Здравейте, извинявам се, че се включвам в тази тема по едно нейно отклонение.
IvoDim, струва ми се, че имате някои неясни неща по отношение на историята на съветската военна мисъл от 20-те и 30-те години. Понеже съм запознат с по-голямата част от съчиненията на главните теоретици от тази школа (а това са най-вече Свечин, Галактионов, Триандафилов, Исерсон и Шапошников) мога да ви уверя, че именно тези хора създават това, което се води съветска теория за оперативното изкуство (теорията за дълбоката операция е само една от разработките или приложенията). И бих казал, че съветската военно-теоретична школа по онова време е най-напредничавата в света (най-голяма заслуга за това имат Свечин (който общо взето формулира теорията за оперативното изкуство) и Галактионов (който формулира учението за оперативния темп, което е ключово)).
По темата - от тях единственият нерепресиран е Шапошников, но той не е главният теоретик (изключвам Триандафилов, защото той загива в самолетна катастрофа далеч преди да започнат репресиите, инак съм убеден, че би бил репресиран наравно с Тухачевски). Останалите до един са репресирани в хода на чистките, като нито един от тях не е осъден поради реални обвинения в някакви военни грешки (да не говорим, че те като военни теоретици не участват в сражения на командни длъжности - още по-малко през 1941-ва). Сталиновата чистка без съмнение унищожава съветската теоретична военна школа, за щастие на съветската военна доктрина остават поне книгите (и идеите) на тези хора, върху които се работи през Втората световна война, а и след нея.
Още две думи за въпросните чистки, преди да премина нататък - те са насочени изключително срещу цялата висша командна структура на РККА и са политически мотивирани. Много характерно е, че основните проблеми на РККА (които стават очевидни на маневрите през 30-те години) са именно в слабата и неадекватна подготовката на нисшия и средния команден състав (от което следва и абсолютно неадекватната подготовка на войниците), но именно тази прослойка е в най-малка степен засегната от чистките. Дори след тях нисшите командири започват бързо да се придвижват нагоре, което допълнително натоварва и изкривява командно-комуникационна система на РККА, като на практика я привежда в негодност (което добре е демонстрирано през 1941-42 г.).

Тезата че Тухачевски е "изчистен" заради неумерените му възгледи за количеството бронетехника в армията са несъстоятелни - именно той създава организационната структура на механизираните корпуси и не случайно ограничава както общото им количество, така и тежестта на самата структура (в неговия вариант мехкорпусите имат около 500 единици бронетехника). (И макар наистина да е неумерен в количествените си представи, това е характено за всички съветски военни и след него. Особено характерно е за самия Сталин, впрочем). Причините са, че от неговото ниво на контрол са напълно очевидни основните проблеми на РККА - липса на дори минимално количество действително военно грамотни офицери на кажи-речи всички нива (но най-осезаемо на нисшите и средните) и пълна липса на подофицерски корпус, които да изпълнява присъщите му функции. Т.е., РККА макар и да има в достатъчни количества основните типове въоръжения, страда от много сериозен дефицит на подготвени хора, които да ги използват; както и на способни командири, които да командват съединенията и обединенията; както и от подготвени ГЩ офицери, които да осигуряват събирането и обратобката на информация, както и самото планиране (тук дефицитът е най-сериозен).
Известно време след отстраняването на Тухачевски се връщат към неговата идея за механизирани корпуси, но я опорочават, достигайки чудовищните мащаби в новите мехкорпуси. Те по организационна структура са съставени от две танкови и една механизирана дивизия (която на практика напомня по танков състав немските танкови дивизии), като общо наброяват над 1000 бронирани машини. И това, при щатни транспортни средства и пехота по-малки, отколкото са необходими на една стандартна танкова дивизия. При абсолютно недостатъчни контролни и комуникационни средства, както и пълна липса на подготвени офицери и командири, които да могат да управляват или дори качествено да задвижват подобни оперативни обединения.

