ТРИ СЛЕД ПОЛУНОЩ



web | Градът на амазонките



Беседвам с разстоянията на нощта, 

обвита в сенките, протегнали се

                                      между лампите 

със светлина тъй равна, толкова еднаква,

                                                         че изчезва

дълбочината на света в квадратите й бледи.

                                                        Затова пък

как са дълбоки сенките, как тънат кухите

                                                     прозорци

в неведоми далечини, отворени в бетонните

                                                          стени -

и може би сънуват там, и може би се любят

                                                          влюбени

и кожа кожата докосва, 

и може би там просто спят без сънища, 

там във бездънните прозорци, в кухините, 

където глобусите равномерни не проникват, 

                              а може би там няма никой; 

в съня така дълбок потънал е светът

                                                            и е отминал 

с гълчавата човешка,

и само лампите са тук, и светлината им

                                                  квадратна,

стените сиви, сенките сгъстени на

                                        отсъствието, аз.

Обвита в тоя мрак, населен може би, 

а може би напуснат, 

в което аз не вярвам и все пак допускам 

(сега е миг,

           когато всички вероятности растат), 

обвита в лампите, 

обвита в черните прозорци, 

обвита в сънища и влюбени, в бетон обвита, 

в града тъй тих, в часа тъй тих

                              (навярно три след полунощ), 

обвита в улиците му измити, в парковете му, 

където пейките лъщят току-що боядисани

                                           и първите листа,

прозрачни, бледи, нежно лампите обгръщат

                                                            в резеда,

а статуята на Орфей извивката на лирата 

                              повтаря сред дърветата, 

във Витоша обвита,

в представата за белите и хребети, сега

                                                  невидими,

обвита в тази нощ, в подвижната и сянка, 

която все пълзи върху кълбото на земята 

в прегръдка със деня; във идващия ден обвита -

света аз виждам, гласовете му дочувам;

                                                  под етажите

усещам земното кълбо - зрънце, покълващо 

                                        в космичните пространства; 

през призмата на сънища 

и влюбено преплетени тела аз виждам - 

разтварят се прозорците в стените,

                              дълбае мракът други измерения.

Не ме ранява вече той, ни влюбените 

и тайната на сплетени тела - ръце и устни

                                                  в тъмнината, 

трептяща плът без зрение, докосване,

                              във себе си затворено;

не ме измъчват толкова просмукани от пот

                                                            чаршафи, 

ни здрачният им цвят,

                                        ни тънкото им шумолене,

посято зад копринени пердета;

                                   ни континентите от ласки 

подпухнали; ни италианците с гореща кръв

                                        и лъскави бради; 

                                        ни Кама Сутра;

нито тамтамите на Африка; ни котките 

                    по плочите на блоковете - 

не ме раняват вече те, приемам тайната, 

                    която всичко претопява 

и формите извайва и отвява; приемам

                              оплодителния мрак,

приемам сянката пълзяща на нощта,

                           приемам дълбините 

на прозорците, приемам измеренията 

отвъд квадратите на лапите; плътта; съня; 

града, от котките превзет; 

приемам този час (навярно три след полунощ).



Това е дълъг час, безкраен час; през стаите

                                                  безмълвни

минавам крадешком; докосвам 

на вещите, набъбнали незримо, дрямката;

                              излизам на балкона,

на перилата му студени се облягам;

                                        и всеки звук -

шуртене на вода, изскърцване - 

отеква глухо и лениво през света. Сега е

                                                  дълъг час,

света аз виждам,чувам гласовете му 

и мислите със сънища се смесват.



                                                  Под мене,

под хладния балкон софийски, 

под снега незрим на Витоша, 

последните пияни се прибират, реката Конго

                                        влачи своите води; 

ветрецът, който вдишвам, 

сред палми и маслини шумоли 

и пирамидите заобля; над улиците пусти 

примигват цветните реклами на Европа 

и котките пристъпват върху покривите. 

