Как липсваш ми, да знаеш, че ми липсваш
убиващо, отричащо и някак си крещящо...
в душата ми със пръст сърцето си изписваш,
а тука тишината отминава ме шептящо...

На спомени отдавам се сега във тъмнината,
копнея те безумно, както ти копнееш мен.
Хазартно заиграх се, ей така, със самотата,
а вятър непоканен пак разрошва ме студен.

Отричам се за миг и мигом пак се раждам -
оголен, сляп, но истински добър.
Убивам те и с нищото отново те възраждам:
пречистена, окрилèна и недокосната от страха...

Денят преваля с мене, а навън е толкоз тихо!
Заспива морно времето, потънало в захлас,
а спомени без милост настоящето убиха,
погребвайки със себе си дори и моя глас.

Но съмне ли, ще тръгна гол, бос и възроден,
ще търся само теб и пак за теб ще изгоря!
И "Липсваш ми!" ще шепна, с любовта си упоена,
а после с нови спомени за тебе ще заспя...!