевския монастир, като игуменът му архимандрит Козма бил заточен в Св. Гора (в гръцки монастир), а кичевските общинари били затворени. [274] Дебърският гръцки владика е изпъдил и игумена на дебърския монастир „Св. Ив. Предтеча“ (Бигор). [275]

В решението си да изострят религиозните нужди на българите, гръцките владици са им пречили и да строят нови църкви, било като внушавали на административните съвети (идаре меджлиси), [276] в състава на които влизали те и нерядко миряни-патриаршисти, да не издават позволителни за строене на български храмове, било като отказвали да освещават български църкви или чрез разни клевети не допускали и българските архиереи да сгорят това. Така, в 1875 г. леринчани са изпратили представители при битолския валия да си построят църква, но не им се разрешило, [277] а на сярчани не се позволявало да си построят дори параклис. [278] През 1874 г. в Струмишко много селски църкви оставали още неосветени, понеже велешкострумишкият митрополит Дамаскин не бил допущан да ги освети преди извършването на истиляма в Струмишката епархия и официалното ù съединение с Велешката. [279] Ресенският мюдюрин, подкупен от гърците, не е позволявал на охридския митрополит Натанаил да освети новата църква „Св. Константин и Елена“ в с. Янковец (до Ресен). [280] Охридският гръцки митрополит Мелетий е възпирал да бъде осветена църквата в с. Плакье (Охридско) от бившия велешки митрополит Генадий, който пребивавал тогава на покой в Охрид, под предлог, че църквата била построена без ферман. Неосветена е оставала и църквата в с. Ботун (Охридско), понеже не позволявал селският пъдар Байрам Цяка, подбуждан от Мелетия. [281] Гърците в Одрин се приготвили да нападнат българската църква в Керханата през време на освещаването ù от митрополита Доротея, но опитът им бил осуетен, понеже в тоя момент войска е оградила църквата. [282] По наущение на анхиалския гръцки владика, каймакаминът е забранил на българите в с. Татар-кьой да доизградят църквата си и ги заплашил, че ще я срути, ако не дойде скоро ферман за нея. [283]

