|
Хора, ще си позволя да споделя мисли на дълбоко впечатлил ме философ, чиято книга наскоро си купих. С 95% от казаното в цялата книга съм съгласен с две ръце, не съвсем с всичко. Би ми било мн. приятно да споделите каквото и да било!!! Как намирате изказаните мисли? Румънец е, страната на Дракула! Само балканците май сме способни на такъв мрак!!
Раждането е единствената и най-голяма катастрофа, която сполетява човека. Всичко останало след този момент е суетене на човека и хората около кошмарния факт на тази сполетялата ги катастрофа.
Страха (тревогата) и болката са едва ли не двете единствено съществуващи чувства – човек се стреми към страха, както мечтае и се стреми към см. Стреми се към тревогата, за да избие скуката (или нищото - най-много се бои от нея). Винаги се явява страх или тревога, по-силен от скуката.
Истински набожна е само онази монахиня, чието име за съжаление не помня, която е написала “Сатана, господарю мой, отдавам ти се изцяло!” с гвоздей, натопен в собствената и кръв.
Отреденото ни от нашата участ зло преобладава над доброто, но дори да се намираха в равновесие, нашите проблеми нямаше да бъдат решени. Ние сме на този свят, за да се борим с живота и смъртта, а не да ги отбягваме, както ни призовава цивилицазията, създадена, за да прикрива и замазва нерешимото….Ала към кого да се обърнем, от кого да поискаме съвет? От нашите съвременници? От тези вечно недоволни натрапници, виновни за това, че боготворейки признанието, амбицията и усилието, са ни превърнали в ненаситни и изнурени оперетъчни марионетки? Единственото извинение за тяхното буйство е, че то се дължи не на чист инстинкт или на искрен порив, а на паниката пред един затворен хоризонт.
Историята…(като наука)…човек има всички основания да се съмнява, че тя все още му принадлежи и той продължава да бъде неин субект. В действителност всичко се случва така, сякаш осъзнавайки, че тя на свой ред му се изплъзва, човек поема по един кратък, белязан от конвулсии неисторически път, който ще превърне в дреболии всички минали бедствия, към които той до този момент е изпитвал страхопочитание.
Само умът е способен да отрича съществуващото и да се наслаждава на несъществуващото, само той може да създава, да произвежда празнота. Аз съзнавам самия себе си, аз съм само когато отрицавам.
Като всеки друг фактор за нарушаване на равновесието, болестта изважда от вцепенение и носи елемент на напрежение и конфликт. Животът е въстание в недрата на неорганичното, трагичен порив на инертното, животът е одухотворена материя и, нека подчертаем това, материя, разяждана от болка.
Всеки от нас е продукт на минали болки и, ако се тревожи, на предстоящи болки. Към смътната, неопределена болест да бъдеш човек се прибавят и други, многобройни и конкретни, които идват, за да ни напомнят, че животът представлява състояние на абсолютна несигурност. Наричат болестите “фикс идеи” на органите. Би могло да се помисли, че действително органите са в плен на обсесии, от които не могат да се избавят, подвластни на определени, предвидими смущения, подчинени на систематичен кошмар, монотонен като натрапчива идея.
Докато човек е здрав, той не съществува. По-точно казано, не знае, че съществува. Болният въздиша по празнотата на здравето, по неведението на битието: дразни се от мисълта, че пред него е целият свят, без той да може да бъде част от него. Идеалът му е да забрави всичко и избавен от миналото, един ден да се събуди гол и свободен с бъдещето пред себе си.
Вместо да действа причистващо, упоритото страдание изкарва на преден план всичко лошо във физическо и морално отношение, което човек носи у себе си. Важно правило: не се доверявайте на страдащите, бойте се от всеки, който е прекарал продължително време на легло.
Няма нереална болка: болката би съществувала дори ако светът го нямаше. Даже да бъде доказано, че от нея няма никаква полза, ние все пак бихме могли да открием поне една – болката придава известна съдържателност на фикциите, които ни обкръжават. (според Чоран май единственото съществуващо нещо, преди живота или пък вътре в живота, в космоса изобщо, е само болката. Останалото са фикции, илюзии и халюцинации. Съгласен съм в общи линии, като добавим че и някои други неща, също съществуват, според мен…Но може би той ще ги нарече и тях болка. Или пък не – те не са това, май.)
Страдания, които сами си пожелаваме, колкото по инстинкт, толкова и от пресметливост: стремим се жадно
По отношение на която и да е постъпка в живота умът играе ролята на убиец на радостта.
Съвестта е нещо повече от тресчица, той е забит в плътта кинжал.
Във всички състояния с изключение на радостта е налице свирепост. Злото носи наслада, а не радост. Радостта, едничка победа над света, е чиста по своята същност, тя е несъвместима с насладата, която е съмнителна сама по себе си и в своите проявления. (сега разбирам защо цял живот съм мразел насладите и презирал хората в тези моменти, когато съм я виждал изписана върху физиономиите им, не говоря само за физическа, а и за умствена също…и защо толкова съм уважавал радостта и съм се радвал че ми е дадено много от нея…по-рано, в далечното ми минало, за съжаление…)
Предимството да си някой се среща по-рядко от това да създаваш. Творчеството е лесно, далеч по-трудно е това да презреш собствените си дарби.
С годините проникнах в две-три религии и всеки път отстъпвах пред прага на “посвещаването” от страх да не измамя сам себе си. За мен нито една от тях не беше достатъчно свободна, за да приеме отмъщението като необходимост, при това най-силната и най-дълбоката от всички, която всеки трябва да удовлетвори, пък било и с думи. Ако човек я потисне, тя може да доведе до сериозно душевно разстройство. Често, а може би дори винаги душевното разстройство се дължи на дълго отлагано отмъщение. Трябва да имаме смелоста да избухваме! Всяко страдание изглежда нищожно в сравнение онова, което е предизвикано от дълго сдържана ярост.
Често причина да провала е не страхът да предприемем нещо, а страхът, че ще постигнем успех.
Страхът пробужда съзнанието, но болезненият, а не естественият срах. Ако беше иначе, животните щяха да притежават по-висока степен на съзнание от нас.
Всичко, което вършим, всяко наше дело се стреми да забрави своя произход и успява само ако се опълчи срещу самите нас. На това се дължи отрицателният знак, с който са белязани всички наши успехи.
За да избавим думата “величие” от високопарност, би трябвало да я използваме само по отношение на безсънието и на ересите.
Когато се налага да изпълня успешно някаква задача, която съм приел по необходимост или по желание, още щом започна, всичко започва да ми се струва важно, всичко започва да ме привлича с изключение на нея.
Да живееш, означава да губиш почва.
Онова, което отличава истинския пророк от останалите, е, че той стои в основата на взаимно изключващи се и враждебни едно на друго течения.
Три часа през нощта. Улавям тази секунда, сетне следващата, отчитам всяка изминала минута.
Защо е всичко отва? – Защото съм бил роден.
Подобно странно безсъние ме кара да се пита дали въобще е трябвало да се раждам.
|
Емил-Мишел Чоран
