Ще ти представя моите виждания по отношение на всяка една от тезите ти:

1. Намерението да присъствам, желанието да присъствам, да приемам взаимодействието с "котлона" насериозно. При преминаване на една граница, съзнанието забравя себе си, мислейки само за проблема в света, то сега е осезателно там: решава задачи, строи архитектурни сгради, философства, организира ежедневието и т.н.

За мен "крачката напред", която съзнанието прави, е именно крачката от "сериозност" - към "несериозност" с всички произтичащи от това екзистенциални последствия. Това не изключва сериозността в определени граници; чисто и просто рефлективната позиция, която феноменологията заема, подчертава игровата условност и относителност на тези граници. Философията е царствен път - тя е игра, обясняваща игровостта изобщо, т.е. как така едно обяснение на света по правила се валидизира в процеса на изказването си, как изобщо се играе. Това налага осъзнаване за имплицитното присъствие на деконструктивна процедура в процеса на обживяване, т.е. прицелва от раз синтезните достояния на възможния опит. Трудността в схващането на една такава позиция идва от там, че обикновено нефилософското съзнание не си дава сметка, че картината на света е плод на тълкуваща интенция, светът е проективно нарочван в изказване-за-света и няма как изобщо свят да се яви извън възможността, която полага изказването. Затова феноменолозите казваме, че светът е конститутивен експеримент откъм монадата на съзнанието преди да бъде нещо "само по себе си" присъстващо.

2. Случва се обаче, съзнанието да се препъне, да се върне при себе си. Тогава престава случването на фактуалност (в света). Това може да е предизвикано от слушането на музика, от съзерцанието или от нещо друго. Може да е резултат от страха от смъртта. От въпроси като "какво съм аз" и т.н. Някакво вцепенение или вътрешно затваряне.

Няма свят без субект, както и няма съзнание без осъзнавано! Корелативността на връзката е неотменима, все едно как постфактум на въпросната корелативност - и за аналитични цели - ще отделяш "света на съзнателните феномени" от "света на вещите". Подобен дуализъм е изкуствен и преднамерен, т.е. предрешава метафизически там, където тепърва следва да бъде решавано от гледна точка на философията. Съзнанието е концепт, който се привилегирова за нуждите на философията, за да се изясни общия случай, при който изобщо се случва нагледна единственост. Не виждам как един път прозрял тайната откъм съзнанието за гнезиса на въпросната единственост... ще се върнеш отново към старите си предразсъдъци, че изобщо светът не се припокрива от съзнанието цялостно, т.е. отвън и отведнъж. Това е впрочем същността на големия пробив, направен от Кант във философията. При наличието на критична процедура, рефлективността не може да бъде отменена - чисто и просто ефектите й следва да бъдат проследени докрай.

Състояния от втория вид търпят критика, според мен, заради тяхната празнота, обреченост, неконструктивност. Разбира се може да съществуват други мнения. Важното е, че така са обособени 2 модуса на съзнанието, над които може да се дискутира.

Не виждам база за критика, освен чрез въображаема, откъсваща се от стерилната яснота на нагледа презумпция, че евентуално нещо в опита се изплъзва на съзнателен опитен синтез. Подобна "евентуалност" (вкл. и подпорката за "2 модуса на съзнание"!) от философска гледна точка е неуместна - просто в света няма място за нищо друго, освен за съзнателен наглед. Тъкмо в нагледна пропозиция светът се явява подреден и цял; светът е проективно явим като възможност за онагледяване. В света няма нищо повече от въпросната чиста възможност за онагледяване!

Редактирано от филocoфeн на 01.06.07 11:56.