След Берлинския конгрес похищението на български църкви и монастири от гръцките владици взело по широк размер. За турското правителство и гръцката духовна власт съкаш закономерно деяние е било, едно българско селище което се противяло да се подчини на Патриаршията, да бъде наказано с лишение от богослужебно място. Към 1879 г. на патриаршийското малцинство били предадени църквите в леринските села Негован и Арменохор, [284] а през септември 1830 г. в с. Морарци (Гевгелийско) [285]; в 1881 г. в гр. Ресен [286] и солунското с. Негован [287]; към м. март 1883 г. в битолските села Кърклино и Бела църква, чиито жители били заставени чрез турската власт от битолския гръцки митрополит Матей да подпишат заявления, че църквите им са собственост на гъркоманите [288]; към м. май с. г. в дойранските села Щемница, Дере-Чифлик и Клисе-Кеди, както отново в с. Морарци заедно с гробищата [289], също и в гр. Бунар-Хисар [290]; в 1884 г. в с. Мачуково (Гевгелийско) [291], в Кичево (за 50 гъркомани, а 1000 екзархисги били оставени без църква) [292], в лозенградското с. Курудере (30 гъркомани срещу 153 екзархисти) [293]; през м. март 1885 г. двете църкви с училищните им здания в с. Зелениче (Костурско) за около 30 къщи патриаршисти, като около 200 къщи екзархисти били лишени от църква и училище [294]; през 1885 г. в кайлярското с. Емборе (при няколко патриарш. къщи и 500 екзархийски) [295], в с. Богородица (Солунско). [296] Според един такрир на Екзархията до В. Порта от 1899 г., в Кичево (с 772 екзархисти, 38 гъркомани и 68 власи-пришелци от гр. Крушово) църквата се намирала 12 години в ръцете на патриаршистите. [297] Същото било и в охридските села Лабунища, Подгорци и Боровец, дето на екзархистите не се давал и ред да служат в селските църкви. [298] В леринското с. Пътеле голямата църква 21 години е принадлежала на патриаршистите (3 къщи), а екзархистите се черкували в малкия полусрутен параклис вън от селото. [299] Във воденското с. Месимер патриаршистите (30 къщи) са държали голямата църква „Св. Врачи“, а екзархистите (110 къщи) — малката „Св. Троица“, която в 1894 г. била затворена, понеже екзархистите се възпротивили на воденския гръцки владика да служи в нея. [300] Костурският гръцки митрополит не само не давал на екзархистите в Костур нито една от 72-те църкви, но и правел големи усилия, за да затвори българския параклис в Костур. В с. Горенци (Костурско ) той не отстъпвал на екзархистите нито една от двете селски църкви, макар че костурският идаре меджлиси веднъж е издал постановление да им се даде едната църква. [301] В Струмица (256 екзархийски и 526 патриершийски къщи) двете църкви („Св. Константин „ и „Св. Димитьр“) били в ръцете на патриаршистите, и екзархистите със своя митрополит (от 1897 г.) Герасим дълго време се черкували в параклиса, защото струмишкият гръцки митрополит е пречел да се позволи на българите да си построят църква на купеното в 1892 г. място, макар че още в 1872 г. бил издаден ферман за съграждане на българска църква в махалата „Поп Димитър.“ [302] Едвам в 1907 г. било разрешено на екзархистите да си построят църква. В 1892 г. била затворена църквата в струмишкото с. Босилово, понеже се отказало от Патриаршията и признало Екзархията. Тя е стояла затворена девет години (до 1901 г.), до като патриаршистите в (около 16 къщи през 1892 г.), въпреки волята на гръцкия митрополит, се споразумели със съселяните си екзархисти да се служи в църквата по ред. [303] В гр. Гевгели гръцкият епархийски владика е затворил голямата църква, която е държало екзархийското мнозинство, и през 1897 г. я отнел. [304] В селата Барешани (Битолско) и Градище (Кумановско) църквите били дадени на гръцките владици и населението нямало где да се черкува. Също и в скопското с. Побоже (52 патр.- сърбомани и 20 екзарх. къщи) двете църкви са държали патриаршистите, като на екзархистите не се давал нито ред да се черкуват, нито да строят друга дърква. Към 1894—95 г. в гр. Скече и Гюмурджина гръцките владици са затворили малките български параклиси. В Гюмурджина параклисът бил отворен едвам към 1899 г. [305] Затворени стояли дълги години църквите в много екзархийски села обикновено, защото патриаршийското малцинство [306] или — твърде рядко — защото екзархийското мнозинство [307] не се съгласявало на мунавебе (редуване).

И сега, както преди Берлинския конгрес, гръцките владици енергично са препятствували да се строят нови български църкви. Освен струмишкия, за когото току-що споменах, и сярският митрополит се мъчел да не се сдобият българите в Сяр със своя църква. В 1896 г. с такрир до сярския мутесарифин той е искал да се спре строенето на бълг. църква „Св. Кирил и Методий“ в Сяр и да се развали построеното, но не е успял: [308] на 14 юли 1896 г. е почнало да се служи в нея. [309]

Освен това до 1888 г. повече от сто български църкви стояли неосветени поради туй, че Екзархията нямала свои епархийски архиереи в Турция. [310] Даже на управляващите Одринската епархия стовийския епископ Синесий (после охридски митрополит) и пелагонийския митрополит Евстатий турската власт е забранявала да освещават църкви в български селища (нппр. на първия в Узун-Кюпру, на втория в няколко села в Ахъ-Челеби), макар и да били молени от населението. [311] Ако пък нейде българското население е канело гръцкия владика да освети църквата му. той му предлагал тежки условия, за да удовлетвори молбата му. Напр. охридско-преспанският гръцки митрополит е отказал да освети църквата в гр. Крушово, построена в 1884 г., понеже българите не приели неговите условия: 1) да не се чете в нея на славянски, 2) да му се предаде фермана за църквата, 3) нейните епитропи и свещеници да бъдат гърци и 4) епитропите да нямат право да харчат повече от 500 гр. в годината. Тая църква е оставала неосветена и в 1888 г. [312]

