Това е въпрос, на който не може да се отговори еднозначно. По принцип всеки човек “вярва” донякъде в съдбата, в провидението и дори във висшите сили. “Атеизъм” в строгия смисъл на думата не съществува: отричането на всякъкъв бог е също “вяра”, своебразен анти-абсолют с метафизическа окраска, който не крие нищо повече от един “негатив” на теоса, без да може да отхвърли представата за “висша” организираща сила - атеистът също “вярва”, той е убеден, че “материята” сама се е организирала от елементарните форми до пораждането на разум, с което заселва теоса в нея, и на практика й отрежда мистичните божествени черти “самосъщност” и “омнипотентност”.
Затова според мен в какво и как “вярваме” е по-скоро въпрос или на идеология, или на методология, или и на двете едновременно. Материализмът например акцентира именно върху идеологическия аспект на вярата, съотнесен към точно определен социум, игнорирайки изцяло метефизическия й корен, с което поставя доста тесни рамки за анализ. Това противоречи на собственото му (и по принцип доста правилно) твърдение, че утилитарната проверка е базисен критерии за резултатите от всяка една феноменалност - противоречи, защото вярата в бог, в магическото, и дори само в благосклонното провидение, често дава съвсем утилитарни резултати. Впрочем, крайният “идеализъм” също е въшлив с противоречия.
За разумната същност, към която трябва да се причисли и човекът - нали сам се определя като “хомо сапиенс” (човек разумен) - стремежът към истината, виждана обаче винаги в границите на нейната относителност, би трябвало да бъде основна характеристика, придавана както на представите за всеки теос, така и на предполагаемите му препоръки. Единствено стремежът към истината, разбиран като непрекъснат процес, не само допускащ, но и изискващ корекции във всеки един работен модел на “истинност” може да бъде “абсолютен”, а не самия работен модел. възприеман само за определено време като “истина”. Това важи и за всеки работен модел на теология. Не може да има крайна и окончателна “истина” - поне засега. Това е единствената “догма” която издържа на всякакви утилитарни проверки. Един поет беше казал: “…но истината има десет устни и ако трябва срамежливата вселена да обладаем с разум и хармония е нужно малко агресивно мнение, и нула абсолютна хегемония.”
А още Гьоте е поставил един мъдър въпрос чрез устата на Мефистофел: “Щом сами признавате, че в началото е било тъмното Нищо, защо твърдите, че дяволът се е противопоставил на бога, а не - обратното? Кой тук всъщност е наглият смутител на изначалния ред?” Ето върховната относителност за добро и зло. Абсолютната ентропия (и пълно енергийно равенство, защото всяка структура нарушава стремежа на потенциалите да се разсеят в равномерна ентропия) е мечтата на дявола. Утилитарният извод, който можем да си направим, е, че след като сме деца на организираната вселена, всичко, което повишава коефициента “организация” (с обратна връзка между нивата, естествено!) и намалява коефициента “ентропия” във вселената, попада в категорията “добро”. И обратното. Също така и работните ни модели за “вяра” и “религия”.
Вярват ли фантастите в бог? Въпросът е не толкова статистически, колкото морлен: имат ли право многознаещите фантасти да вярват в някъкъв теос, в ейрархично съобщество на теоси, или дори в теос с обратен знак - по правилата на а-теизма. Мисля, че имат право да вярват, или антивярват в каквото си поискат, стига да признават универсалната божествена препоръка: стремежът към истинност, противопоставен на стремежа към догмата. Това правило изиква активно осмисляне на всяка нова информация и готовност във всеки момент да се внесат корекции в досегашния работна схема на ценностите. Иначе просто няма да бъдат фантасти, а - фантазиращи заянатчии.


Има ли клади, ще има магия!