Връщайки се към реалността, планът за превъоръжаване на РККА от 1938-1942 г. е именно напълно нереалистична програма, по която се цели създаването на огромни танкови войски, за които не само че няма (и не може да има) подготвен персонал, но дори и няма необходимите производствени мощности, за да бъдат оборудвани с бойна техника. А още по-малко - с транспортна, защото традиционно СССР през целия разглеждан период страда от невъзможността да осигури мобилните си съединения с транспортна техника от всякакъв вид (поради което механизираните и моторизираните съединения най-често са такива само по идея; или пък в мотопехотата на танковите съединения на практика е танкодесантна пехота (по липсата на транспортин средства)).
И още нещо - приказките за 30 готови механизирани корпуса към 1941 г. не се обоснават на каквито и да е факти. Реално към този период има по списък 29 механизирани корпуса, които се намират в процес на формиране (за 20 от тях започнал през 1940 г., за останалите - през 1941). От тези корпуси не повече от 5 имат необходимата по щат бройка танкове и нито един - по предвижданите съвременни типове. Всичките имат голям некомплект в личен състав (най-вече квалифициран) и почти пълен некомплект по отношение на транспротните средства за пехотата, артилерията и тила (по идея се предполага този некомплект да бъде решен чрез мобилизация на селскостопанските и малобройните граждански транспортни средства - на практика дори и при пълна мобилизация некомплектът остава твърде голям). Т.е., механизираните корпуси са тромави и почти неуправляеми обединения, които базират ударната си сила най-вече на голямото количество танкове, за които обаче има малко мобилни артилерийски средства и още по-малко пехота (което означава, че ударната им сила е крехка, а отбранителните възможности - силно ограничени). Липсата на транспортни и ремонтно-експлоатационни средства означават, че подобно обединение има много малък оперативен обсег на действие (в най-добрия случай около 200-300 км, след което силата му ще е сведена до 30-50% от първоначалната дори и без да влезе в бойно съпркосновение с врага - факт е че в съединенията и частите им участват средно по 7 типа танкове, без каквито и да е ремонто-евакуационни възможности или дори наличие на подобни подразделения (има единствено стационарни, т.е., тилови работилници)).
В заключение, разликата между немските танкови дивизии и съветските механизирани корпуси е в управляемостта, нивото на бойна подготовка, баланса и способностите за съвместно действие на частите и подразделенията. По всички тези показатели мехкорпусите силно отстъпват на танковите дивизии на Вермахта, което е става очевидно в грандиозните танкови сражения от първия месец на войната. Не случайно под натиска на реалността в РККА се отказват от корпусното звено и максимално орязват мобилните части и съединения от спомагателни подразделения - навсякъде тези мерки са насочени към повишаване на управляемостта (най-вече опеартивна).

Последно, Вие питате каква е разликата между теорията на Дълобката операция и доктрината за Блицкриг. Отговорът би заел твърде много място и време и може би е по-добре това да стане в отделна тема. Ще се опитам все пак да обобщя нещата и да го събера в няколко изречения само.
Като начало - докато теорията за дълбоката операция (ТДО, за краткост) представлява цялостна и почти завършена военно теоретична разработка, която разглежда проблема преди всичко на оперативно ниво; Блицкрига (БК, отново за краткост), от своя страна, представлява журналистическо и по-късно - пропагандно понятие, което няма директно военно съдържание и съответствие (и в никакъв случай не е продукт на немската военна школа). Т.е., сравняваме едно конкретно учение с едно събирателно и мъгливо понятие.
Все пак, ако примем, че под БК имаме предвид германските доктрини за водене на мобилни операции, то може да се заключи следното:

ТДО разчита на мащабни операции на армейско ниво, в които обаче отделните войскови родове слабо взаимодействат помежду си (никак на тактическо ниво, слабо на оперативно); тези операции са насочени към пробив на противниковия фронт на голяма ширина (80-100 км) с последващо устремяване към оперативния тил на врага на цялата му дълбочина (която трябва да се насити с войска). В хода на следпробивната фаза на операцията армейската ударна група се разделя на няколко ешелона и групи с различни задачи - част от тях (най-вече пехотата и пехотните танкови подразделения с тежката артилерия) осигуряват фалнговете на пробива (също така те осъществяват и самия пробив), докато оперативни крайцерски танкови съединения (съчетаващи лека артилерия, моторизирана пехота и крайцерски (или кавалерийски) танкове) осъществяват пробива в дълбочина, последвани от по-бавните ешелони на пехотата и тежката артилерия.
Цялата операция разчита на масиране на груба сила (тежка артилерия и маса танкове, авиационни удари) и специални средства (химически снаряди, бомби; въздушни десанти и т.н.) за осъществяване на пробива, както и войскова маса за подхранване на операцията. Авиационните средства се разглеждат като придадени на армейско ниво и осъществяващи както оперативно прикритие на комуникациите в дълбочина, така и ударни задачи в оперативния тил на врага (т.е., подпомагане на предната групировка). Това предполага, че в състава на армейската авиация трябва да има както множество изтребители и ПВО средства, така и оперативни ударни самолети (което я прави тежка и много чувствителна към транспортинте средства и снабдяването).
Т.е., ударните армейски обединения на ТДО са тежки и в не малка степен - неповратливи (тук вече зависи от конкретната реализация), гъвкавостта им изцяло зависи от качеството на организацията на съединенията. Чувствителни са към камчеството и гъстотата на транспортната мрежа, както и към качеството на щабната работа по организиране на тила.
Същевременно, на ниво планиране ТДО разчита на крехък баланс в разпределението на конкретните задачи и съставянето на плановете (именно това е същността на оперативното съветско изкуство - въвеждането на допълнителна същност - оперативната; и разибрането, че съществуват поне три основни нива на планиране - стратегическо, оперативно и тактическо, като всяко има собствени задачи и цели, които се комбинират и включват в тези на по-горното ниво), както и върху внимателното опознаване на врага и балансиране с темпа на отделните нива на операцията (тук ключово значение има учението за темпа). Което означава, че ефективността на цялата конструкция зависи в голяма степен от ефективното разузнаване на всяко ниво (но най-вече оперативно) и високо ефективната информационна щабна работа, която би позволила потока от данни да се формира в реално време, за да могат да се вземат адекватните решения. На това място главна роля има командният апарат, който е предназначен да претворява решенията в реалността, както и да регулира плановете според реалните действия.
На практика обач,е всичко това липсва в реалната РККА, което прави доктрината слабо приложима.

