Балканите са забравили
своето общо
- Какво ви накара да поемете по мисловните криволици на Григор Пърличев?
- Стана случайно, както много неща в живота. Първата идея беше да напиша докторска дисертация за автобиографията като възрожденски жанр, ала се оказа, че има много автобиографии, писани през XIX век, така че трябваше да се огранича. Но може би прекалих малко с ограничаването, защото накрая остана само автобиографията на Пърличев. Дисертацията ми беше филологическа, върху самия текст - бележки, обяснения и после един коментар, всъщност биография на Григор Пърличев. И така се сблъсках с централния проблем - феномена на националното осъзнаване, процес, който може да се следи при него много отблизо.
- В книгата свързвате Пърличев само с места - Охрид, Гърция, България, Македония. Ще рече ли това, че той е човек, определен повече от мястото, отколкото от времето?
- Да, наистина е така, но всички тези места отговарят на периоди от неговия живот. Първият период е Охрид, когато израства и се възпитава - тоест гръцкото влияние чрез възпитанието, гърчеенето на Пърличев и на целия социален и културен елит в Охрид, както във всички балкански градове. При него това е свързано с амбицията му да стане писател, пишещ на език, разпространен на целия Балкански полуостров, език с голям престиж. Това е първият период. Вторият е Атина, където отива с гръцко самосъзнание и с голямо желание да стане напълно грък. Което се оспорва, но според мен е съвсем ясно. После се връща, не зная дали като човек с българско самосъзнание, но във всеки случай като човек със силни антигръцки чувства. Не е много ясно обаче как този поврат е станал. Няма извори за това, но на мен ми се струва, че Пърличев е разбрал, че въпреки наградата, въпреки всичко гърците не го приемат като грък. И след като не може да стане грък, той се отвращава от Гърция, връща се в Охрид и там постепенно се включва в националното движение като български патриот. Той сам за себе си казва, че е българин, че защитава българската кауза. И през 80-те - нов поврат: както преди е искал да се идентифицира с гръцката нация, така започва да иска да се идентифицира с българската, но и българите не го приемат за българин. Пише на някакъв език, той мисли, че е български, но не е български, а нещо смесено между охридски диалект, старобългарски, църковнославянски и измислени от самия него различни лингвистически куриози. И с право Бончев и Ботев, и Каравелов му се подиграват. Той отива в България на работа - в София, в Габрово, но пак се чувства чужденец, не постига идентификация с българската национална общност. Връща се в Солун, там стои малко повече - изглежда се е чувствал по-добре, но накрая пак се връща в Охрид. Всъщност, ако бих написал книгата още веднъж, бих сложил накрая още една глава - пак Охрид. Защото там завършва кръгът. Пърличев е човек, който е от преднационалистическата ера; той не е могъл да излезе от тесния кръг на своето отечество Охрид. Идентифицира се с Охрид, с охридчаните, с охридските интереси и т.н. С гръцката нация, с българската нация, с македонската просто не е могъл да се идентифицира. Тези колебания, тази невъзможност да се идентифицира с една истинска национална общност става ясна и по друг начин: той се идентифицира или с охридската общност - много тесен кръг тогава, или с цялото славянство; и създава един - общославянски език го нарича, но той е никакъв език, чудовищен език. И се вижда как за него българската нация, а и собствената му идентификация се лута между Охрид и цялото славянство. Около българската нация някак си обикаля, но не може напълно да се идентифицира.
- Не е способен да влезе в рамките на националното, така ли?
- Точно така. Защото носи у себе си още много от нагласата на човека от преднационалистическата ера. Човек, който се идентифицира с отечеството - своя край, и с религиозната общност. Пърличев се чувства християнин на първо място и може би тази идентификация е още по-силна от етническата, което личи много ясно от двете поеми, които пише в Атина, където става дума за борба между християни и мюсюлмани. Това пак е типично за средновековния човек, макар че XIX век вече не е Средновековието, но този манталитет го има.
