Евала за краткия, но абсолютно точен анализ. R.L ми е стар приятел (за това с въздишка и аз влизам в чата), а той, понеже рядко е доволен от себе си, одобрява напълно само началото и края на речта си, а за средата каза, че “имало доста за доизкусуряване”. Мисли да представи един “final cut” след няколко дни. Тогава обаче не спестявай нищо за кусурите, той няма да се спече, а напротив - ще се размисли над всяка забележка, както прави когато го трясвам с цепеницата по главата - и след това си търка цицините.
Познавам го доста отдавна и ще кажа няколко думи в негова защита. R.L. пише страшно бавно, понякога обмисля едно изречение с дни - проследява и подлага на “изпитание” всичките му асоциативни връзки, и ако се наложи променя целия текст, за да го нагоди към корекцията. Затова първите му наброски са само нещо като “какавиди”, от които едва по-късно излитат молците. В тази фаза обикновено не показва нищо на приятелите си. Никога не е бил от авторите, които ръсят бисери върху цигарена кутия - въпрос на темперамент. Сега просто е бързал да се включи в чата, да регистрира “присъствие”, преди интересуващата го тема да отплува назад в листата. Оплака ми се, че е разполагал за целта само с четири нощи (от 11 вечерта до 7 сутринта), което за него е като един миг.
Колкото до стихосложението, засягаш един крайно интересен въпрос. Изкушавам се да се разпростра малко върху него.
В обсъжданата реч на R.L. съвпадението на места с ритмиката на Смирненски е неволно - самият жанр на едно псевдо-средновековно “сказание” (в пародиен контекст) допуска (даже изисква) всякакви ритмични похвати ( може и отсъствието на ритъм) и дори наличието на “наивни” чалгаджийски рими като “казва/доказва” и пр.
Но знаеш ли, че споменатата от теб ритмика има интересна история? Това е ритмиката на късния нордически романтизъм с най-типична фигура - Едгар Алан По. Теоретиците на късния романтизъм обаче всячески (и гордо) изтъкват, че е взаимствана от “орфическите” песнопения на древността. Тоест коренът и е по своему “български”, въпреки, че самият Христо Измирлиев (Смирненски) - като поет-символист, тоест един от последните мохикани на късния романтизъм - се закача за нея от преводите на Едгар Алан По! (Реализирани от талантлив негов съвременник, потънал в забрава през “червената” епоха по същите причини, по които днес някои се опитват да отрекат гениалния Смирненски заради левите му убеждения!) Ето: Едгар По, “Гарванът” - “Once upon a midnight dreary, while I pondered, weak and weary, over many quaint and curious volume of forgotten lore…” Преводът, виртуозно запазил ритмиката - “В късна нощ преди години, сам над книгите старинни, безотраден, вниквах жаден в знания незнайни тук…” Има и още една късно-романтична, “орфическа” ритмика, използвана от Димчо Дебелянов (“Помниш ли, помниш ли тихия дом”, “В мъглите вечерни - две черни пера”) и (веднъж само) от поета Недялко Йорданов: “Някога, някога, толкова някога, колкото девет лета, на някаква уличка с няколко думички…”
R.L. прекарва юношеството си във Великобритания (където още като ученик касира куп награди) и е добре запознат с образците на романтизма в оригинал. След завръщането си в страната касира няколко национални награди за поезия, но съдбата го тласва по пътя на Едмон Дантес, без да го превърне в граф Монте Кристо… Този път той е принуден отново (и за дълго) да напусне родината. Впрочем отдавна се е върнал, но не се показваше. Радвам се, че съвсем отскоро е отново сред нас.
В творчеството му е застъпена всякаква ритмика - не само класическата, но и множество “бели” и “свободни” стихове. Той няма тесногръди предпочитания, а смята че съответното съдържание изисква и съответната форма. На моменти се чудиш как цялото това разнообразие е създадено от един единствен автор. Наистина е така.
Не са му чужди и двете споменати ритмични форми, не само неволно, в пародиен контекст, а съвсем на сериозно. Ето, “дебеляновата”: “Често под честното, сенчесто, сигурно дълго не мигнало старо дърво…”, “…стръмни, осъмнали, мокри ели. Мед във иглите. И в утрото ледено литват последните гладни пчели.” Или: “В острия глетчер на моята собствена пареща майска слана, в хладния пламък на плавно отворена длан на сезонна жена”, “нежно притискана режеща истина гали смразен мироглед”, “крейзи оплезени, глезени гейзери близват либидния лед”, “злъчно фризирана фризерна низост медийно се изявява”, “Просто непросена, постна, износена, тросната майска слана пътем споделя подслон и постеля с мъжа на сезонна жена”.
След Смирненски обаче никой в България освен R.L. не е дръзвал да подхване на модерен език придирчивите ритмични форми на Едгар Алан По, емблематични в романтизма с “орфическата” си окраска. Предлагам на вниманието ти едно негово стихотворение, издържано в този ритъм, което… представи си, трактира именно една своебразна “теологична” тема… Познай коя и кой е лиричният герой!
Залезът когато влачи пухче от топола в здрача,
в пътен прах с размах запратил
шепа разпиляно злато от тракийското си лято,
в някаква усойна местност нека стана знойна песен,
нека бъда припев луд на задъхан, скътан скут!
