Ок, ще започна от твоята позиция. Да приемем, че аз осветявам света. Да не забравяме обаче, че аз нямам никакъв вътрешен контент. Нито пък концепция за воля. Тогава, така се е случило, че накъдето и да се обърна в света, този свят ми е показвал такива неща, които след време са предизвикали зараждането и развитието на концепта за воля. Между другото, на бебетата много често им показват какво да правят, и къде да гледат.
Нарочването на значим свят е продукт на иманентизацията. Светът се явява в събитието на всеизговарянето без изначална яснота за произхода си, а "произходът" на едно или друго ОТ света е всякога вторична концептуализация на нарочващия субект, който разказва разказ. Изведнъж попадаш в този разказ - незнайно как, може би както попадаш в съня - и започваш да разказваш, приемайки хипостазите за причинност, зараждане, нечия воля, нечия памет и пр. А в действителност имаме само един дискурс... една последователна/смислена нанизаност на знаци, които ни представят света във вида, в който ни се явява.
Маугли би имал по-скоро животинска воля. А пък някакво бебе, което е било хранено с пипетка и не е имало никакъв друг контакт, не би имало воля, такава каквато я знаем. Все пак, какво точно е воля на първо място.
Всякакви персонализации и постановки в границите на разказа са конститутивни откъмто съображенията на разказващия, вкл. историята на света и личните биографии на персонажите. Всички те се изказват хипотетично и във възможност. Действителен, т.е. нетеоретичен, нехипотетичен, е единствено актът на разказването тук-и-сега.
Във философски смисъл волята е поемането на пожелаваща интенция нещо да бъде на света, изобщо светът да го има. Според психологията обаче, воля е повече или по-малко съзнателно усилие на личността да постигне някаква частна цел.
|