Гръцките владици са действували да лишат българското население и от монастирите му, виждайки в тях крепители на националния му дух. В 1883 г. дойранският епископ Теоклит е отнел монастиря на гевгелийското с. Морарци, макар че тоя монастир е принадлежал на селото [313], и в 1881 г. монастиря при с. Рошлово (Карадашка каза). [314] В 1883 г. струмишкият митрополит Агатангел е подчинил Полошкия монастир (при гр. Кавадарци), а охридскопреспанският гръцки митрополит — монастирите в Преспа Слимнишки, Брайчински, Дупенски“ [315].

При упорство на екзархистите, отнимането на църквите им било придружено с големи: свещеници, учители и първенци бивали бити и затваряни. Напр. в 1874 г. в Малешево няколко българи били арестувани и двама в окови били изпратени в Солун, задето народът е напуснал църквата, когато струмишкият митрополит Иеротей влязъл в нея. [316] 28 д. от с. Богородица (Гевгелийско) били хвърлени в гевгелийския затвор, понеже не допуснали солунския гръцки митрополит да служи в църквата им. [317] Към 1882 г. леринският владика, придружен от 40 въоръжени турци, с насилие влязъл в църквата на с. Пътеле и служил. [318] През 1885 г., след като патриаршистите отнели църквата в с. Емборе, екзархийските свещеници били затворени и след три дена били пуснати, но със закана, че пак ще бъдат арестувани, ако служат на славянски език. [319] В 1886 г. петима първенци ог с. Мусомища (Неврокопско) били затворени, понеже не допуснали неврокопския гръцки владика да служи в селската църква. [320] В същата година селяните в с. Мачуково (Гевгелийско) били бити от гевгелийския каймакамин пред очите на дойранския гръцки владика. [321] По заповед на костурския митрополит Герман Каравангелис, пред неговите очи са били подложени на безмилостен бой църковните настоятели на с. Зелениче, понеже не му давали ключовете. [322]

Ако не успявали да отнемат ключовете на някоя българска църква, гръцките владици не се стяснявали да си отворят път в нея чрез никакво разрушение. На 6 декември (Никулден) 1886 г. неврокопският владика е влязъл в църквата на екзархийското с. Мусомища и през юли с. г. в църквата на с. Белостинци, като счупил ключалката на църковните врати. [323] Също и гъркоманите в с. Горно Броди, по разпоредба на сярския митрополит, на 26 май 1903 г. счупили ключалката на българската църква в същото село „Св. Димитър“ и я отнели. [324] Костурският митрополит Каравангелис е влязъл в църквата на с. Зелениче, като негови хора пробили покрива ù и отвътре я отворили. [325]

Особено тежки духовни терзания са причинявали гръцките владици на българското население, когато го лишавали от общите гробища. Още в 1874 г. Патриаршията не е приемала да се погребват екзархисти в гръцките гробища в Цариград, и Екзархията е поискала от правителството отделно място за български гробища в Орта-Кьой. [326] В 1876 г., по заповед на одринския гръцки митрополит, един току що погребан българин бил изваден от гроба и хвърлен на пътя, дето мертвецът лежал, докато полицията го заровила. [327] В 1885 г. пак одринският митрополит е искал с такрир от одринския валия да забрани погребването на българи в общите гробища, понеже те принадлежали само на гръцкия народ. [328] Дойранският епископ Теоклит, като е отнел църквите от селата Морарци, Щемница, Дере Чифлик и Клисе Кеди, ги лишил и от гробищата, поради което екзархистите са били принудени да погребват мертвеците си на полето. [329] Също и в Дойран той е забранявал да се погребват екзархисти в общите гробища. [330] Веднаж тази негова забрана предизвикала голям смут. Дойранският екзархийски свещеник Стойко е извършил трисагия върху гробовете на новопогребани българи. Наместникът на владиката свещеник Янаки, придружен от един джандарин, го пресрещнал на улицата, грабнал от ръцете му кадилницата и я ударил на земята. Някои от жените, които придружавали поп Стойка и за чиито близки той извършил трисагия, се спуснали върху поп Янакия и изскубали брадата му. Други пък жени, минавайки край владишкия дом, били оскърбени от владиката с думите: „Какво търсихте там (на гробищата), бре ороспии?“ Жените хвърлили на владиката няколко камъни и изпочупили прозорците му. След няколко часа поп Стойко, по настояване на владиката, бил повикан от каймакамина, който му искал гаранция, че занапред до нова заповед не ще встъпи в гробищата, освен при погребение. Обаче свещеникът не давал такава гаранция, а я дал председателят на българската църковна община хаджи Дине Митов, до като се реши въпросът от солунския валия. [331] Също в Дойран една починала лехуса-екзархистка била погребана в градските гробища късно на 12 и 1/2 часа вечер по турски (на мръкване), след като полицията е счупила вратата на гробищата, тъй като владиката не е позволявал да се погребе в градските гробища с екзархийски свещеник. [332] Даже на 1 август 1888 г. Дойранският владика е ходил в Солун нарочно, за да издействува емирнаме (заповед) от валията да не се позволява екзархисти да бъдат погребвани в градските гробища. Със същата цел се тъкмял да отиде в Солун и мюстендикът Григор Хр. хаджи Митров гъркоманин, от когото много страдали българит. [333]

