благодаря ти за разбирането.

Аз казвам истината всеки ден.
И това ми тежи...имам тежки вечери и безсънни нощи, след такива " казваници".
Но го правя, като си имам принципно положение за тези неща.

1. Ако пациентът е с близките си - гледам да кажа резултата първо на тях и ако те преценят - аз после мога да кажа и на него цялата истина, мога да му кажа само половината истина / например да премълча лошите перспективи /или мога да го излъжа по начин, който няма да попречи на следващото лечение / например, като му кажа, че има стеснение на червото от предишна операция или от възпаление/.
Това са трите варианта при наличие на придружител.
Близките го познават повече от мен, която съм го видяла за един час и доста повече от Джи-Пито му и тяхната преценка е по-меродавна.

2. Ако пациентът е сам самичък и чака резултата си като присъда - понякога правя преценката след кратък разтовор и му казвам поне част от истината.
ТАЗИ ЧАСТ, която е необходима , за да го заведе при следващия лекар по пътеката, който ще му помогне да се лекува, или поне да го върне при Джи-Пи то, за да може някой все пак да знае, какво е открито.
Има пациенти, на които като им кажеш диагнозата рак :

- изпадат в истерия и паникьосват цялата останала тълпа от пациенти, които чакат отвън
- получават сърдечен пристъп или директно припадат
- правят се че не са чули / и сякаш наистина не разбират какво им говориш... случвало се е аз половин час да обяснявам , че имат злокачествен тумор и трябва да се оперират или поне да се консултират с хирург и накрая пацинетът като ми казва довиждане на вратата да попита ... Ама това не е рак, нали?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от MamaNetty на 03.09.06 14:10.