- С гърци чужденец, за българи чужденец. Не му е било лесно...
- Той е искал да бъде българин, искал е да се включи в българското национално движение, пише, че е българин. Но може би "българин" тогава още не значи това, което значи сега. Случва се при него същото, като отчуждаването на българите в Македония по разни причини и обстоятелства. И несъгласията с българите в България. При Пърличев има и такива моменти.
- Не е ли неговият "национализъм" освен всичко друго и комплекс за малоценност, възникнал в резултат на "общите над българите ругания", както той се изразява?
- Да, има го и това. Определено го има и това.
- Впрочем, заради какво като учен изпадате в "раздражение"?
- Много неща ме ядосват и дразнят, но специално, що се отнася до Пърличев, не мога да кажа, че съм бил ядосан. По-скоро съм бил разочарован и съм негодувал срещу някои доста примитивни схващания за този процес на национално осъзнаване. В сегашната историческа наука има модерни схващания за националното осъзнаване като процес на социализиране и те са убедителни, защото се позовават на антропологията, социологията... Но черно на бяло четох, че тези схващания не бивало да се приемат, защото можели по някакъв начин да навредят на националната кауза. Според мен е безобразие един учен да каже подобно нещо. Истината си е истина, не можем да стигнем до нея, ако един учен робува само на някаква националност. Като твърдението, че Пърличев винаги е бил с българско национално съзнание. Как, когато това национално съзнание още го е нямало никъде? Откъде да го има? През XIX век това е един бавен процес, с много криволици. Човек не се ражда с някакво съзнание, то се развива и оформя с контактите с други хора, с влиянията на разни житейски преживявания, с четене и т.н. Не е нещо биологично, както в пубертета се развиват сексуалните наклонности. То не узрява по този начин, въпреки че така го представят понякога. Националното чувство се придобива.
Да вземем някои интерпретации на фактите при Пърличев: той участва в Атина в конкурса "Ралион", обаче не подписва творбата си. И когато избират "Сердарят" за най-хубава поема, не могат да разберат кой е авторът - той е забравил или нарочно не е написал името си. А после отива и казва: "Аз съм авторът." И комисията, журито пита: "Как може да докажете това? Говорете нещо, кажете нещо на гръцки!". Той е написал поемата, но е чужденец, говори с акцент. И те се отнасят с недоверие към него. Което е съвсем нормално! Обаче в автобиографията си той обяснява това недоверие с антибългарските чувства - "Аз съм българин, затова така се държат." И в много биографии на Пърличев в България това обяснение се приема за истина, макар да е съвършено ясно какво е станало там! И да беше грък, пак щяха да го накарат да напише нещо, за да докаже, че той е авторът. Тенденциозно се разглеждат нещата.
- Това ли пречи за разбирателството на Балканите?
