Обърнах се и тръгнах към вратата. Като стигнах до нея се обърнах.
Чапаев стоеше до масата и страховито гледаше към мен.
- Имам само един въпрос, - казах аз.
- Е?
- Искам да кажа... Отдавна зная, че единствено реално във времето е
това "сега". Не мога да разбера обаче, как може да се вмести в него такава
дълга последователност от възприятия? Значи ли това, че този момент, ако се
намираме в него и не излизаме нито към миналото, нито към бъдещето, може да
се разтегне до такава степен, че да станат възможни феномени като този,
който аз току що преживях?
- А за къде се стягаш да го разтягаш, този момент?
- Неправилно се изразих. Значи ли това, че този момент, тази граница
между минало и бъдеще, е тъкмо онази врата към вечността?
Чапаев поклати дулото на маузера и замълча. Известно време ме гледа с
чувство, приличащо на недоверие.
- Именно този момент, Петка, е вечността. Никаква врата няма, - каза
той. - Как можеш да кажеш, че той, моментът е във времето? Кога най-сетне
ще дойдеш на себе си?
- Никога, - отговорих аз.
Очите на Чапаев се окръглиха.
- Виж ти, Петка, - каза той удивено. - Нима разбра?!