Не се шегувам. Мъглите на Авалон е едно от най-стойностните фентъзита, които съм чел и това винаги съм го твърдял.
На мен малко ми пука за легендите за Артур и нямам нищо против версиите на Брадли - още не ми е напълно ясно кое как (евентуално) е станало. За мен, Брадли не е забъркала каша, а е разказала по-интересна история.
Написах смелост, защото съм останал с впечатлението, че тази легенда е с особено значение за някои хора (и творци). Струва ми се нормално всяко отклонение от канона (доколкото той е възможен, когато става дума за митове) да се нарече смела постъпка. 'Добрата' Моргана и отношенията между Артур и Ланселот, макар и с нищо изненадващи или шокиращи, са в разрез с "оригиналните" и описването им по този начин е леко рисковано - дори в чисто комерсиален план, където шансът феновете на фентъзито (историята?) да обявят произведението за гавра и да не я купят или да се втурнат да четат различното, е горе-долу 50 на 50. Сещам се за Карл Глогауър, който се върна назад във времето, за да докаже, че Христос не е нищо повече от архетип, и си мисля, че тези погледи са си проява на смелост. Макар че, фантастиката е (или по-скоро създава впечатление за) един отворен за всичко жанр и може би да си говорим за смелост в рамките му е донякъде безсмислено.
Аз не ги обявявам за велики заради четивността им (велики четивни книги е оксиморон ;)), а заради игрите на Брадли с образите и идеите (на мен ми се сториха оригинални) - героите и ситуациите, я които бяха поставени, са толкова много и толкова различни, че с еднаква сила могат да минат и за оригинални и крайни, и за стереотипни и плоски, което си е най-малкото интересно за проследяване.
Другите книги са предистория, която не ми е много по вкуса. Идеята е, че обитателите на Авалон са оцелелите жители на Атлантида. Това, заедно с темата за прераждащите се Бог и Богиня с много лица, е преексплоатирано от Брадли и резултатът е в повечето случаи скука. Да не говорим, че последните романи са дописвани от Диана Паксън.


Брадли е по-добрият разказвач, защото книгите й се четат по-лесно, минават без проблеми през читателския тракт и т.н. Но... Добър разказвач не означава добър писател и не е друга дума за 'автор на велики книги'. Така че, в стилистично отношение Брадли наистина не блести. Симънс определено е по-добър с думите, което, за мен, моментално го прави по-добрият писател от двамата. Че е креативен, креативен е, но къде видя изключителна оригиналност в книгите му?
И двете книги са велики, всяка по различен начин. Хиперионите са ми по-любими, но Брадли ми е по-близко до сърцето от Симънс . (Имам някакъв, не много ясен и за мен самия, проблем с Големите Американски Автори от Последните 20 г. - Симънс и Кард.) Величието на двете произведения не е едно и също - те са твърде различни. В това 'съревнование' Брадли има едно предимство - нейната книга е с по-голямо значение за модерната литература от тази на Симънс. Тя се преиздава, изучава, интерпретира вътре и извън жанра вече две десетилетия, докато Хиперион няма изгледи да се превърне в нещо повече от това, което е (а и то е доста спорно): най-голямата фантастична книга за '90те години. Защо Хиперион, въпреки 'величието' си, не успя да излезне от рамките на жанра и да достигне до по-голяма аудитория (както предишните големи фантастични книги - Странника, Дюн, Далгрен, романите на Кларк, на Азимов, Цветя за Алджърнън, Невромантик, нещата на Стругацки, Лем), е загадка за мен, чийто отговор се крие или в самия жанр и състоянието му днес, или в качествата на Симънс като писател. Засега, колкото и да не съм ентусиазиран по отношение на Симънс и творчеството му, имам повече причини да вярвам в първото. Но това е друга тема .

drink up, dreamers, you're running dry