- Има един много интересен факт: ако се погледне в историческа перспектива развитието на балканските народи, има един период, в който съществува процес на конвергенция. До XVIII век се оформя единна общност на балканските християнски народи. Създава се нещо, което според мен може да се нарече "обща балканска култура", която е християнска, макар че има много общо с ислямската, защото разликите не са толкова големи. Това се вижда в езика; за съжаление, на Балканите хората вече не учат езиците на своите съседи. Балканските езици, въпреки че не се разбират помежду си, имат една и съща граматическа структура - българският език, румънският и албанският най-много, другите в по-малка степен. Имат почти същата граматика - твърде интересен факт и много от лингвистите се занимават с него. Обяснението е, че това е резултат на много интензивно общуване, на полилингвизъм. Говорили са един на друг езика - тогава, сега вече не. И приемат един от друг разни граматически елементи. Така става не само с езика, но изобщо с цялата култура - народната култура, музика, носиите, предметите. Ценностната система също. Обща ценностна система има на Балканите в резултат на това общуване. Така че може да се говори за една обща балканска култура с различни езици. Много интересно явление. Обаче в края на XVIII и през XIX век то съвсем се унищожава в резултат на тази коварна идеология - национализма. Всеки започва да развива, да конструира своя национална идентичност и иска да бъде колкото се може по-различен от другите. Конвергенцията става дивергенция. И се получават т.нар национални култури, които всъщност са балкански култури. Туристическите гидове казват: "Ето това е типично българско", в Румъния ще кажат същото, по целия полуостров е така. Но няма такова нещо. Има езици, но няма типични национални култури, рязко различаващи се от културите на съседите. Това е трагедията на Балканите според мен - забравили са какво общо имат. А имат много общо, много повече, отколкото на други места в Европа. Но трябва национална идентичност, за да има нация. Трябва да има нация, за да можеш да претендираш за територии. Това е цялата работа. Нацията се конструира с оглед на тези територии. Искаме тези територии и сега ще си създадем един национален идентитет, който определя жителите на тези територии. С което доказваме, че това е наша територия. Така се прави. И това може да се каже почти за всеки край на Балканите.
- Говорите за изтласкване на "религиозната лоялност" от националната. Значи ли това, че национализмът по определение и генезис се противопоставя на религиозността?
- Само до известна степен. Всъщност религията става един от компонентите на националната идентичност.
- Религията от общност се превръща в частност?
- Да. Религията като основа на ценностната система през Средновековието се замества с нова ценностна система въз основа на нацията. Умираш като мъченик - преди за вярата, сега за нацията. И убиваш. Дори в подробностите става това заместване - църковните празници стават национални празници, а мъченици са загиналите за родината.
- Национализмът като секуларизирана религиозност?
- Да, като социален феномен по-скоро. Религиозната общност - това е чувство за солидарност, после нашите съ-верници стават общност от съ-народници. Една и съща е психическата структура, само едното се замества с другото. И наистина нацията става нещо като вяра.
- Във вашата книга има интересно наблюдение: "грък" значи не толкова национален, колкото социален маркер за по-висок престиж?
- Не само "грък", всички тия етноними са многозначни. "Грък" може да значи човек, който говори гръцки, но и търговец, и гражданин. Може да значи човек, който принадлежи към градския елит. Както "турчин" може да значи етнически турчин, но и мохамеданин, а "влах" - истински влах, тоест човек, който говори влашки, но и овчарин. Преди месец четох една българска автобиография от онова време, в която авторът казва: "Аз станах арменец в Букурещ". И се чудех какво може да значи това, а после стана ясно, че той се е цанил за гавазин - пазач на чокойски имот във Влахия. "Арнаутин" също - той е албанец, но и човек с военна функция. Тези етноними са многозначни и това показва колко малко хората са отдавали значение на етническата идентичност. Защото ако тя беше важна, щяха да имат много по-ясни думи за нея, недвусмислени. Всичко е бъркотия! От българин да станеш грък е въпрос на социална промоция. Преди ерата на национализма това не е родоотстъпничество, няма такъв термин, не съществува такава дума.
- Издигаш се, така да се каже...
- Да! Няма от какво да се отказваш, защото тази българска идентичност нищо не е означавала. Значи само, че говориш български и принадлежиш към една социална категория; след това можеш да влезеш в друга социална категория... В момента правя изследвания върху т.нар. гъркомани и определено мога да кажа, че гъркоманството е социално явление. То няма нищо общо - може би чак до края на XIX век - с родоотстъпничеството, със "знай своя род" и т.н. Това е социална категория: българи, дори неговорещи гръцки, но които са с Патриаршията. Имат общи интереси и защитават чрез интересите на Патриаршията и своите - социални, политически, икономически и др. Много от гъркоманите са си говорели на български. И много от българите, които са били против гъркоманите, са говорели гръцки. Езикът значи не е критерий. В случая става дума за социални категории, не за етнически.