Спи старият Ойкумен;

                              Акрополът атински спи; 

спи Зейко сред щурците на Тбилиси; 

спи Тони от Ангола (надявам се, че раната

                                                            в крака

не го боли); спи Хигинз, инженер от

                    Южна Африка, който твърди, 

че негрите ядат деца; спи под безброй

                                                            завивки 

(и сънищата също са завивка)

                                        Смита от Калкута, 

която следва в Лийдз

                              хранителна промишленост; 

                              в леговища подземни, 

вдън мрачните кошмари на човечеството 

спят бомби и ракети; спи Ото 

в опиумен сън и вика "Джизъс" във съня си; 

спи моята сестра и крехкият й дъх 

се стапя в тишината.



А някой може би се ражда, някой може би

                                                            умира, 

отеква изстрел може би в галериите

                                                      на нощта

и оня, в който стреляха, 

навярно скоро ще заспи в нощ по-дълбока.

Нощта въпроси не задава, предхожда мракът

                              всички въпросителни, 

не пита семето зарито,

                              не питат слетите тела, 

не питат мъртвите, които ни родиха, 

ни бликащата кръв на оня, 

който в тоя час издъхва; нито пък оня,

                                        който е убил

и с рамене присвити се отдалечава. 

Въпросите заглъхват в мрака и всяка дума

                              в гърлото засяда, 

само пияните смущават улиците с глас

                                        отпреди човека,

само родилките крещят отвъд речта 

и стенат влюбените,

                    бълва кръв простреляната плът;

сред безсловесността 

само пълзенето на болката остава,

                    пълзенето дълбоко на насладата 

и кожа кожата докосва, ножът - нож. 

И можеш само да се раждаш, и можеш само

                                                  да умираш,

и съучастникът да бъдеш

на писъка най-пръв и на. вика последен,

и чуждите целувки

с безмълвието смесени да пиеш.



Ала не съм аз тук, за да подпухва в мене

                                                  немотата,

не е балконът ми от ветрове пронизван,

за да прогизва от солена влага всеки звук

и да се смесва

далечното хриптене на моретата

с дъха на моята сестра тъй крехък.



Не е сънят владението на поета - бдението е,

и сричането там, където звук човешки

не е достигнал; бавното Орфеево извеждане

на сенки; стъпване на пръсти

сред неразбудените дебри на света

в съня дълбок на корени и мъртви.

От кожата докосван и от ножа,

не дрямката и смътната омая

са негови -

                    а взирането, нервите изопнати, 

кафето нощно, разпилените възглавници,

резливият ветрец -

                              и затова ще го познаете 

по дрезгавия глас, със сол набит,

                                        по възпалените клепачи



Орфей е моята душа прастара;

Орфей, пръв вдъхновител и учител древен

на азбуката на нощта. Ръка издигнал, той

                                                  превръща 

вселената в разтворена уста

и мрачините разчленява.



Но други гласове дочувам; други гледки.

През стаите безшумно бродя и ту излизам

на балкона,

ту пак се връщам; надвесена от перилата

на този час, под витошките заснежени

хребети

                    с далечините нощни разговарям 

света аз виждам, чувам гласовете му. 

Къде ли в тоя миг разсъмва, какви води

                                        и заливи лазурни

докосва утринта? 

Пълзят, прегърнати,

                    полукълбо от сянка,

полукълбо от светлина; око и сън; зеница

                                                            и клепач. 



Разгъва се във времето

                              спиралата на орбитата земна - 

балкон към светове далечни.

                              Облегната на перилата му, мечтая 

за ледените върхове на Хималаите

                                                  и езерото Титикака, 

за сутрешна мъглица,

                    в която плуват кипариси, 

за есенните дъждове в Шотландия и белите

                                        кубета на Багдад, 

за лодките предизгревни в Созопол, 

за столицата на сърцето ми Белоградчик 

и за селцето Цдо между отвесните потоци

                                                  на Кавказ,

на Вега за най-дивната планета 

и за вълшебните места, 

все още име не получили.



И ето светва първият прозорец -

ръка, открехваща деня.



  



 



(с) Миглена Николчина, 1985

(с) Издателство LiterNet, 22. 02. 2004 

============================= 

Публикация в: Миглена Николчина "Три след полунощ", С., 1985.





http://www.liternet.bg/publish10/mnikolchina/gradyt_na_amazonkite/tri.htm