От друга страна, БК е преди всичко стратегическа доктрина целяща да постигне стратегическата цел при минимална загуба на енергия/ресурси. Което означава, че непременно конфликтът трябва да е карткотраен и скоротечен, в най-добрия случай целта трябва да се постигне чрез една серия от операции, които да са директно насочени към осъществяване на главната цел (съветското оперативно изкуство предполага много по-дълбок комплекс от операции с различни цели, както и по-различен по характер конфликт - т.е., потенциално е много по-гъвкаво). Доколкото БК е специфично германска доктрина, тя изхожда от специфичните условия - традиционно основният противник е по-силен и притежава огромен ресурсен потенциал, който обаче може да се реализира за определено време. Което предполага, че стратегически БК е преди всичко рискована темпова игра - трябва да се победи противника в рамките на достъпния краткотраен времеви прозорец, в който Германия има предимство - да бъде убеден на практика, че е загубил, преди да е успял да "събере силите си", образно казано.
Съответно, инструментите на БК (мобилните съединения) са планирани като балансирани и крехки съединения (крехкостта им идва както от недостатъчните ресурси и време за създаване, така и от осъзнаването, че те трябва да са активни за сравнително кратък оперативен период, след което могат да бъдат възстановени (когато кампанията приключи)), които нямат достатъчна груба сила, но разчитат да я компенсират в конкретните ситуации за сметка на комбинираното използване на средствата на всички войскови родове на всяко ниво - до тактическото (и до батальонно, в организационно отношение). Комбинирането и кумулативното натрупване на предимствата позволява да се постигне съответната мощ.
Основният приоритет при създаването им е маневреността и мобилността, след това комуникацията (за да може да се постигне ефективно и гъвкаво командване в реално време). В този смисъл се набляга на транспортно-комуникационните средства и оборудване.
БК на оперативно и тактическо ниво действа като създава локални свръхусилвания по фронта, за сметка на големи отслабвания в останалите участъци. По идея усилванията се правят на критично важните в оперативно отношение точки, докато отслабванията - там където е желателно противникът да получи свобода за действие (и където съответнот действитята му няма да имат оперативно значим резултат). Т.е., всичко зависи от правилната преценка на ниво начална диспозиция на силите.
За сметка на този метод (които може да се определи като максимизиране на риска в оперативно отношение) се постига необходимото съотношение на силите на важното място, където се осъществява пробив (конкретните тактически методи за достигане на пробив използвани в рамките на БК варират силно). След пробива се реализира основният заряд на БК - внасяне на информационен хаос и дезорганизация както по командно-комуникационните вериги на врага, така и в реалните му съединения. Което означав, че БК е насочен към загуба на управляемост и контрол от страна на врага, както и психологически натиск върху него, така че той автоматично да се осъзнае в позицията на победен. Това се постига за сметка на стремителните действия на мобилните съединения, които се движат на огромна дълбочина, без да се стремят да осигуряват фланговете си или заетите позиции, нито пък да търсят откиртият в резултат на пробива непосредствен фланг или тил на противника. Сигурността им се постига за сметка на мобилността и несигурността за конкретната им позиция, в която пребивава вражеското командване. Допълнителната ударна сила се постига чрез широко тактическо използване на авиацията под формата на крилата артилерия.
На голяма оперативна дълбочина клиновете, формирани от мобилните съединения се затварят, прекъсвайки комуникациите на големи армейски групи на врага и затваряйки ги първо в оперативно, а впоследствие в тактическо обкръжение (за тази цел се използват моторизирани дивизии, които придават устойчивост на мобилните обединения на Вермахта, както и съвместни действия (най-вече изчакване ;) )с пехотните съединения).
Същевременно, оперативната авиация развива собствен и донякъде независим от сухопътната армия вариант на БК, насочен към сходни резултати, но по отношение на вражеските ВВС и впоследствие - към вражеските тилови комуникации.

Всичко това, разбира се, е общата теоретична постановка, която реално никъде не е окончателно формулирана. Но достатъчно ясно очертава разликите.
В този смисъл, калсическият БК е насочен срещу противник, които може да е много по-силен, но несъмнено действа остаряло и неефективно. Срещу равностойно действащ и организиран противник БК не би подсигурявал резултат, макар че основните му организационни предпоставки си остават на лице.