Не по-малко религиозно смущение са причинявали гърците в Сяр с гробищния въпрос. Следният случай е характерен. На 9 септември 1888 г. умрял българският свещеник Илия поп Исаков. С разрешение на сярския мутесарифин били пратени хора да изкопаят гроб в гробищата на българската махала „Каменица“, обаче гърците ги изпъдили, хвърляйки камъни върху тях. Мутесарифинът е изпратил двама полицаи със заповед да се изкопае гробът, ала, когато погребалното шествие дошло на гробищата, гръцка тълпа начело със свещеника от махалата е прогиводействувала да бъде погребан там мертвецът. Българите, се принудили да купят частно място за гроб и, току що го изкопали, дошъл братът на продавача и заявил, че не си дава мястото. На мръкване българите се върнали с мъртвеца в параклиса. На другия ден излязла правителствена заповед, починалият свещеник да бъде пограбан в общите гробища. Занесли мертвеца на определеното место, но пак голяма гръцка тълпа начело със същия свещеник е спряла погребалното шествие близо до махаленските гробища. Насмалко щяло да стане сбиване, ако полицията не разгонела гръцката тълпа. След два часа чакане мертвецът бил пренесен до гроба само със свещеника. Не било позволено да го видят за последен път неговите близки (майка, жена и деца). В това време гръцката тълпа не знаела, как да изкаже своето злорадство: присмивали се, пускали ругателни думи и някои дори си обръщали задниците към гроба на покойника. За удоволствие на гърците, полицията не е позволила да се тури кръст на гроба на Божия служител. [334]

Вследствие на подобни гръцки гаври и нравствени мъчения над българите, най-после на 26 октомври 1888 г. турското правителство е отпуснало на Сярската българска църковна община два уврата държавно място за гробища. [335]