Слят със сянката на здрача нека скрито да провлача
недогонената воля на заронили тополи,
нека път като змия да се вие и да хапе
ядно жадните ми вени, и - безвременно родени
гроздове, от огън грети -
да узряват по ребрата на разперените флейти,
духнати от бесен вятър във брадата на Козел.
Той е дал. И той е взел.
От препуснала двуколка на една самотна болка
нека да простра десница към изгарящите спици
на по-друга колесница, взрян във слънчевия бог.
И в свободната десница,
вдигнал с шеговита строгост маската на монолога,
да река на свойта свита:
“Аз съм плод на късно лято, път на песните поел.
Нямам лик, но имам цел.
Аз съм белият Козел!”

Досещаш ли се? Лъхват ли те дионисиеви ветрове от едно мистично и свободно минало, мержделеят ли се анимационни кадри на първожреца в бяло, украсил песента си с маската на монолога? Впрочем, тези картинки на бялото буйство имат много малко общо с днешните ни представи за някакъв лигав певец и скучноватата му лира…
Ако все-пак те интересува ритмика, която никога досега не е била разработвана, хвърли един поглед върху репликата на R.L. към темата на Гретхен за Червената Шапчица. Там можеш да прочетеш “Приказка за страшния звяр” една отдавнашна пародия на приказката за красавицата и звяра, написана от моя приятел Пръстенът на Властелините (Ring of the Lords) във фолклорната ритмика на чистата българска ръченица. “Дай ми, дай ми да пия, та… да измия магията…”. За сведение: келтската и българската фолклорна ритмика имат общ корен в далечината на келто-тракийския период от историята ни.
Но не оставай с впечатлението, че R.L. e автор само на романтични приказки… (Баба Яга: “Сега, царю, се дръж юнашки - предишният тук превъртя… Ти търсиш свойта Пепеляшка? Но знаеш коя е тя?! Тя е отровна цица! Тя е жената-вамп! Тя е като плесница, която си залепяш сам!” “Тя е ченге в оставка. Тя е динамит в чорап!” “Тя е сняг по великден, тя е гюзел-менте! Тя е като ракия с данъчно сефте! Тя е речта на Ганчев. Тя е мечта на Жан. Тя е… едно Доганче! Тя е клан-недоклан! Тя е електоратът. Тя е на колене! Тя е полумандатна… Тя е цар с ЕГН. Тя е добра държава. Тя е добър купон. Шава без да решава - кефче на франкофон… Тя е гощавка в НАТО. Тя е шенгенски пир. Тя е шаран от блато с име на язовир.” “…масово най-приватна долу, край Лъвов мост. Долу е по-забавно даже и от върха. Долу и слон на голо пърха като муха!” “Бягай! Защо се бавиш? Тръгвай! Какво ръмжиш? Трябва да я забравиш. Няма да я спасиш!” “Така изрече баба Яга и каза всичко без лъжи, а после развъртя тояга и купонът продължи.” “Стаено като тежко слово в недрата на живачните тълпи, във полози от маслено олово чудовището спи.” “Пълзящият гневно, молитвено сричаше притчи на ритуалист… той беше човек, но отдавна приличаше само на по-голям глист. А милата, килната заупокойно - в съсирана пулпа от шлак - му вееше шеметна свежест под слоеве мумифициращ живак. В гноящата гръд на живачната мумия - обмисляйки разни неща - все още усърдно копаеше улеи една многокрака душа.” “По нея напъпляха малки телца от люта чугунена кал - изглеждаха червеи, бяха деца на непостижим ритуал.” “Но скоро, събрани в затлачена маса, поеха отново назад децата на някаква втасала раса от всички представи за ад.” “Небе от бетон смазва изнервения път. Градът подава ръка (през моста) на задъханите коли. Вали. Там, до мокрите ливади зъзнат нови панелни сгради. Земята лепне, размита като грим. Асфалтовият дим на тесните шосета изстива между релсите...” “Без да знаеме как, без да искаме много, в опушени влакове, в застояла тревога, с вкоченясали пръсти, с разкопчани палта, с дробове-пепелници, по чорапи в калта…” “Поглъщаш унизителното Нищо с усмивката на образован звяр.” “Безкрайно ограничена, зачената по погрешка, без сетива и без мозък, безформена, тежка, на дози изпита, убита, изкормена, моята истина извъннормена е влюбена в своето гниещо тяло. Моята истина не е умряла. Подвижна, свободна като парализа, разлагана в рентген и психоанализа - нашата истина на живите трупове…” “През мъртвите етажи на познанието, по стълбите на егоизма, със кошница от изсушени планове в мазетата на чувствата си слизаме…“ “Трамваи. Травми. ВМИ. МВР. Тра-ла-ла. Ба-ла-ми. Белами. Ами! Дзън! Дрън! Дръжки. Чушки. Чао. Ало? Кой кого осъди? Гъд-гъди. Ама ти си бил от нашите? Долу гащите!” “Дай ми! Дай ми! Ура! Гора от бедра. Приятели, гадатели, писатели, предатели, слушатели, ваятели, има смисъл: гъл-гъл-гъл! Къл-къл-къл! Няма как, но - обилен. Просто мъж - сам и силен, със статут: луд, луд, луд, луд, луд, луд, лууд!!”



Друг път може и да е обратното,
но така се пишат мемоари.
…Тънещ в спомена за най-приятното,
“Панта рей!” бълбука писуарът.