Напълно съм съгласен, че на някои неща е почти невъзможно да попаднеш, ако не си посещавал лекции в университета. Аз почти нямам представа от философия, учил съм я един или два семестъра сред другите предмети. Някога са ми били интересни Шопенхауер, Ницше, Киркегор и Камю (вероятно защото са ми били по-достъпни).

Това, което не съм харесвал е най-вече изключително тясната култура на много от преподавателите ми, запознати почти единствено с това, което преподават, така че когато се е случвало да правя сравнение с автори извън тяхната специализация, се е получавало доста конфузно, защото споменаваните от мен имена са им били съвсем неизвестни и съм усещал раздразнение и дори ненавист. Не съм понасял и благоговейното позоваване на критици, не малка част от писанията на които намирам за празнодумство, преливане от пусто в празно, с две думи- пърен боклук. Считам живота за твърде кратък и твърде ценен за да потъвам сред океан от безсмислени думи. Това, което най-много ме е влудявало не е било невежеството (всеки е невеж в безброй области), а нежеланието да се приемат идеи, ако източникът им не е височайши академичен авторитет. След като разбрах кой до каква степен е закостенял, си позволявах да си отварям устата само пред шепата будни души. Проблемът с литературата е, че може например да си изчел целия Мелвил или Набоков, всичката критика за тях, всичките им биографии и пак да са ти съвсем непонятни. Нямаш ли вроден усет към словесността, всички напъни да разбереш литературата са излишни. Не малко преподаватели са ми водили лекции по литература, но малцина са имали представа от това, което преподават (според мен). И най-лошото- били са враждебно настроени към поставянето на техните авторитети под съмнение. А според мен няма ли съмнение, няма и знание, защото знанието не е нещо застинало, нещо веднъж за винаги постулирано. Тук говоря за моя опит по време на филологичните ми следвания.

Как да е, много се отдалечихме от фитбола, но както е казал Мануел Пелегрини, ако разбираш само от футбол, не разбираш от нищо.

Напоследък рядко гледам мачове, но се случи да изгледам последните 20 минути от Манчестър Юнайтед - Ливърпул, стана ми неприятно от загубата, но по-лошото е, че не виждам надежда за Ливърпул в обозримо бъдеще. Не харесвам нито селекцията (такова стълпотворение от дървеняци и блъскачи в Ливърпул никога не е имало), нито треньора, нито управляващите клуба. Мисля си, че Микаел Лаудруп беше много по-подходящ за Ливърпул и щеше да се справи далеч по-добре. Но най ме вбесява това, че Ливърпул взе да се превръща в нещо като сателит на Челси, дава им най-доброто, с което разполага (Торес, Мейрелеш, Бенаюн) и прибира отпадъците им (Глен Джонсън, Джо Коул, Стъридж). Откак Бенитес го няма трансферите са просто ужасни- Каръл, Даунинг, Хендерсън, Борини. Един мой приятел подкрепя Съндърланд и той беше възхитен как са пробутали дървото Хендерсън за невероятно много пари. За 18 милиона можеха да се доведат поне трима отлични играчи от Испания. Трансферът на Борини също ме изуми, може да не е съвсем лош (поне не толкова лош като Акуелани), но още нищо не бе показал в Рома. Според мен италианците, които биха били подходящи за Ливърпул, са Джузепе Роси, Даниеле Де Роси, Пабло Освалдо и Алесандро Диамани. Вместо Стъридж например аз бих направил всичко вазможжно да доведа някой измежду Алваро Негредо, Фернандо Йоренте и Мичу (дори двама от тях).