Битолските екзархийски села също така са били терзани от гробищния въпрос. В с. Брусник екзархистите (56 к. срещу 65 патр. к.), след като им била отнета църквата (към 1892 г.), не били допускали да правят помен за своите умрели, погребани в гробищата на църковния двор. На 24 октомври 1898 г. (Задушница) жените на екзархисти били изгонени със стражари от гробищата. 80—90 жени с коливото и хлябовете са отишли в Битоля да се оплачат на валията, но последният ги изпъдил. След един месец в същото село е станало второ сблъскване между патриаршисти и екзархисти, от които няколко души били ранени. [336] Към 1897 г. в самия град Битоля гърците почнали да не допускат да се погребват екзархисти в гробищата „Буковик“ и „Довлиджик“, макар че българите допускали да се погребват патриаршисти с гръцки свещеник в гробищата при българската църква „Св. Неделя“. [337] Председателят на Битолскага българска църковна община архимандрит Герасим (после струмишки митрополит) е подал няколко такрири до валията да се премахне тази неправда, но без никакъв резултат. Едно новородено дете на търговеца Георги Спасов е стояло четири дни непогребано, понеже бащата е искал да се погребе в семейния му гроб в буковските гробища, а гърците не позволявали. Най-после мертвото дете било погребано в гробищата при „Св. Неделя“. Архимандрит Герасим взел да действува да се забрани погребението на патриаршисти в гробищата при българската църква. Няколко дни след погребението на детето на Спасов, в махалата Горни Баир умрял един гъркоманин, когото близките му се тъкмели да погребат в близките гробища, при църквата „Св. Неделя“. По нареждане на учителя Хр. Чемков, калфите и чираците от разните еснафи излезли при тия гробища и не допуснали да бъде погребан патриаршистът. Сбили се патриаршисти и екзархисти. На местопроизшествието се явил архимандрит Герасим и, за да се прекрати разпрата, е предложил мертвецът да се погребе в българските гробища с български свещеници, като обещал той да заплати на българския свещеник както за погребението, така и за панихидите до 40-ден. Близките на покойника приели това предложение. След някой ден умряла една богата влахиня, която гръцкият митрополит се готвел да я погребе в българските гробища. Починала и жената на горепоменатия Георги Спасов, който е настоявал да се погребе в буковските гробища. Патриаршисти и екзархисти били силно възбудени едни против други, и турската полиция, засилена с войска, е придружавала погребалното шествие и наложила, мъртъвците да бъдат погребани в гробищата, дето близките са искали: гъркоманката при църквата „Св. Неделя“, а екзархистката в буковските. След тези инциденти, виляетският административен съвет се занимал с въпроса за гробищата и решил: гробищата при „Св. Неделя“ остават под управлението на българската църковна община, но и патриаршисти ще имат право да се погребват там с гръцки свещеници; а гробищата в „Буковик“ и „Довличик“ остават под управлението на гръцкия митрополит, но и екзархистите ще имат право да погребват тук мъртвите си с български свещеници. [338]

На своя събрат в Битоля ревностно са подражавали костурският, струмишкият и драмският митрополити. Учителят при костурското българско училище Ив. Хр. Лимончев, починал на 5 април 1899 г., бил погребан в с. Апоскеп (1 ч. далече от Костур), понеже владиката не е позволявал да се погребват екзархисти в градските гробища. Също там била погребана Тана Ковачева от с. Смердеш, починала в Костур на 23 май 1903 г. след разорението на селото й. [339] — Поради противодействие на струмишкия грьцки митрополит, умрелият на 20 януари 1900 г. екзархист в с. Валандово Поно Семерджиев е стоял непогребан три дни. В същото село на 17 март с. г., когато момичето на същия Семерджиев било носено за погребение с разрешение на властта, патриаршистите нападнали погребалното шествие. Екзархистите се върнали и сложили мъртвото момиче пред полицейския участък. То било погребано едвам на 19 с. м., след като дошли във Валандово един мюлязимин и полицейски комисар с няколко войници. — В с. Просечен (Драмско), патриаршистите протестирали, че екзархийският свещеник Георгий Фъркачев бил погребан в общите гробища, и на 27 май 1902 г. дошли от Драма войници и джандари, които, въпреки плача на роднините на мъртвеца и протеста на екзархийското мнозинство, накарали работници да извадят трупа на погребания преди два дена свещеник и го заровили в място, дето били погребвани самоубийци и незаконнородени [340]. Също и в Цариград през 1903 г. гърците се опитали да пречат да се погребват българи в гробищата при Еюб [341]. А през 1913 г. солунската гръцка духовна власт е извършила една толкоз нехристиянска постъпка, че била осъдена от иноверци. Тя не позволявала едно умряло българче да бъде погребано в гробищата на църквата „Св. Павел“. Най-после един евреин се съжалил и по негова молба дошли стражари, по заповед на които четири момчета праздноделци прескочили оградата на гробищата, прехвърлили мъртвото дете, изкопали гроб и го заровили. [342]

Служейки си с всички гореописани средства, гръцките владици имали за крайна цел да угасят националното съзнание на българското население. Заради туй те особено енергично работили да затворят българските училища и да принуждават българите да пращат децата си в гръцките училища. За постигане на тая цел отнимането на екзархийските църкви се придружавало с отнимане на училищните здания, които обикновено се намирали в църковните дворове. Преминаването на едно българско село под Патриаршията неизбежно е влекло след себе си и затварянето на българското училище или заменяването му с гръцко. В такива случаи екзархистите в едно селище трябвало или да наемат частна къща за училище, или да строят ново, като същевременно трябвало да отбиват противодействието на гръцкия владика. Още в 1875 г., по клевети на гръцките владици, В. Порта е предписала на Екзархията да дигне българските учители в Солунската епархия под предлог, че били смутители. [343] От Берлинския конгрес до 1881 г. българското учебно дело в Македония и Одринско се разстроило [344], понеже, при невъзстановено още екзархийско ведомство, българските учители не могли да учителствуват без разрешение на патриаршеските владици, които не избирали средства, за да разгонят или унищожат българската интелигенция. Подкрепвани от гръцките силогоси и първенци, гръцките владици усилено преследвали българските учители, като ги обвинявали пред турската власт, че са български политически агенти и се намират във връзка с четите, които тогава взели да действуват в Македония. Сам цариградският патриарх в 1882 г. е изповядал пред посредниците за помирение с Българската екзархия, че той „не може да направи нищо в полза на помири нието, тъй като по влиянието на мирский елемент, владиците не могат да не преследват всячески националното развитие на българите в Македония, защото в противен случай, ако тези епархии се укажат чрез развитието на българската народност, че са български, нямат вече интерес да поддържат в тези епархии гръцки митрополити“ [345]. В какво плачевно положение се намирало българското просветно дело в Македония, може да се съди от факта, че през пролетта на 1880 г. даже в такива чисто български градове като Воден, Лерин, Щип, Неврокоп и др. е нямало български училища или, ако е имало, то те са били съвсeм неуредени. Напр. в Воден, докато в българското училище отивали 80 деца обучавани от един слабограмотен учител, в гръцкото училище обучението се водило от 7 учители и три учителки. [346]

Условията за развитие на българското учебно дело се подобрили в 1881 г., когато, вследствие на оплакването на българските учители от гоненията на гръцките владици, турското правителство е учредило виляетски просветни дирекции (моариф комисионлар, по 1 представител от всяка народност), под чието ведомство били подчинени българските училища. [347] Обаче и сега гръцките владици продължавали да спъват българското учебно дело там, дето били силни, напр. в Одрин, Драма, Сър, Солун, Дойран, Демир Хисар, Струмица, Костур. Понеже те не позволявали на своите пасоми-българи да учат децата си на български, а ги принуждавали да се наричат гърци и да пращат децата си в гръцки училища, то ония българи, които искали да имат българско училище, могли да постигнат това само, ако предварително успеели да се откажат от Патриаршията и да образуват независима от гръцкия епархийски архиерей църковна община. Но това било свързано с големи трудности особено, задето често не всички българи в едно село или град се отказвали от Патриаршията. Въз основа на своя берат, който му давал право на надзор върху църквите и училищата, и поради схизмата, гръцкият владика е отнимал църквите и училищата с имотите им, и екзархийското мнозинство, лишено от обществените имоти, в повечето общини не е било в състояние да поддържа отделни училища, тъй като главните средства за издръжка на училищата са били църквите с имотите им [348]. Затворени били от гръцки владици български училища в солунското с. Негован (към м. август 1881 г.) [349]; в гевгелийското с. Мачуково (към м. декември 1881 г.), което поради това мислело да приеме унията; [350] в градовете Дойран (в 1882 г.) [351], Сяр, Петрич и Мелник и селата Влахи, Дебрец, Орман, Калман, Алистрати, Броди и Скрижево (към м. януари 1882 г.) [352]. Българските учители е преследвал и струмишкият митрополит Агатангел, който, както видяхме, е анатемосал ония, които пращали децата си в български училища. [353] Същото правел и костурският митрополит Кирил, за когото ученето в българско училище значело потурчване. [354] В 1885 г. заедно с двете църкви в с. Зелениче костурският митрополит е отнел и двете български училищни здания. [355] Воденският владика толкоз мразел българския език, че в 1885 г., по негова заповед, във Воден била дигната плочата от гроба на един ученик от Солунската българска гимназия, понеже надписът на нея бил български. [356] Към 1888 г. дойранският владика Иоаким Анастасиади е забранил да се пее на славянски в дойранската църква и лишил българското училище от сумата, която то получавало в течение на 5 години от приходите на градската църква. [357]

Гръцките владици в южна Македония са успявали да правят големи спънки на българското учебно дело през време на революционото движение, като ловко използували озлоблението на турската власт срещу българите. В началото на 1900/1901 учебна година българската църковна община в Дамир-Хисар е наела хана на Ангел Кърчовалията за своя канцелария и за жилище на българските ученици от околните села. Ооаче местната турска власт, по настояване на демир-хисарските патриаршисти и мелнишкия митрополит, на 8 ноември 1930 г. е изгонила учениците и даже е заличила българския надпис над вратата на хана: „Дом на Ангел Кърчовали, съграден в 1892 г.“ Вследствие на оплакванието на българската църковна община и ученическите родители пред солунския валия, учениците пак се събрали в хана. [358] И сярският митрополит е попречил да се устрои пансион при Сярското българско педагогическо училища в наетата от българската църковна община къща на гърка хаджи Апостолаки, понеже не можело да има български пансион в гръцка махала, макар че в същата махала е имало еврейско училище. Същевревменно той е заплашил с анатема всичките си пасоми в Сяр, ако некой би дал къща под наем за български пансион. Мутесарифинът е посочил на българите къщата на х. Тахир бей в чисто турска махала, обаче турците, насъскани от гръцкия митрополит, протестирали, вследствие на което не било позволено на българите да наемат тази къща. Учениците три месеци са живели по ханищата, докато българската църковна обдина ги настанила в частни квартири. Но вследствие на това, че сярският мигрополит заплашил с анатема патриаршистите, които биха приели български ученици, някои от последните били изхвърлени на улицата и после повърнати от полицията. Български пансион в Сяр не бил отворен въпреки неколкократните протести на Екзархията, а след солунския атентат (18 април 1903 г.), желаейки да използуват раздразнението на турците против българите, гръцкият митрополит и мухтари, гръцкият консул, австрийският и английският почетни консулски агенти (сярски гърци) с общо заявление до правителството са изказали своето опасение от българските ученици и учители, живущи в частни квартири в Сяр. По заповед на турската власт, всички български учители се събрали в българското училище и едни били арестувани, други екстернирани, а учениците били разгонени по родните им места, като някои от тях били бити. С това българското педагогическо училище било затворено. [359] Сярският митрополит се възползувал от арестуването на 80 души от с. Горно Броди след солунския атентат, за да подчини това упорито българско село (около 900 екзарх. къщи), което първо в Сярската каза е отворило българско училище и още от 1874 г. е водило борба против гърцизма. Подтикнати от владиката, на 26 май 1903 г. гъркоманите от същото село, след като отнели българската църква, се втурнали в българското училище, счупили глобуса, изгорили (заедно със слав. богослужебни книги от църквата) библиотеката, матрикулярите и др. [360] През април 1903 г. било затворено и Демиръхисарското българско училище с пансиона, открите от Екзархията на 27 юни 1902 г., и в края на ноември с. г. гръцки ученици счупили преградата, що отделяла гръцкото от българското училище [361], нахлули в последното, изпочупили прозорците, чиновете и стълбата, откъртили мазилката от тавана и стените, разграбили много учебни помагала. По искане на гръцкия владика, властта не е позволила да се отвори българско училище в Демир-Хисар и през 1904 г. [362] В 1903 г. гръцкият владика е наложил да се затворят българските училища в Горни Порой, Долни Порой и други околни села. Също и в Костур българското училище било запеч