- Един вид националното прелива в професионално?
- Да. Българин значи селянин. За това е писал сръбският етнолог Цвиич - "булгарщица" значи народна песен изобщо. Има едновременно етнически означавания и социални. Това е етнитизиране на социални или на професионални групи и обратно - етнически групи, които се специализират в определени професии. Това е интересен феномен, който се среща и извън Балканите.
- Конкурсът "Ралион" е пример за употребата на литературата за извънлитературни цели. Навсякъде ли става така?
- Да, разбира се. Може би на Балканите малко по-силно, отколкото на друго място, но по принцип културата служи преди всичко за показване на националната идентичност. Затова са музеите. Аз си спомням как преди 1989 година, но и сега, се пледира за това българската книга да носи български характер, да изразява българското. Дори чух веднъж един писател да казва: "Който не принадлежи на отечеството, не може да принадлежи и на човечеството!". Звучи хубаво, дори е римувано, но като помислиш втори път - нищо не значи. Всичко, което се произвеждаше като култура в България, трябваше да носи ярък български характер. Не знам дали трябва... Аз и навремето, когато много превеждах, постоянно се сблъсквах със следното: което е типично българско, не е толкова интересно за чужденците. Че тук в България през XIX век млади хора се срещат около кладенеца, слагат китки на косите си - това българско на мен ми е приятно, но читателят може би се интересува повече от това има ли сюрреализъм в България. Знам, че не е имало, но ако имаше, едва ли щеше да носи някакъв български характер, освен че ще е написан на български. Това съдържа повече интерес за чуждия консуматор на култура, отколкото типично българските работи. Е, може да ми се възрази и да се посочи "Мистерията на българските гласове" (впрочем, този начин на пеене също го има навсякъде на Балканите, не само в България, макар те сега да са се промъкнали и хората мислят, че е типично българско), но аз мисля, че общочовешките черти са много по-важни в една култура от типичното. То не трябва специално да се афишира, подчертава.
- Значи не е фатално, ако заменим кирилицата с латиница? На т.нар. охридски диалект, знаем, са писали с гръцки букви.
- Вие сте създали тази азбука, вие, ако искате да я премахнете, ще я премахнете. Не е моя работа. Латинската азбука нищо съществено не променя, български може да се пише и с китайски йероглифи. Или с арабски букви, но българският си остава български. Има някои предимства сигурно при ползване на компютър и т.н., но има и системи за транскрипция. Компютърът вече толкова сложни неща е решил, че сигурно и за кирилицата може да намери решение. Не мисля, че това е някакъв съществен проблем, както не мисля, че би било голяма катастрофа, ако се пише с латиница. Не е съществено.
- Редакторът на вашата книга Георги Каприев развива интересната идея, че национализмът е изкуствено привнесен идеологически инструмент на Балканите и затова не може да работи успешно тук. Склонен ли сте да подкрепите неговото мнение?
- Първо, трябва да кажем ясно какво значи национализъм, защото всеки разбира различно това понятие. Национализмът е теория, която твърди, че нацията трябва да съвпада с държавата. Всяка нация да има своя държава, а в самата държава ако може да няма малцинства, а само една нация. Това е национализмът и на Балканите той трудно може да се прилага. Може да се прилага, разбира се, но само чрез насилия, чрез етнически прочиствания и т.н. Както става от XIX век насам: всяка т.нар. освободителна война е била съпроводена с етнически чистки на мюсюлманското население. Вследствие на Руско-турската война от 1878 година например от горе-долу милион и половина турци, живеещи в България, половината изчезват - или избити, или изгонени, или умрели някъде по пътя за Турция. Потресаващ факт. Така става навсякъде. И в гръцката националноосвободителна война, и в сръбската започват да колят мирното турско население. Навсякъде става това. А през Балканската война християнските балкански народи започват един друг да се гонят и колят. Защо? Ами защото само така се създават чисти национални държави, иначе остават малцинства, които се третират, както и да се въртят нещата, като второстепенни граждани. И които са подложени на натиск за асимилация.
