Съжелявам, че не видях, че беше отговор към мен. Не знам, wise woman какво е твоето конкретно очакване относно отговора ми за нещата в моята реалност, както я наричаш ти. Коя по-точно моя реалност. Те са ебати екстремните, честно. В едната, в която във всяко едно обществено пространство има налични условия за инвалидни колички и изобщо условия за хора с каквито и да е увреждания, че чак не се замисляш. В университета, примерно имам колежка, която е сляпа. Пък и азиатка представяш ли си, и на никой не му прави впечетление и не си шушутка и чука на дърво както казваш. Естествено, че го има момента на леко състрадателен поглед в началото, но с времето на никой не му пука. Отделно, че съм работила при жена с мултипликаторна (? директен превод, съжелявам, ако не е така името) склероза, която беше на 29 години, когато аз бях там и на която и се осигуряваше 100% жилището, което беше в студентско общежитие, специално приспособено за движене с инвалидна количка, както и персонала от медицинската фирма, която се грижи за нея (24 часа, защото не моге, дори за една минутка да остава сама) също й беше осигурен от държавата. А да не говрим, че учеше медицинска информатика, или нещо от рода. Няма смисъл да продължавам. Знам, знам, знам, по дяволите, че да обаче ние не сме в тая реалност и че докато ние стигнем до там, ще минат може би няколко десетилетия, но се почва все пак от някаде. Дори и с някакъв си мизерен 5-ти май. Дори и сирджийте и запячите да са повече от участниците, пак е нещо, си мисля и така се случва според мен една, дори и началото нищожна промяна в едно тъй недружелюбно към почти всичко настроено общество. Труден и дълаг е пътя, но трябва да се направят първите стъпки от някого, които са най-трудните, както при детето когато прохожда...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите