...си ти!
Паля се понеже си имам човешки права, да си харесвам колкото си искам кумири. Броят се на пръстите ми, затова си ги браня със зъби и нокти. Въсссс!
Хвърлям ви ръкавицата, братчета историци: намерете ми поне още един, друг, който и да е, владетел от ХІV век, с духа и дързостта на Момчил и с неговата смелост да тръгне срещу нещо, което знае, че няма да пребори, и то не за собственото си обогатяване.
Специално за Александър, моята версия на героя Момчил, пък нека само прецени, кой е Момчил - герой или мутра:
Момчил бил необичайно едър и хубав мъж. На ръст бил "колкото двама души" и "всички се дивели на величествения му вид" Един селджукски хронист твърди, че гледан отдолу наподобява минаре! (за сравн. средният ръст за епохата е 150-160 см за мъжете; по същия начин поразявали с размери и Асеневци - и тримата 2-метрови мъжища). Враговете му (!) твърдят, че бил непобедим и изкусен във войната и никога не го напуска смелостта.
Кантакузин подчертава, че бил с "незнатен произход", без да съзнава, че така притуря към блясъка му - когато е със знатен произход, и баба знае да стане независим владетел :-)
Роден е в Родопите, някъде по поречието на Места. Вероятно произхожда от средите на типичните за планината селяни - стратиоти - с особен статут на гранични войски. Плащали са си данъците с кръв, вместо в брой. В ранна младежка възраст станал бунтовник, хонсар, начело на дружина луди глави (времето се отличава с редица бунтове на бедняци, вкл в Одрин, Солун и Димотика). Нападал "внезапно като светкавица" бил "неумолим в генева си". Колкото и да не са се понасяли, виз. и бълг. управници се съюзяват срещу него както кучета срещу мечка. И Момчил бяга при Стефан Душан, където става водач на наемници. И то какви наемници! Привлечени само от личността му, под знамената му се стичали бедни, отчаяни, решени на всичко мъже - българи, сърби, гърци. Момчил въвел желязна дисциплина - не се колебаел да беси за провинения. А те го обожавали, били готови "по-скоро да сложат костите си в бой, нежели да го предадат на погибел". В редиците му важел принципът "малцина зарад мнозината и мнозина зарад малцината".
Как описва Кантакузин присъединяването на Момчил към него: тече междуособна война мужду император Кантакузин и малолетния Йоан Палеолог. Кантакузин привлича на своя страна селждушкия емир Умур бег. И когато обединените ромео-турски войски напредват към Солун, при тях най-случайно се явил Момчил начело на дружината си "мутри". И още по-случайно тъкмо в онзи момент пристигнало пратеничество от родопските крепости, които предложили на Кантакузин да му се покорят, при условие, че постави за техен управител Момчил (Това са същите хора, за които Кантакузин твърди, че Момчил грабел и изнасилвал!). Но понеже императорът имал добро сърце, съгласил се. Като съюзник Момчил трябвало да се присъедини към похода. Но много скоро се отметнал. Защо ли? Самият Кантакузин обяснява - защото предпочитал да влиза в открит бой с врага, докато турските пълчища се отдавали на разюздан грабеж. По този начин Кантакузин им плащал за услугите - разрешавал им да грабят из селата, предимно какви? Ах, български, тюх...
Момчил се отмята от него и минава на страната на императрицата майка Анна Савойска, тя му дава деспотска корона и легитимира властта му над планината. И главната цел на новия деспот става пресичането на пътя на селждушките съюзници на Кантакузин. Затова атакува корабите им в Абдера, а не защото е пироман! Със съдействието на Кантакузин Умур изпраща наказателни отряди, които , вайка се императорът хронист, успели само отчасти да попленят земите му, преди Момчил да ги насмете наобратно.
Момчил не плащал на войската си, нито използвал военен набор. За мъжете от планината било чест и привилегия да му служат. Бил гениален стратег и тактик, спечелил редица сражения при очебийно числено превъзходстово на противника и дори се поизгаврил с императора при Месина. "Превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим" И лисицата Кантакузин отново му се заумилква - предлага му самостоятелност и титлата севастократор. И не се свени да си признае в мемоарите, че само чакал сгоден момент да си отмъсти.
Сгодата дошла през лятото на 1345, когато Умур прехвърлил през Проливите армия от 20 хил. конници. Обединили се с легионите на императора, а Момчил можел да им противопостави около 5 хил пехота и неколкостотин конници. Битката е при Перитор. В последния момент градът предава Момчил и отказва да го пусне в крепостта.
Едно отклонение: през ХІV век рядко са се водели истински сражения. Обикновено двете войски маневрирали една срещу друга, показвали мускули, тръбели с търби и накрая едната се предавала. Християнският закон изисквал да пуснеш пленен християнин по живо по здраво. Заща да рискуват, като и без това войските били предимно наемнически? При съотношение 1 към 5-6 всеки друг би се предал незабавно. Понеже Момчил се мотаел Умур и Кантакузин правят първата крачка - предлагат да го помилват, ако им се покори. Отговорът на Момчил - напада пръв!
Битката траяла часове ипобедата клоняла ту на едната, ту на другата страна. Българите били обградени като в "затвор и в мрежа", но никой не помислил да се предаде или да побегне. Едва когато Момчил бил буквално смазан и накълцан, оцелелите сложили оръжие. "А императорът проля сълзи, защото голям бе страхът му от този човек"... казва Кантакузин и също защото жалел неговия непоколебим дух...
НЕБЕТО ВИЖДА
|