- Училищата ли са огнището на балканския национализъм?
- Това е интересно явление. Училищата на Балканите се появяват преди национализма и в началото нямат нищо общо с него. Само по практически причини гърците и другите народи искат друг тип училища, не тези религиозни килии, а училища, където се учат полезни неща за новия човек - търговец и занаятчия. Там се учат предмети като счетоводство, география - по-практични предмети. В ерата на Просвещението към всичко се подхожда прагматично; откриват, че образованието е по-ефикасно, ако става на майчиния език. Затова настояват да се учи на български, без никакви националистически съображения. И сега, ако прескочим цял период на развитие, училището накрая в Македония става средство за пропаганда. В училищата се смята, че децата ще се възпитават в дух на патриотизъм към съответната нация, ще се развива националното съзнание, искат по тази причина да привличат деца и дават безплатна храна, учебници, заплати на учителите... Всичко с много ясна политическа цел. Друг момент е, че училищата стават форма на преброяване на населението. Ако в някое село има гръцко училище, значи населението е гръцко, или българско съответно, или сръбско. Така че всички искат - българи, сърби, гърци - навсякъде в Македония да имат свои училища, защото западните наблюдатели са вдигнали ръце от статистиките. Османските, впрочем, са били най-точните, но българските, сръбските, гръцките!... Има в тях такива противоречия, че никой нищо не може да разбере. Дори съществува анекдот: че селото има националното съзнание на последната чета, която е пребивавала в него. Но училището е нещо по-конкретно и ясно: щом има българско училище, трябва да има и българско население, което обаче не винаги е така. Например българите са давали безплатна храна на учениците и ясно е, че и гръцките родители ще пратят децата си там. Икономически изгодно е. Както и българите са пращали своите деца в гръцки училища, когато са давали безплатен обяд.
- Не сме ли ние, балканците, хората, благодарение на които Западна Европа се възприема за по-горна, по-цивилизована?
- Има нещо такова. Конструирането на идентитет много често става въз основа на системната опозиция: "Ние не сме като тия другите". Другите са такива, ние сме другояче, не сме такива. Трудно ни е да кажем какви сме, но можем да кажем какви не сме. Така Европа сега строи нов идентитет по същия начин, както едно време е бил строен националният идентитет със съответните компоненти - били те демократизъм, толерантност, липса на граници. Сега се появяват тези войни (в Югославия, не на Балканите, защото винаги се говори за Балканите, но става дума всъщност за Югославия): те там създават нови граници, ние премахваме граници; те са националисти, ние уж не сме. Там има религиозна нетолерантност между мюсюлмани, католици и православни, докато при нас няма. Макар че и в Европа има държави в процес на разпадане, има сепаратизъм, национализъм, нетолерантност. Имам предвид всички тези турци, мароканци, гастарбайтери... Към исляма има големи предразсъдъци, които след 11 септември станаха още по-големи. Съществува един есенциалистически подход - като че ли целият ислям е едно голямо монолитно нещо. Но това са милиард и не знам още колко хора, всички различни! Усама бин Ладен изобщо не е репрезентативен за исляма. Казват, злите духове, които са съществували в Западна Европа, сме ги изгонили. И те се намират на Балканите; а ние нямаме нищо общо с Балканите, това е друг свят, неевропейски свят. Което изобщо не е вярно. Аз мисля, че никой не си дава сметка какви страшни преврати са станали на Балканите - обществени, икономически, политически; какви напрежения е създавало всичко това. И не е имало никакви революции, конфликти. Мирно всичко се е развивало. Мога да си представя до какви големи кръвопролития в други региони на света това би водило, докато тук, освен Югославия, всичко остава относително мирно. Затова според мен не е точно да се говори за Балканите, когато става дума примерно за Босна. Или, напоследък - бият се в едно село до Тетово, а се говори за немирие на Балканите. Пак Балканите, но какви ти тук Балкани, когато се бият в едно село там!? Национализмът на Балканите е една внесена идеология. Съвсем противоположна на всички балкански традиции, на тази конвергенция. Първата война между балкански народи, ако се изключат т. нар. Освободителните войни срещу османското владичество, е Сръбско-българската от 1885, която е траела една седмица. Никаква война, оперетна война... И после идва Втората балканска война всъщност през 1912-13. Другите войни не са балкански, двете световни войни са внесени, дори Първата, въпреки че в Сараево започва всичко. Това, което става на Балканите, е някакво увеличение на неща, които са измислени и създадени на Запад. Западът, като гледа Балканите, вижда себе си в едно увеличително огледало. И вижда своята деформирана муцуна. Себе си вижда, себе си на първо място.
- Българи, гъркомани, сърби, власи - всички са се спасявали от преследванията на властта с подкупи. Не излиза ли оттук, че корупцията е местният ефективен способ за справяне с властта?
- Да. Често се среща това - рушветът, подкупът и т.н. Но пак не знам дали това е типично балканско. Среща се навсякъде. Но има такова нещо, да. Има такава традиция, такова отношение към властта... Изглежда това е успешният начин, по който балканските народи преживяват и сегашната промяна. Но ако се погледне в историята, преходът на Балканите е започнал още през XIX век. Разглеждат прехода като нещо ново, като нещо изключително, но той почва с Танзимата. Който е преход. Независимостта, освобождението - също. Феодалните отношения се отхвърлят, въвежда се капитализмът в България в края на XIX век. След Втората световна война пак преход - комунизмът. Преди 12 години - пак. Човекът на Балканите не знае друго, освен промени, реформи и т.н. Той е свикнал. И се е ограничил до минималното - чака да премине бурята. А рушветът е един от начините за това. Начин за преживяване, за оцеляване, за спасяване. Както на друго ниво всеки гледа да има някъде връзка със селото, защото оттам идва спасението. Каквото и да стане, можем с нашите картофи, домати да преживяваме.
- Говорите за "езиковата партикуларност" на Македония. Тя ли е заложила обречеността на откъсването й от България?
- Това е един от факторите, но има още много. Под натиска на обстоятелствата са се взели някои решения, които (тогава, разбира се, не са си давали сметка за това) са водели до отчуждаване на българите в Македония от българите в България.
- Късогледство?
- Да, късогледство, но такива са били обстоятелствата. Един от тези фактори е езикът. Най-важните, най-добрите писатели по онова време са били от Източна и Централна България, Македония е по-изостанала част. Има Паисий, но той е изключение, по всички критерии е изключение. Той идва твърде рано, трябвало е 50 години по-късно да се появи. След него е Софроний, но не е достатъчно. Това, за което говори Паисий, се въвежда в практиката реално с Петър Берон. 50 години има вакуум. И може би е трябвало в Габрово или някъде там да се появи Паисий, а не в Македония. От нея малко интелигенти хора са излезли, така че съвсем естествено са взети източните български диалекти като основа на книжовния език. Има и други несръчни мерки: например опита на Екзархията да налага учебници на източнобългарски диалект, както и постоянното бъркане в работата на общините в Македония. Те например са си свикнали сами да си назначават учителите; но идват от Екзархията и казват: "Този!". Проявява се известен патернализъм. Кузман Шапкарев пише учебник за "българите в Македония на българското наречие в Македония", тоест на местните диалекти. Но този учебник се отхвърля от Екзархията. И това отхвърляне не е някакъв само езиковедски въпрос, това значи, че един човек е седнал да пише, дал е пари за отпечатване... и се оказва, че това е излишно, че тези учебници не се използват. Няма файда от тях! И сума, сума такива грешки, дори не грешки - са станали. Населението в Македония, с каквото и да е национално съзнание, е искало да го оставят на мира. Това е на първо място, това им е била най-голямата амбиция. Но никой не ги е оставял. Пращали апостоли, учители, после чети... И хората са вдигали ръце. И са се отчуждили. Те са искали от българите да ги оставят на мира. Стават кавги във ВМРО - едните искат автономия, която ще води към какво - дали към самостоятелна македонска държава, или това е само тактика... Има конфликти между Върховния комитет и македонските дейци - и те се отчуждават. Най-важният фактор, разбира се, е, че има една независима държава България със своите интереси, и една османска провинция - Македония, където хората имат други интереси. И това води към отчуждаване. Нацията на първо място е социална формация, хора с общи интереси. През Средновековието, когато всичко е било в религиозен контекст, те биха станали еретици. През XIX век, когато всичко е на базата на национализма, те оформят друга нация. Търсят си собствени белези, питат се: "С какво сме различни от българите?". Мисирков например пише цял списък, цяла програма за македонските работи, като обяснява в какво македонците се различават от българите. Той създава нация... Добре, изкуствено, но всички нации са изкуствени, няма естествени нации. Нацията не расте като дърво, хората я създават. Много хора заедно, които имат някакви интереси - те съвпадат горе-долу и всеки играе в това поле, всеки иска да печели нещо. И нацията става терена. Пърличев иска да бъде поет в това поле - българското, или педагог, или политически водач, но губи! Той е неудачен играч. А другите печелят.
- Не си ли конструират нациите свое минало? Не е ли всяка история и всяка личност в нея, включително Пърличев, конструкт на националното? И по този начин post factum се създава неговата легитимност и дори безпрекословност?
- Това също е един аспект от конструирането на националния идентитет. Езикът е друг възможен дистинктивен признак на нацията, националната култура - също, но и националната история. Някои факти се включват, други се премълчават, трети се фантазират в много отношения. Всичко това става много субективно, което също е интересен факт - специално на Балканите много от тези т.нар. национални герои по всички съвременни критерии ще се смятат за терористи. Който е герой за една общност, за една нация, е терорист за друга. Няма никакви универсални критерии. Което възбужда подозрение. Създават се, изкривяват се, премълчават се неща... Гради се един мит, национален мит. И това е според мен в дъното на много проблеми на Балканите. Говоря за възпитанието. Специално в училищата, но и вкъщи. Понякога хората, които идват от Западна Европа и имат контакти с хора от Балканите, се учудват колко много знаят те историята си. Обаче това не е история, това е митология. Митология, която наистина много знаят. Но тя почти няма връзка с историческата действителност. Един много интересен пример е помохамеданчването на българите в Чепино. Това е един текст, който във всички антологии и учебници по история се повтаря, цитира и който - историците го знаят, но това се знае в академически, много специализирани кръгове - е фалшификация. Обаче този текст вече е влязъл в каноните, в тази национална митология и трудно се отхвърля. Тези национални истории стават религия: чрез вярата в тях принадлежиш към общността. Ти, като вярваш в Иисус Христос, принадлежиш към християнската общност - католическа, православна. Като вярваш в тези митове за историята, принадлежиш към дадената национална общност. Например един сърбин, който казва, че Косовската битка е само епизодче в историята на Балканите (което е факт всъщност, тази битка не променя много), той става еретик и ще бъде изгонен от сръбската национална общност. Същото като с един българин, който твърди, че Левски е терорист - макар че дори могат да се намерят аргументи за това; но той почти престава да бъде българин, изключва се от българската общност! При национализма има някакво подобие с религиозната вяра: не е вярно, не е било така, не са били помохамеданчвани по тоя начин помаците, обаче когато казваш, че не вярваш, ставаш неверник, еретик. Национален еретик.

3 октомври 2001


Разговора води Митко Новков



Разговор с
Раймон Детре